КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С РУСИЯ ПРЕЗ 60-ТЕ И 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХІХ ВЕК

                     „Братя Карамазови” като социален роман

Панко Анчев

1.

Руската литература на ХІХ показва колко неохотно, дори мъчително и с цената на огромни лични душевни страдания Русия се изпълва с модерност и придобива буржоазен вид. Това я отличава от Европа и й внушава, че върви исторически път, който е напълно различен от нейния и поради това ще я изведе до друга крайна цел. Историята протича в ускорени темпове, макар за либерално настроената руска интелигенция реформите се извършват твърде бавно и твърде бавно и поради това късно Русия придобива онова, което Европа отдавна е създала, и което отдавна я дарява с неизброими материални блага.

Русия се променя. Тя се променя, като губи от миналото и на негово място добавя ново настояще, същество го отрича - макар не винаги открито и видимо. Но ако трансформациите на обществото и държавата са бавни и не достигащи до някакъв определен и завършен вид, то литературата и изкуството ги забелязват и свидетелстват тях, като сигнализират за появата на нов тип личност с ново съзнание и поведение. Тази личност е продукт на новата действителност.

Всичко това се откроява през 60-те и 70-те години на ХІХ век, когато натрупванията от предишните десетилетия придобиват все повече завършен облик и оформят новата обществена ситуация. Достоевски отбелязва, че „20-те години подготвиха 60-те”, а 60-те и 70-те години подготвят руските революции от ХХ век, легитимират ги и ги правят реални и победоносни. Сега именно се откроява непримиримото идейно противопоставяне между различните течения в руското общество, а противоречията между съсловията набират застрашителна сила. Все още е възможно противоречията да се обсъждат в дискусии и спорове, понеже идеите не са в достатъчна степен ясно и категорично формулирани и заявени. А и противоборстващите страни не са се очертали напълно. Но новото време настъпва и скоро ще се премине от говорене и дискусии към действия и проливане на кръв.

Руската модерност се проявява и утвърждава най-напред с идеите и със създаването на новия тип личност, който да ги изповядва и прилага в практическия живот. Този тип личност е буржоазен, макар че се формира до голяма степен из средите на дворянството. Дворянството е средата, вътре в която тези идеи намират благоприятна почва и бързо се консолидират в идеология, която преобразява общественото съзнание от религиозно в светско. Литературата на ХІХ век очертава образа на новата личност. Този образ е все по-рационално целенасочен, раздвоен, противоречив сам на себе си, рационален, егоист, който предпочита удоволствието и насладата пред аскезата, съмняващ се все повече в съществуването на Бога или поне все повече разчитащ на собствените си сили и умения отколкото на Божията помощ и съдействие. Литературни герои от рода на Евгений Онегин, Григорий Печорин, Хлестаков, Базаров, Рахметов произлизат от руската действителност и са нейни основни и типични представители. Те носят в себе си новите проблеми на живота, които неуспешно се мъчат да разрешат, за да се освободят от наложените им окови и препятствия. Душевните им терзания и търсения проправят пътя на руската революция, отварят вратите на руската обществена реалност за тях и подготвят условията за драматичните събития, които изменят радикално Русия през първите две десетилетия на ХХ век.

Утвърждаването на руската модерност става при далеч по-сложни условия отколкото в Европа - да не говорим за България и изобщо на Балканите. В Русия идеите и новият тип личност изпреварват с поне няколко темпа утвърждаването на социално-политическата система. Но те не се отнасят пряко до нея, не я обсъждат и не предлагат «проекти» за руския вариант на нейното осъществяване. Това е така навярно заради социалния характер на руската интелигенция, която е техен основен проводник. «Третото съсловия» още не е придобило самочувствие и не претендира за каквато и да било власт, но идеите, за които интелигенцията спори, са неговите идеи и те именно му разчистват пътя към социално-икономическото и политическото му служение.

На дневен ред сега е по какъв начин Русия да се промени, да излезе от средновековните форми на държавното управление, за да съхрани своето величие. Всички - и леви, и десни, консерватори и либерали, славянофили и западници, осъзнават, че Русия не бива да остава повече в това си състояние; тя се нуждае от реформи. Въпросът е какви именно да бъдат те, колко дълбоко трябва да проникнат в обществения живот, по какъв образец да бъдат извършени и в каква посока страната ще се движи.

Това е видимата част на ставащото в Русия през ХІХ век. То е предмет на разпалени дискусии във всички слоеве и съсловия на обществото. Самите дискусии обаче изискват друг тип общество и друг тип личност. Дискусиите за обществено-държавното устройство не са присъщи на Средновековието. Там тези неща не се обсъждат в такъв формат и публичността им е сведена до тесния кръг на тези, на които Бог е възложил властта. Сега под въпрос е характерът на властта и зависимостта й от „всички”, защото „всички” са субектът на нейното формиране и прилагане. Преди това обаче е необходимо личността да подложи на съмнение истинността и необходимостта на религията. Съмнението  е разколебаване в изконните ценности и правила. Човекът вече си позволява не само да оспорва тези правила, но и да ги смята за безвъзвратна отживелица, която задържа развитието на обществото и й пречи да бъде жива и силна. През 60-те и 70-те години на ХІХ век този бунт е въвлякъл в себе си цялото общество - дори и онези, които се мъчат да го възпрат и предотвратят със собствената си вяра, религиозност и църковност.

От тук произлизат всички останали явления и проблеми в руската действителност, с които се занимава литературата.

2.

Обикновено критиката определя романите на Ф. М. Достоевски като идейно-психологически, занимаващи се със сложния вътрешен свят на човек, с неговите страстни идейни търсения и спорове. Ф. М. Достоевски издигна до невиждани преди висоти т. нар. „психологически реализъм” и допринесе изключително много за познанието на човека.

Но реализмът на Достоевски надхвърля възможностите на психологическото изследване на човека. С пълно право можем да наречем цялото му творчество като ярко и достоверно свидетелство на измененията в руския свят на ХІХ век, на сложните обществени процеси и приближаването към революцията. Ленин нарече Л. Н. Толстой „огледало на руската революция”, но мисля, че това определение подхожда много повече на Достоевски. Защото именно той е писателят от ХІХ век, който продължително и последователно изследва проблема за революцията, за нейните причини, идеолози и извършители. Ала заслугите му се отчитат за друго, което също е изключително важно и трудно постижимо - проникновенията в душата и ума, не в изследването на обществените процеси и измененията в руското общество. Точно тук са най-високите постижения на писателя. Никой друг като него не е успявал да покаже какво се случва в Русия, как то протича и какви са истинските резултати от това. По Достоевски можем да се убедим, че пътят на Русия е същият като този на всички останали страни и народи, но и че Русия го извървява по свой специфичен начин с всичките произлизащи от това последици и исторически резултати.

