Иван Цанев

Някога, преди време, се запознах и сприятелих с един двайсет и пет годишен Здравко Кисьов, а сега календарът ме подсеща, че приятелят ми е станал двойно по-възрастен. Вярвам го, не че не го вярвам, макар на мъжете от сухата, жилава „буниновска” порода петдесетгодишнините да не им личат от пръв поглед. Питам се обаче дали съм усетил своевременно и мога ли да обясня смисъла на онези вътрешни промени, които са настъпили у Здравко през втората половина на живота му?

Тази втора половина е протекла кажи-речи пред очите ми. Но аз не съм сигурен, че едно четвъртвековно приятелство дава гаранции за пълно проникване в човешката и творческа същност на другия. А на двайсет години наивно допусках, че един лекокрил прочит може да превърне чуждата изповед в мое „откровение”…

„Откровение” бе нарекъл Здравко Кисьов първата си стихосбирка, на която толкова се радвахме, заедно с нейния автор, и ние - малко по-младите от него. Та нали тази тънка книжка беше първата следаприлска лястовичка на литературен Русе, а много от мотивите и настроенията в нея бяха и наши! По онова време май единствените оръжия, с които излизахме на поетическата арена, бяха младостта ни, простодушната ни, неизкушена честност и гражданска откровеност.

Е, и дързостта, разбира се, тя беше тогава обща емблема, стана мото и на нашето „поетическо вероизповедание”. Не зная дали сме могли да различим естетическата смелост от вербалната игра, красивата декларация от „моралното покритие”. Но скоро ни облада духът на противоречията и съмнението. Нашата „тройка” (Здравко, Веселин Тачев и моя милост) веднъж си подели „Треуголная груша” на Вознесенски и у всекиго остана по един ъгъл за спомен. Защото ни предстоеше да се „разделим”и всеки да потърси своя път извън общите места и темите за колективна употреба.

Всъщност Здравко вече бе „автор”, стиховете му ги приемаха и печатаха радушно, не се забавиха много и следващите му книги. В тях получи развитие, ако прибегна до общоприетия критически жаргон, „лирично-песенното начало”. Продължена бе една от възможните насоки, загатнати в „Откровение”. Заглавието на третата книга („Покана за песен”) е сякаш метафорично определение на поезията - разбирана като славослов на човешкия делник, на радостта от съществуването, на „великото дребно” в живота.

Много от тези стихотворения, писани преди две десетилетия, не губят очарованието си и днес, остават си сред най-хубавото в томчето с избрани творби. Към някои от тях аз изпитвам дори сантиментална привързаност. Навярно мнозина са харесвали Здравко Кисьов именно заради тези стихотворения и са очаквали да пише все така. Но този начин на писане, изглежда, е бил „междинно” превъплъщение на един любопитен и търсещ промяната творчески дух.

Макар че още в поемите от „Баладичен час” можеха да се забележат симптомите на тази промяна, след появата на „Вътрешен пейзаж” и „Необходима болка” вече бяхме убедени в предпочитанията на Здравко Кисьов към един неримуван (свободен или бял) стих, който очевидно му бе предложил по-големи асоциативни възможности, по-разнообразни интонации и мисловен мащаб.

Едно напълно закономерно преустройство, за което Здравко имаше и естествено предразположение, и вътрешна потребност („необходимата болка”), и творческа воля да го осъществи. Мисля, че преводаческият му избор беше последица, а не предпоставка на неговото развитие като поет. И не по случайно съвпадение, а по съзнателно „попадение” започна той да превежда поезия от прибалтийските републики.

Той беше превеждал, а и още превежда полска поезия, превежда спорадично и от някои европейски и американски поети на ХХ век (от Сандбърг до Марин Сореску). Общуването с чуждите литератури допринесе твърде много за придобиване на висока поетическа култура, направи собственото му художническо „зрение” по-остро и по-съвременно. Но най-ползотворен, струва ми се, бе за Здравко Кисьов диалогът с Марцинкявичус, Вациетис и техните по-млади събратя. Сродяват го с тях и го привличат сдържаният лиризъм, меката интелектуална ирония, своеобразното съжителство на „природност” и „културност”, на жизнелюбие и скепсис.

Не знам дали самият Здравко би се съгласил с моята представа за неговия натюрел. Може тя да е приблизителна или дори погрешна. Но аз си позволявам да предложа и едно определение на поезията му, сегашната, перифразирайки заглавие, което вече коментирах. Не „покана за песен”, а „покана за размисъл” би подхождало повече днес за дефиниция на една поезия, която се стреми да вникне философски във „вътрешния пейзаж” на човека, да надзърне и отвъд видимото с просто око.

За нас пък - приятелите, ценителите или просто съгражданите на Здравко Кисьов - петдесетгодишнината му е „покана за размисъл” върху истинските стойности на неговото творчество. Споменах „съграждани”, и то не между другото. Една от Здравковите книги се нарича „Местожителство”. Заглавието е, разбира се, многозначно като всяка метафора. Става дума за местожителство в живота, за местожителство в изкуството, най-сетне за местожителство в един конкретен град. С талантливото си присъствие в поезията Здравко Кисьов спомогна името на този град да стане забележима точка върху лирическата карта на България.

„Русе, Русе - северна приказка с илюстрации в стил барок…” Това е стих, излязъл изпод перото на вдъхновен и верен бард. Употребих старинната дума за поет (или певец), защото и стихът звучи като песенен рефрен. Да, някогашният млад поет се бе отзовал възторжено на „поканата за песен”, която му отправи крайдунавският град. Позамислим ли се, ще стигнем до откритието, че възпявайки Русе, Здравко (без да е кореняк „русчуклия”) като творческа личност се явява изразител на нещо твърде русенско; нещо, което бих нарекъл „отвореност” за нови културни ветрове. Този дух на възприемчивост, зародил се още в предосвобожденската епоха, е повлиял решително за формирането на музикален и театрален живот, а също и на архитектурния облик на града.

Може да се каже, че Здравко е носител на този дух в литературния живот - със широтата на културните си интереси, с готовността си за самообновление (вече говорих за нея), със способността си да открива и асимилира естетически актуалното. Тези черти са присъщи както на собственото му творчество, така и на работата му като редактор и общественик. Има неща очевидни - който е разгръщал алманаха „Светлоструй”, не може да не признае на главния му редактор усета, вкуса, чувството за художествена мярка. Ако трябва да употребим някакъв епитет, той ще е „завидни”.

А неупотребените епитети и приятелски думи нека останат за следващите годишнини на Здравко Кисьов.

Публикация във вестник „Литературен фронт” (29 януари 1987 г., бр. 5). Тексът е прочетен от Иван Цанев и на 21 април 2015 г. на Литературната вечер в памет на поета Здравко Кисьов в Унгарския културен институт в София.