Петко Братинов

Не знам точно кога се разделихме завинаги с Петър Ненов, но аз не мога да си го представя нито стар, нито болен, нито мъртъв.

В продължение на 45 години съм бохемствал с десетки писатели, журналисти, художници и артисти. Атмосферата в компаниите понякога е била мрачна, понякога весела, понякога драматична или скандална. В паметта ми изгряват образи на различни личности - екстравагантни, самонадеяни, кротки или шумни, печални или смешни.

Образът на Петър НЕНОВ мога да оприлича на е д н о с и я н и е. Неговото излъчване ни обливаше с една заразителна светлина. При всяка среща с него, при всяко сядане на масата - около нас започваше да разсъмва, дишаше се по-леко, пиеше се по-ведро. Той гледаше на живота като на някакво забавно приключение, в което няма агресия, няма засади и коварство, а човеколюбието се превръща в смисъл, превръща се в същност на индивида.

Спомням си за едно пребиваване във Варна, по-точно - на “Златни пясъци”. Тогава работех в Радио София. Петър също работеше в една от редакциите на радиото. Третият беше Илчо Бъчваров - наш приятел, но и наш началник.

Петър, Илчо и аз бяхме в командировка край морето. За два-три дни си свършихме работата и на третия ден вечерта влязохме тържествено в ресторанта, който носеше името “Старият дъб”. Управителят на ресторанта с прякор Лимонтозуто ни посрещна като крале. Той познаваше Петър и мен, но не познаваше Илчо. Помисли, че е някакъв местен велможа и се стараеше да го впечатли, като разговаряше приповдигнато с нас за разни неща.

Не знам дали от умора, но Илчо Бъчваров се прибра по-рано в хотела, а ние с Петър Ненов останахме до сутринта - в ресторанта - до 12 часа, а после се разхождахме по брега и разговаряхме. Разбира се, с две бутилки водка в ръце.

Не мога да възпроизведа разговора ни, но темата беше за литературата. Аз вече бях издал първата си книга и Петър ме съветваше да не се занимавам с оперативна журналистика, а да си потърся редакторско място в някоя художествена редакция.

Разказваше ми, че имал необработени ръкописи, свенливо загатваше за своята взискателност и аз долавях във вечната му усмивка една тлееща болка. Тази болка извираше от залеза на загубеното време - загубено именно в прегръдките на журналистиката, онази черна журналистика, с която си изкарваш хляба.

Петър Ненов беше роден писател. Дано излязат някога неиздадените му произведения, за да потвърдят неговия белетристичен талант.