В. Г. Белински е бил поразен от умението на Ф. М. Достоевски да изобразява „малкия човек” в първата му повест „Бедни хора”. „Малкият човек” е по мнението на великия критик най-важният знак за настъпилите съществени изменения в руското общество, довели до неговото обуржоазяване и революционизиране. И той е прав, защото Макар Девушкин е образ немислим дори едно десетилетие преди раждането си в литературата.

Макар Девушкин е само едно от проявленията на модерното време в Русия. Той е свидетелството, че в руското общество се е появил нов човешки и социален тип, който заживява своя самостоятелен живот, за да ускори и задълбочи процесите в него. Образът продукт на новите явления и социални процеси, на новите социални конфликти. Ф. М. Достоевски, като велик писател на своето време не можеше да не види тези процеси и да ни свидетелства за тях.

Достоевски изобразява и пресъздава обществената реалност чрез идеите, които тя произвежда,  усвоява и към които пригажда своите функции. В този смисъл творчеството му е свят на идеи. Те са в непрестанна борба за надмощие помежду си и са толкова обсебващи, че напълно подчиняват своите носители и изразители. И уж в конфликт са хората; уж хората спорят, надвикват се, заплашват се и се убиват, а всъщност те са роби от идеите. Това е модерното общество и такива са хората с буржоазно съзнание. Те си въобразяват, че, като отхвърлят Бога или като се съмняват в съществуването Му, стават по-силни и светът зависи единствено от тях.

Светът в романите на Ф. М. Достоевски е в преддверието на руската революция. Тази характеристика, макар и кратка, изчерпва същността му. От тук и трябва да тръгваме в анализите и оценките на това творчество.

Революцията не е някаква хулиганска проява на хора с животинска жестокост, задоволяващи страстите си с насилие и проливане на кръв. Такива хора безспорно участват в нея, но те са само една част от нейните извършители. Революцията е политически механизъм за разрешаване проблема за икономическата и политическата власт. Нейната цел е чрез смяната на тази власт да извърши смяната на старата социално-икономическа система с нова, да промени характера на собствеността върху средствата за производство и да въведе нови икономически отношения. От там насетне се въвеждат нови правила и закони, нови принципи на производство и разпределение на материалните блага, ново обществено устройство. Революцията е гигантска трансформация, пълно радикално на живота. Тя не е авантюра, замаяла главите на шепа повърхностни, опияняващи се от възможността да проявят себе си като властители на живота и смъртта. За да бъде извършена, са необходими условия и причини. Необходими са натрупвания, чрез които тези условия позволяват да се премине от еволюционното развитие към революционния щурм.

Революцията е закономерно обществено, а не случайно и частно, явление. Но тя не бива да се възприема единствено като въоръжен социален конфликт, материални разрушения, брутално насилие и човешки жертви. Такава в повечето случаи е буржоазната революция, ала дори и тя може да придобива различни лица и да протича сравнително мирно и безкръвно. Тя обаче винаги е насилствено в различни форми действие срещу съществуващата държавно власт и нейните носители. След извършването й настъпва грандиозно социално разместване, преобръщане на социалните пластове и образуване на нова структура на обществото, организирано и устроено съобразно нов тип правила и йерархия на обществените класи. Зад тази формула, описваща механизма на революционните действия, се крие човешка драма, тъй като мнозина се лишават от власт, придобивки, имущество, свобода, възможности, за да бъдат дадени те на други. Справедливостта за едни е беда и трагедия за други.

Тук е и разграничителната линия, от двете страни на която руската литература на ХІХ и началото на ХХ век описва и изследва явлението „руска революция”. Ф. М. Достоевски не я одобрява и я счита за огромно зло за Русия. Той е неин идеен и нравствен противник.

3.

Какво все пак се е случило в Русия и с Русия, та през 60-те и 70-те години на ХІХ революцията е произведен толкова важен и болезнен проблем?

В онова време се прави първата равносметка на резултатите от реформите на Петър І. Оценката за тях разделя руското общество и интелигенцията. Всички са единодушни, че Петър І преобрази Русия, обърна посоката на движението й и рязко го ускори пътя на историята. Русия скъса политическите си връзки със Средновековието, за да премине през дверите на модерната епоха. Именно този император е начинателят на руската революция. Но той само я започна и не успя да я доведе до нейния край, тъй като условията не позволиха това да се случи. Неговата буржоазна революция се ограничава до радикални икономически и политически реформи, но не и до смяна на обществено-икономическата и политическата система. Това обаче постави нови проблеми пред страната и обществото, защото е нарушена чувствително досегашната структура на обществото и на стопанския живот, но не е установена нова. Измененията са предимно в надстроечната част на системата, а не в нейната същност, т. е. в базата й. Най-важният ефект от промените е появата на нов тип личност. Ново е и общественото съзнание. Можем да говорим за ускорено обуржоазяване - особено на интелигенцията, носителка и изразителка на общественото съзнание.

Новото обществено съзнание е почвата, върху която поникват новите идеи. Появил се е човек, който, ако не открито и бунтовно, поне вътре в себе си вече оспорва Бога, съмнява се в Неговото съществуване и е склонен да вярва и разчита повече на себе си отколкото на Него. Антропоцентризмът навлиза и се утвърждава в Русия и окончателно измества теоцентризма. Това оправдава хуманизма и го превръща в нов начин на мислене и в нова система от нравствени ценности. Идеологията на хуманизма е предтечата на революционната идеология, защото оспорва правото на един човек да бъде абсолютната власт - дори и тогава, когато тази власт „е от Бога”. А щом се оспорва това право, се оспорва и самата власт, която вече е „в името на народа” - „тя произлиза от народа и принадлежи на народа”. Т. е. „народът” вече разполага с нея и е в правото си да я променя по какъвто начин пожелае и сметне за необходимо. Човекът и народът се чувстват достатъчно силни, за да направят промяната сами и по собствена, а не по Божия воля. И тук не става дума само за убийство на императора и изобщо за неговото насилствено сваляне и поставяне на друг на негово място, а за отношение към властта и устройството на обществото. На идейно-политическо равнище се разширява нейната основа и се увеличават субектите й. Бунтуващият се човек е явление на модерната епоха и на новото обществено съзнание.

Рационалният човек е човекът на новото време. Той служи на разума и разумът е неговият господ. Според него всичко може да се обясни чрез причината, която е породила явлението и оправдава следствието. Този човек възприема теорията на Дарвин като единствената истина за произхода на видовете и за човешката еволюция. Истинско е само това, което може да се докаже чрез практиката. И нищо не бива да възпира човека, за да извоюва своята свобода и докаже величието и господството си над природата.

Извоювал своята нова свобода да бъде равен с всички останали, човекът изведнъж осъзнава колко е слаб и немощен, колко е сам и безпомощен. Всъщност появяват се два типа личност в буржоазното общество: единият е на силния, а другият - на слабия и ненужния. Смирението е обявено за слабост и дори порок и точно това ражда „излишния човек”, този, който не вижда място за себе си в разпадащото се общество. На него там му е скучно и неуютно. Ежедневието му е сиво и безлично, еднообразно и безперспективно. И той не знае как да си служи със свободата, която толкова много желаеше и беше извоювал с толкова усилия. Външният свят го напада и не го допуска до себе си, отстранява го и го лишава от помощ и подкрепа. Какво да избере: да се приспособи или да бъде агресивен. И при двете възможности, стоящи пред него, му е необходима морална подкрепа, която да му влее сили. Кой да му я даде обаче, като вече почти не вярва в Бога, съмнява се във всичко, безразличен е към доброто и красивото! Единственото, което му остава, е максимата „всичко е позволено“.

„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.” (1 Кор. 6:12) Св. ап. Павел постоянно подчертава, че Бог е създал човека свободен, но и че от човека зависи каква ще е тази свобода и как той ще се възползва от нея. Тя не е разгул за задоволяване на телесните потребности, а най-голямата отговорност: „Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното, и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ - за тялото”. ( 1 Кор. 6:13)

„Всичко е позволено” в интерпретацията на модерността вече означава, че тялото не е за Господа, а за блудство и че коремът е за храната и само за храната; т. е. че са отменени 10-те Божи заповеди и че самото християнство е обявено за несъстоятелно. Това е едновременно резултатът от започналата по времето на Петър І руска буржоазна революция, която през ХІХ век набира сили и през 60-те и 70-те години вече оформя своята идеология. Идеологията на „всичко е позволено” е краят на религиозното съзнание и решителният преход към рационализма и хуманизма на Френското просвещение. Макс Вебер нарича тази идеология „протестантска етика и дух на капитализма” и неговото определение е точно и безспорно. Това е голямата фалшификация на християнското учение, изместване на акцентите в него, преобръщане на основните му идеи чрез откъснато четене на евангелските текстове и несъобразяване с отношенията им с всичко, което Иисус Христос и апостолите са учили народа.

Русия обаче е различна от Европа. Буржоазната революция не я отминава, но е очевидно, че тя протича в много по-различни от западноевропейските условия и в среда, която има своята трудно преодолима традиция, етика, нравствени закони, религиозни вярвания. Съпротивата срещу тази революция е изключително силна и трудно преодолима. Съмненията и в необходимостта от подобни радикални промени и утвърждаване на нова социално-икономическа система са също толкова дълбоки, колкото и подвластните на атеизма и рационализма съмнения в православните ценности и в религията изобщо. Всъщност, през 60-т и 70-те години крайни адепти на революцията и на радикалните идеологии са предимно лумпени, авантюристи, неосъществени хора, декласирани аристократи, анархисти и крайни либерали. Сблъсъкът между различните либерални и консервативни (защото и консерватизмът в Русия не е единен като идеология) учения създава нестабилна обстановка, обърква мнозина, тласка ги от едната крайност в другата и поражда опасността от тероризъм, убийства, размирици - каквито все повече виждаме.

Цялата тази обстановка е показа и пресъздадена в романите на Ф. М. Достоевски и изобщо в руската литература на ХІХ век. Всеки един от романите изразява различни етапи от общественото развитие. Можем да кажем, че те свидетелстват и за тежката драма, която преживява Русия с навлизането си в своето „постхристиянско битие”. „Постхристиянското битие” поражда и неразрешимите обществени и душевни конфликти в героите на Достоевски. Това най-пълно и цялостно е показано в последния от тези романи - „Братя Карамазови”, писан в края на 70-те години и издаден през 1880 г.

4.

„Братя Карамазови” е роман за изпитанията, на които е подложен човекът след разпада на религиозното съзнание и след като този човек е вкусил от „плодовете на Просвещението”, т. е. на атеизма, рационализма и хуманизма. Тук виждаме завършека на процеса на обуржоазяване, осъзнат и показан най-напред от А. С. Пушкин.

В този роман читателят остава с впечатлението, че проблемите, които писателят поставя, изследва и решава са много повече лични отколкото социални. Социалните характеристики на персонажите са само маркирани и не те ги мотивират в поведението им, нито ги заставят да мислят за обществото, от които произлизат и на което принадлежат. Да, за Достоевски не е толкова важно кой от къде е и каква „социално-класова кръв” тече в тялото му. Той разглежда обществото като надкласово и като многообразие на средата, в която човек съществува. Затова и интересът му на художник е към вътрешния свят на личността. Но именно вътрешният свят на личността е най-пълната и точна характеристика на общественото състояние, на проблемите и конфликтите, пред които обществото е изправено. Героите му, които са в постоянен конфликт със средата, всъщност се чувстват и осъзнават като нейни родни чада. Те могат да недоволствата и най-често недоволстват заради несправедливостите в нея, но не живеят извън нея и дори рядко се стремят да излязат из нейната власт.

Обществото в „Братя Карамазови” се е разпаднало и е освободило огромна енергия, която завихря конфликтите и поставя персонажите вътре в тях. Всеки един е част от някакъв конфликт, от някаква борба и война. Никой не е в състояние да се отграничи от другия, да се затвори в себе си и да се изключи от онова, което става около него и с него. Но енергията от разпадащото се общество динамизира случващото се, кара персонажите в романа да действат често без да се замислят или пък дълго да размишляват, да се колебаят и търсят истината. Те са тласнати в улея на събитията и се спускат по него, без дори да разберат какво става с тях. Малко са обединителните линии, общите интереси, еднаквите цели. Животът е само раздори и драми. Дори членовете на едно семейство не могат да се съберат и обединят, да се почувстват близки и родни и вътре в тази общност да бъдат спокойни и уверени. Всеки от тях има свои илюзорни цели, стреми се към някаква своя свобода, за да се изяви в нея и за да съществува сам за себе си. Това ги уморява, изнервя, отчуждава ги още повече един от другиго. Родните братя са скъсали връзките помежду си и със своя баща и са обладани от т. нар. „Едипов комплекс” и се гърчат в неговите нокти.

Семейството е домашната църква за православния християнин. Когато то се е разпаднало, домашната църква престава да съществува. А престава да съществува, защото нейните членове са изгубили „връзката помежду си”, т. е. религията. Невярващият човек има нужда от семейството, за да продължи рода си, да почувства някакво спокойствие и сигурност, домашен уют, както и за да получи някакви материални блага и социални придобивки. Но не и заради това да приюти в дома си Господа и да го моли за спасение и опрощаване на греховете.

Такова е разпадналото се семейство на Фьодор Карамазов. Членовете му са обладани от земни страсти, поддават се постоянно на съблазни и заради личните си амбиции са готови на всичко. Бащата е сладострастник, станал неволен съперник за една жена с най-големия си син Дмитрий. Самият Дмитрий сякаш върви по пътя на баща си, но неговите чувства са поне истински и той е честен. Вторият син е атеист, скептик, живеещ в европейските идеи. Най-малкият Алексей се мъчи да свърже разпадналите си връзки, но е немощен, за да изпълни желанието си. А и събитията около него са толкова странни,  че дори разколебават вярата му. За тримата братя незаконният син Смердяков е в семейството като слуга - те късно научават, че им е брат. Но той е този, който най-добре ги познава, защото отдавна е изминал пътя, по който те все още вървят. Тази странна семейна конфигурация не може да бъде семейна църква. Тя не може да бъде дори и семейство. Толкова далеч са всички един от друг. Убийството на баща им ще ги събере за кратко и ще ги накара да осъзнаят състоянието си. Ще осъзнаят, че са чужди един на друг и понеже не са в състояние да възстановят връзките помежду си, ще претърпят пълен житейски крах.

Забележителното е, че те сякаш не изпитват угризение за състоянието в семейството и не проявяват почти никакви усилия, за да го променят. За тях то е вече даденост, в която трябва да търсят мястото си и евентуално да видят и изход за себе си от него. Щом бащата не осъзнава вината си и щом той не смята за нужно да променя нещата, кой друг да го направи. В едно общество, в което всичко е позволено или поне трябва да бъде позволено, убийството на Фьодор Карамазов не е кой знае какво събитие и не предизвиква някакво потресение. Това убийство, разбира се, е престъпление, наказвано от закона, но нравственото му измерение не е кой знае колко голямо. Интересът към него се ограничава до това кой е извършителят, а причините са почти известни и напълно го оправдават.

В книгата си „Геният и неговият наставник” (С., 1978) големият български литературовед и философ Цветан Стоянов се пита: „и в края на краищата кой точно убива Фьодор Карамазов, и което е най-важното, защо го убива, и какво значи това убийство?” (стр. 184). Цветан Стоянов, както показват подготвителните му бележки към продължението на недовършената книга, придава особен социално-нравствен и политически смисъл на убийството. Той твърди, че то е изпълнено с дълбок символен смисъл на бунт срещу властта и властника. Такъв смисъл очевидно можем да търсим и намерим, но въпросът е дали този бунт е съзнателен или неговата стихийност и битова окраска не са по-важни и не говорят ли те по-съществени неща за обществото, което описва и изразява Ф. М. Достоевски в романа „Братя Карамазови”.

Фьодор Карамазов и четиримата му сина са логичният резултат на разпада на руското общество и пораженията, които либералните идеи, идващи от Европа, нанасят на всичко „руско”. Двете крайности са бащата и незаконороденият син Смердяков. Между тях са другите трима братя, които са жертвите на тези крайности и плащат най-високата цена. Вярна е, че крайностите са унищожени физически (Смердяков се самоубива), но по-непрежалими са жертвите на разложението и безпътицата, каквито са Дмитрий, Иван и Альоша. В крайна сметка всички понасят тегобите на настъпващата революция. Тя все още не е придобила облика си от началото на ХХ век, но вече достатъчно ясно и безпощадно показва какво се надига и настъпва в Русия.

5.

Романите на Ф. М. Достоевски винаги са с напрегнати и бързо развиващи се сюжети, следващи строго определена логика и вървящи към драматична развръзка. Драматичният сюжет обаче е зададен и поддържан от някаква голяма обществена идея, ръководеща поведението на персонажите. В всеки роман авторът вмъква някоя самостоятелно звучаща и привидно несвързана с действието част, която отклонява сюжета от неговата напрегнатост, за да опише и формулира невидимите движещи сили. Без тези „вмъкнати части (новели)” щеше да е по-трудно да достигнем до дълбокия смисъл на случващото се в художествената творба и в обществото.

В „Братя Карамазови” има две такива „новели”: „Великият инквизитор” (част втора, книга пета. „Pro и contra”) и „Из Житие на обозе починалия еромонах стареца Зосима, записано според неговите собствени думи от Алексей Фьодорович Карамазов” (част втора, книга шеста „Руският монах”). Около тях се организират замисълът и осъществяването на романа. Може да се каже, че те са неговите две „носещи идейни конструкции”. Но те са и откритият сблъсък между две идеологии. Първата идва от Европа, а втората е руска и е призвана да се противопостави на настъпващата отвън и превземаща вече Русия. Това са и два възгледа за християнството, два примера за служение во Христа.

„Великият инквизитор” е забележително по силата си художествено и философско въздействие, но и свидетелство за това докъде се е обуржоазило руското съзнание и колко се е отдалечило от органичното изповядване на православието. Великият инквизитор не е просто типичен римокатолически архиерей от ХVІ в., но модерен човек на ХІХ век. Защото онова, което той говори, го мисли и самият Иван Карамазов. Думите на великия инквизитор са негови думи, изразяващи неговите убеждения. Те съдържат смисъла на буржоазното разбиране на живота и учението на Иисус Христос.

„Легенда за Великия инквизитор” е интелектуалната изповед на Иван Карамазов. Той самият е Великия инквизитор - не в действията и властта, а в идеите. Преди да разкаже тази своя „Легенда”, Иван говори на Альоша за човешката жестокост над децата, за несправедливостите в живота, поради което и отрича Бога заради злото, което Той е допуснал да царува в земното битие. Главата „Бунтът” от част втора, книга пета „Pro и contra” изразява цялата негова философия, която е философията на буржоазния човек, отказал се от Бога, тъй като е видял в християнството идеи, пречещи на правилното устройство на земния живот и постигане на доброто у човека. Това е бунтът на Ренесанса срещу християнската идея за страданието, смирението и покаянието като врата към спасението на душата и вечния живот. Нетърпението е типично за буржоазния човек качество; той винаги бърза да постигне целта си и изпълни намерението си. Но ако целта не е конкретна, видима, осезаема и материално постижима, той не губи време и сили, за да върви към нея. Нему е нужно сега и тук, на земята, да получи онова, на което е способен и което смята, че му е нужно и му принадлежи. Потребно и му принадлежи онова, което той е способен да извоюва със собствените си физически и умствени сили, сам и заради уменията и властта си. Именно да извоюва, т. е. да вземе, да отнеме, да получи като победа във война, като трофей от нея - но докато е жив. Това означава, че не може да е смирен и да се кае за постъпките си, защото тези постъпки са „военни действия”, битка „против плът и кръв”, а не „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата”, както казва св. ап. Павел (Еф. 6:12).

Буржоазният човек не прави разлика между „борбата против плът и кръв” и „против поднебесните сили на злобата”, защото той води само първата борба, а втората му е непонятна, абстрактна, та дори ненужна и абсурдна. На него му изглежда нелепо твърдението, че Бог ни изпраща страданията, за да ни укрепи и изпита, като чрез тях ние изкупваме греховете си. Размишленията на Иван на тази тема показват колко материален е буржоазният човек и как за него всичко е физика и биология, атоми и молекули, подредени по определен ред. Буржоазната логика, понеже е атеистична, е винаги външна, механична, основана на един или два аргумента; тя не забелязва нюансите, защото отчита само онова, което е от един ред и в една посока; за нея противоречията са винаги буквални, т. е. за тях стои само материална причина и те трябва да се възприемат като такива. Физиката и биологията отричат Бога, Божия промисъл и Божието допущение, защото в тях всичко е причина и следствие, които могат да се посочат, измерят и опишат с математическа формула. Тази логика се хваща за думата, дори и когато тя не е съвсем точна.

Иван не приема децата да страдат заради нечии чужди грехове, да търпят жестокостите на ненаказуеми изверги. Тази земна несправедливост е неприемлива за него и той обвинява за нея Самият Бог, Който я е допуснал. Затова Иван връща своя „билет за Рая”. Отказът от Рая, макар да е метафора, също е израз на „физиката и биологията”, за която стана дума по-горе, с които буржоазният човек обяснява света. Или по-скоро оправдание за нетърпението и дързостта. Отказвам се от Рая, за да не ме заподозрете в корист. Казвам открито, че не съм съгласен да очаквам нещо, което струва толкова скъпо и е съпроводено с толкова безпричинни страдания на невинни деца. Изглежда красиво и достойно.

Такова изглежда и поведението на Великия инквизитор, до край отдал се на идеята за земна и човешка справедливост. Той служи на тази идея, която също коригира Христовото учение. Кардиналът е убеден, че земното устройство трябва да бъде направено практично, за да може човекът да бъде сит и облечен, да му е удобно и лесно да съществува. Този човек не бива да има грижи за насъщния си, но и не бива да се измъчва от големите въпроси на битието, да се съмнява и моли на Господа. Защото неговият господ е на земята и той му осигурява щастието. Нему не са нужни и чудеса, за да не съблазнява ума си, като го отваря за излишни душевни и умствени вълнения. Великият инквизитор е също човек и знае какво е необходимо, за да се живее на земята. И той така е наредил нещата, та да не бъде оспорван този ред.

Всички социално-политически  теории се приличат по това, че предлагат такъв модел на общественото устройство, който да осигурява повече материални блага при по-добра и справедлива система за тяхното разпределение. Тези теории съдържат начини за превръщането на камъните в хляб и почти нищо повече. Различията са във вариантите за разрешаване дилемата „човек - общество” съобразно зависимостта на единия спрямо другия й член. В името на тези социално-политически теории и идеологии са водят непримирими борби и дори се пролива кръв. Но никоя от тях не е в състояние да предложи единствено верния модел, макар всичките да претендират, че го правят. Защото всички смятат, че на земята може да се изгради раят и в него човек да заживее най-сетне щастливо.

Не е нужно да четем кой знае колко внимателно тези социално-политически теории, за да видим, че всичките се основават на принципи, различни от принципите на православното християнство. Те дори опровергават и отричат православието като религиозен предразсъдък, пречещ на модерния човек да види в пълнота проблемите пред обществото и личността и да ги решава адекватно и успешно.   

Модерният човек отхвърли Бога и зае Неговото място на творец и господар на „всичко видимо и невидимо”. Той промени разбирането за свободата, като я сведе до ежедневните практически дейности и до право на власт. Буржоазният човек „измисли” идеологиите, за да намери заместители на религията и легитимира човешката власт на по-силния над по-слабия, на богатия над бедния. И не само да я легитимира като такава, а и да я разшири до степен, че да се разпростира върху всичките човешки дейности и състояния. Т. е. да я направи тоталитарна. За да бъде една власт тоталитарна, тя се нуждае от идеология, която се възприема като религия, а тоталитарният управник да бъде всепризнат като „вседържител”. За да бъде това възможно, е необходимо да се опрости до крайност християнството и се профанира земния живот на Иисус Христос, за да се отнеме от него Божествената Му същност. Така Богочовекът се превръща в реформатор, който обаче не съвсем вярно е разбрал човешката същност и потребностите на личността. Делата Му са благородни, но недостатъчни, за да се постигнат целите, които Той си е поставил.

През земния Си живот Иисус Христос многократно предупреждава Своите ученици да внимават, да се пазят и не се поддават на съблазните. Той порицава всеки, който се опитва да Го изкуши с нещо - дори и тогава, когато го прави несъзнателно и от незнание. Защото изкушенията отнемат най-напред свободата и превръщат човешката същност в безволие и я правят робска, немощна и неизлечимо болна. Сатаната подчинява душата на себе си с различни изкушения, които най-често са безобидни. Коварството им е в тази именно безобидност, която ги представя като невинни предложения за проявление на личната свобода и душевна и физическа сила. Те поощряват най-вече гордостта и суетата. А гордостта и суетата са несъвместими със смирението и покаянието. Те изключват признанието за греховната същност на човека.

Великият инквизитор приема изкушенията, на които Иисус Христос не се е поддал, за необходимите механизми, чрез които е възможно да се постигне идеалното обществено устройство и се задоволят човешки нужди от материални блага и удобства.  

6.

Преди да пристъпи към своята легенда за Великия инквизитор, Иван преразказва накратко „Ходене на Богородица по мъките”, за да уточни: „моята поема щеше да е нещо подобно, ако се беше появила по онези времена”. Т. е. героят му щеше да се смири и признае основанията на Иисус Христос да наложи толкова жестоки наказания на съгрешилите срещу него, както се смиряват и съгласяват страдащите в ада. Но сега е друго време! Времето, в което се развива сюжетът на Легендата е ХVІ в., т. е. в Модерната епоха, през която започва ревизията и фактическото отхвърляне на християнството.

Сега Христос отново е слязъл на земята, но за да изпълни Завета Си, според който „пак ще дойде да съди живи и мъртви и Царството му не ще има край”, а просто за да види „какво става” и да напомни за Себе Си. Хората Го разпознават и се стичат към Него, за да ги утеши и им помогне. „Той се е появил безшумно, незабелязано и ето всички - странно е това - Го разпознават. Това би могло да бъде едно от най-добрите места на поемата, тоест, защо именно Го разпознават.” (подч. м. - П. А.) Въпросът е някак между думите изтърван и на него Иван не дава отговор, а Альоша сякаш не го чува. А отговорът му оправдава или обезсмисля патоса на Великия инквизитор и убеждението му, че е по-силен и всевластен от Бога, че пазеният от него обществен ред е станал безусловен и неизменен, защото е справедлив и съвършен. Оказва се, че не е и идването на Божия син го разколебава още повече и го поставя в твърде опасно положение. Малко е необходимо, за да изчезне страхът и се върне онова, което също със страх е било изгонено. Всесилният Велик инквизитор отлично знае върху каква основа се крепи светът му и колко бързо и лесно и могъл да бъде разрушен при най-малкото отслабване на властта и залиняване на идеологията.

Православието не е идеология, а Църквата не е организация за приложение на Христовото учение в общественото устройство и за задоволяване на материалните нужди на човека. Тя не е „от този свят”; Иисус Христос не идва на земята, за да нахрани с материална храна гладните. Буржоазният човек, излязъл от Църквата, не разбира това и не го приема. На него му е чудно, че „човек” с подобни на Христос „способности” не ги използва, за да повлече след себе си народите, като им даде в изобилие да ядат и се радват на удоволствията. Вместо да ги остави да страдат и се мъчат, да се надяват, че ако заслужат живот вечен, ще се радват и ще бъдат щастливи. Свободата да приемеш Църквата като „не от този свят” и да влезеш в нея, за да намериш пътя към спасението, за Великия инквизитор - като типичен буржоазен идеолог и властник, е неприемлива, защото поражда бунтовници. А бунтовниците, напомня той на Иисус Христос, не могат да бъдат щастливи. Свободата трябва да бъде отнета и премахната. Тук именно се съдържа демагогията на социално-политическите учения и особено на онези, които проповядват свободата на личността като най-висша ценност. Защото тяхната цел е не освобождаването, а подчиняването на личността, обсебването й от идеологеми, които да са основните правила в поведението им. Друг ще мисли вместо тях и друг ще решава заради тях кое е добро и кое лошо. Идеологемите са опростени до крайност очевидни истини, отърсени от подробностите и механизмите на различните ситуации и различните индивидуалности. При тях бялото е бяло, а черното - черно и никакви нюанси не са позволени да се виждат и в бялото, и в черното.  

Според Великия инквизитор сатаната не е изкушавал Иисус Христос, като Го е карал да превърне камъните в хлябове, за да се нахрани народът. После Го е подтиквал да скочи от храмовата стряха, за да прояви Своята Божествена природа, която ще накара ангелите да Го понесат на ръце. Накрая сатаната Му предложил да му се поклони и той ще Му даде „всички царства на света и тяхната слава” (Мат. 4: 1-11). Тези три изкушения според Евангелския разказ за Великия инквизитор са трите въпроса, на които отговаря всяка земна власт, решила да изгради земния рай, понеже не вярва в небесния. А и няма търпение и желание да го постигне със смирение и покаяние. Гладът и нещастията пораждат негодувания и протести, разколебаващи властта и поставящи я под съмнение. Обществото не издържа дълго да е в затруднено материално положение, да е бедно и ръководено от слаба и неспособна власт.

В сюжета на Иванкарамазовия разказ Иисус мълчи през цялото време. Но Той мълчи и пред съда на първосвещенника, а и пред Пилат. Мълчи, защото този съд за него е само за „да се сбъднат Писанията” (Марк. 14:49), а не за истинско осъждане от човеци. Иисус Христос говори други неща, а не се оправдава; Той поучава и възвестява Евангелието на Правдата. Думите Му за Истината отварят очите на хората, а не евентуалните Му „оправдания” пред тези, които искат да Го убият. Думите вече са казани и „който има уши да слуша”.

Буржоазният човек иска вечен „живот във живота”, а не „след смъртта”. Това желание създава и социално-политическите теории и идеологии, които конструират модела, по който това може да се изпълни, и убеждават множеството да вървят след тези, които са готови да осъществят този модел. Всъщност, множеството върви след тези, които са „паднали и са се поклонили на сатаната”; след тези, които са скочили от „храмовата стряха”, но които не искат да признаят, че са ги „понесли на ръце”. Затова и негодуват от всяка поява на Иисус Христос сред народа и се страхуват от чудесата, които Той върви, а най-вече от тълпите, вървящи след Него и чакащи от Него избавление от страданията и нещастията.

Легенда за Великия инквизитор” обяснява защо днес е толкова силна неприязънта на Запада срещу Православието и защо е толкова непримирима войната срещу него. „Легендата” показва още как отговаря на неприязънта и борбата Самият Иисус Христос и какъв ще е в крайна сметка резултатът от борбата „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата”.

7.

Борбата „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” не се води с материални оръжия; тя не пролива кръв и не убива тела, не отнема живот, нито смразява хората, за да ги направи врагове. Тя е борба душевна.

Животът на стареца Зосима, разказан от самия него и записан от Альоша Карамазов, е сложен процес на душевни и умствени преображения, довели го из една атеистична среда в лоното на вярата и монашеското служение на Бога. Неговата вяра е изстрадана и той постепенно узрява за нея, за да й се отдаде напълно. Той преминава през различни изкушения и те му отварят очите и ума, за да види истината и я приеме като своя. У него се пробужда съзнанието за греховност. Това е съзнанието на вярващия човек. Затова и друга е неговата представа за същността и смисъла на земния живот.

За римокатолическия архиерей, наречен в романа Великия инквизитор, хората за тълпа, която иска да я яде и се бунтува, ако не й дават толкова, колкото й е необходимо. Тълпата има едно лице, а всички вътре са безлични или ако са някакви характери, те непременно се подчиняват на волята на властта - стига, разбира се, тя да е достатъчно силна и да е способна да изглажда различията и да примирява противоречията. Тълпата не е годна сама да се справя с трудностите, поставени й от живота. Ако над нея не стои някой, който да я разбира и подчинява, да й открива истините и целите, към които да се стреми; ако не й предлага идеи и илюзии, по които да съществува, тя се разпада и се бунтува. Великият инквизитор не обича хората - той само се грижи за тях, за да поддържа реда и хармонията в църквата, държавата и тълпата.

Православният християнин Зосима гледа на човека като на „образ и подобие на Бога”. Хората са Божи създания и когато ги обича, той обича Бога. Хората трябва да се обичат не като безлична маса, не като някакво сборище и абстрактно цяло, а като лица на Бога, защото Сам Бог ги е създал и Сам Бог ги обича и пази. И Бог поставя над тях власт, която да ги води, направлява и охранява от външните опасности и вътрешните противоречия. Вярата и църковното учение са достатъчни, за да просветлят човешкия път с нетленна светлина. Зосима и вярващите християни знаят Кой „е Истината, и Пътят и Животът”, поради което не им трябва идеологии и властници като Великия инквизитор. Разказвайки историята на Йов старецът Зосима изрича просто и ясно истината, до която не могат да достигнат нито Иван Карамазов, нито Великият инквизитор, защото не вярват и не обичат Господа: „Но в това е именно великото, че тук има тайна, че бързо преминаващият земен образ и вечната истина са се докоснали тук. Пред земната правда се извършва действието на вечната правда. /…/ А Йов, като хвали Господа, служи не само Нему, но ще послужи на цялото Негово творение от род в род и во веки веков, защото за това е бил предназначен“. (подч. м. - П. А.) Тук е отговорът и на мъчителните въпроси, които си задаваше Иван Карамазов защо е необходимо невинните деца да страдат. И понеже не намираше отговора, дръзко върна „своя билет за Рая”.

Буржоазният човек не обича тайните, защото в тях съзира своето безсилие и могъществото на Бога, Когото вече е отхвърлил. Но старецът Зосима вижда как „пред земната правда се извършва действието на вечната правда” и приема тази тайна като проявление на Божия промисъл и доказателство за съществуването на Бога. За това са необходими „вътрешни очи”, т. е. вяра и любов.

Душевното прераждане на Зосима се извършва благодарение именно на тези „вътрешни очи”, чрез които той проглежда в тъмнината и открива Истината. Не смъртта, пред която е изправен в дуела, а съзнанието за греховност и необходимостта от покаяние и любов са силите, които го отклоняват от гибелния път и го насочват към новия живот. Зосима е живял сред земните удоволствия, суетата, гордостта, материалните богатства и властта. Той е имал всичко, което Великият инквизитор е искал да осигури на тълпата. Имал го е, ала е разбрал, че то не е достатъчно и дори е ненужно. И избира друго - избира да върви след Иисус Христос.

Иван Карамазов не можеше да си обясни защо хората са тръгнали след Него. А старецът Зосима го обяснява със собственото си прозрение и поведение толкова просто и ясно. Не от страх от Великия инквизитор хората се превръщат в тълпа и вървят като слепи след него, а защото вътрешните им очи не са се отворили достатъчно широко, за да видят и осъзнаят Истината. Това е голямата тайна на християнството, за която постоянно говори старецът Зосима. Ако то беше идеология, каквато роля му отрежда модерната епоха, щеше да прибягва до насилие и насаждане на страх. Но то наистина не от този свят и въздейства по тайнствен, необясним начин върху ума и чувствата и превръща дори отявлените му противници и гонители в ревностни християни и апостоли на вярата.

Историята на „тайнствения посетител”, разказана в житието на монаха Зосима, съдържа тайната на преображението и свободата на личната воля, дарувани на човека от Бога. Когато душата се отключи за Истината и бъде готова за покаяние, защото осъзнава, че е грешна, започват големите изпитания за нея, но и придобиването на огромни радости, когато се покае за сторения грях. Зосима признава на Тайнствения посетител, че „щом веднъж бях стъпил на този път (на покаянието и измолване на прошка - б. м., П. А.), всичко нататък тръгна не само лесно, но дори радостно и весело”. „Поднебесните духове на злобата” обаче не отстъпват лесно. Борбата за човешката душа е ожесточена и непримирима и се води вътре в душата - затова й е толкова сложно и тежко да излезе от мрака на греха и се потопи в светлината на покаянието и спасението. С много имена можем да назовем тази борба. Различни са и изходите от нея. Тайнственият посетител признава убийството, моли за прошка, но не получава онова душевно просветление и освобождение, до каквото достига Зосима. Аз бих определил неговото „след покайно състояние” като състояние на обуржоазената душа, която се срамува и страхува повече от хората отколкото от Бога. „Какво ще кажат хората” е пречката пред покаянието. Това е морално оправдаващия се израз на гордостта, суетата е честолюбието. Хората са пред нас, ние ги виждаме и те ще ни съдят, за да определят какъв ще бъде занапред животът ни. А Бог е невидим и тогава, когато зависим от човешкия съд, малко вярваме в Божия съд, защото е важно да се спасим в момента, а не за вечността.

Впрочем, хора като Великия инквизитор използват този страх у човека, за да налагат волята си и да държат в подчинение отказалия се в страха си от свободата роб на гордостта и суетата.

8.

Съдбите на Карамазови е показателна за това, което се е случило в Русия през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Бащата Фьодор и братята Иван и Смердяков умират. Фьодор Карамазов е убит, Смердяков се обесва, а разсъдъкът на Иван се разрушава и губи човешкия си облик. Тримата са завършеният резултат от обществените процеси през двете десетилетия. Или по-скоро жертвите на случилото се в руския материален и духовен живот. Всеки един от тях, ако не осъзнава, то постоянно следва в житейския си път буржоазната теза, че всичко е позволено. Разбира се, в различна степен и не винаги. Задръжките им са наложени от човешките мерки и закони, а не от Божиите. Ако хората ги съдят, се съобразяват донякъде и се мъчат да скрият, че се отклоняват от Божиите заповеди. Ако постъпките им минават незабелязани, нищо не ги възпира да продължават. Но двамата останали живи братя Дмитрий и Алексей ще продължат да носят своите страдания и душевни мъки и в тях ще търсят облекчение и спасение. Човешкият съд ще осъди невинния Дмитрий, за да покаже още веднъж колко е формален и несправедлив, понеже се основава единствено на човешките закони.

Съдът над Дмитрий е отмъщението на обществото за това, че най-големият син не живее по неговите правила. Той е прекалено дързък и предизвикателен в поведението си, за да му бъде простено. Формално не застрашава общественото устройство. Дмитрий не е нито идеолог, нито революционер, но е неуправляем, не зачита авторитетите и не се съобразява с правилата на поведение и дори не желае да знае за тях. Той фактически живее извън обществото, а това в такава форма не е позволено. Още повече че е и лекомислен, неудържим и неуправляем. Такива хора обществото използва за „козлы отпущения”, наказва ги за назидание, когато му е необходимо да проявява нравствена мярка, за да докаже, че е единно и неприкосновено. Тях ги имат за потенциални бунтари, способни да разрушат обществения ред и спокойствие.

Алексей Карамазов също живее извън обществото и не в съзвучие с неговите правила и норми. И също ги застрашава със своя смирен християнски живот на монах и проповедник на Истината. Той ще бъде още повече такъв рушител, излизайки от манастира по благословението на стареца Зосима. Зосима му отрежда нова роля, която е не по-малко важна от монашеската, а дори и твърде опасна. Альоша „отвътре” ще влияе на хората със своя пример, смиреност и друг начин на мислене. Сега неговият живот се нуждае от много повече твърдост и устойчивост от времето, когато бе послушник на своя духовен старец. Сега той е единственият Карамазов. Възложено му е послушание, което ще бъде не само за него, но и за цялото общество изпитание, каквото рядко някой получава и преживява успешно. Альоша не може да стане княз Мишкин, нито Кирилов, да не говорим, че е възможно да се повтори Родион Разколников. Тогава кой и какъв щеше да бъде най-младият Карамазов? Ф. М. Достоевски не успя да ни даде отговора, макар да се е готвел да продължи епическото повествование за Карамазовия род.

Аз не искам, а и не със способен да гадае каква би била съдбата на Альоша Карамазов, ако Ф. М. Достоевски би имал възможността да напише онова, което е замислял. Размишленията върху нея обаче биха могли да следват самото развитие на руската социално-политическа действителност след 70-те години на ХІХ век и преображенията на социалния тип в руската литература. Още повече че тогава именно настъпват най-трагичните за Русия години, а историята й се ускорява неудържимо, за да дойде толкова пророкуваната, възхвалявана и анатемосвана революция. Политически става изключително динамично и бурно; събитията следват едно след друга; говоренето е все по-задъхано и остро, стилът му се променя. Променя се обаче и начинът на мислене, защото се установява ново обществено съзнание. То е вече в пълна степен буржоазно, атеистично, рационалистично и материалистично. Появява се нов тип активна личност, готова радикално да промени живота, като го направи по-практичен, меркантилен и подчинен на новия бог - пазара. Русия съблича износените си и овехтели прокъсани одежди и, охотно или неохотно - зависи от това в кой сегмент на обществото е личността, надява новите. Това е не само метафора, но и реалност, която ще видим изобразена и изразена в творчеството на А. П. Чехов, а малко след това и на Максим Горки.

В тази реалност и извън манастира Алексей Карамазов трудно би оцелял, ако не се приспособи, като се промени в една или друга посока. В книгата си „Толстой и Достоевски” Дмитрий Мережковски твърди: „Краят на „Братя Карамазови се оказа невъзможен за Достоевски, защото този край го нямаше и в живота. И сякаш почувствал, че е направил всичко, което може да се направи, Достоевски навреме си отива от живота”. Но онова, което носи в себе си Алексей Карамазов, не е изчезнало напълно, макар времето да е променило всичко - дори и отношението към вярата и християнството. Точно хора като него ще изпитат с най-голяма сила радикалните обществени трансформации и ще бъдат принудени да търсят усилно лек за душите си. Други ще са сюжетите и други хора ще участват в тях, но в тях не може да не се срещне отново човек като Альоша. Тогава на него ще му е доста по-трудно и доста повече ще се изпитанията и съблазните; и кой знае доколко ще съумява да им устоява. Съдейки по героите на А. П. Чехов, Максим Горки и писателите от края на ХІХ и началото на ХХ век все пак успява да се запази - понякога на изключително висока и дори непосилна цена.

9.

В знаменитата си книга „Мирогледът на Достоевски” (1923, българското издание е от 1992 г.) Николай Бердяев подробно и проникновено размишлява върху проблема за свободата в творчеството на великия писател. За Н. Бердяев този проблем е изключително важен. Според него той е основен у Ф. М. Достоевски. От разрешаването на проблема за свободата зависи разрешаването на проблемите за човека, злото, любовта, революцията, социализма и дори проблема за Русия, който е проблем за цялата руска литература на ХІХ век.

Философът Николай Бердяев изследва свободата и в другите свои фундаментални трудове: „Философия на свободата” (1911), „Философия на свободния дух” (1927-28), „За робството и свободата на човека” (1939) и с тях той поставя основите на руското разбиране на свободата през ХХ век.

Свободата е един от най-големите проблеми за буржоазния човек, които той така и не успява да разреши.

Защо свободата е такъв важен и както изглежда - неразрешим проблем за новото време?

Променяйки парадигмата на собственото си съществувание и предназначение буржоазният човек се постави в ново положение спрямо природата, обществото и дори спрямо себе си. На него му трябваше оправдание най-напред за бунта му срещу Бога и отхвърлянето на Божията всесила и власт, а след това и за революцията срещу аристокрацията. Той трябваше да доказва пред самия себе си собствената си правота, за да си вдъхне сили и увереност и за да бъде докрай последователен и неуморим. Буржоазният човек обяви, че без свобода се живее трудно и че никой няма право да владее другиго, да го ограничава в действията и мислите му - дори и на Бог не Му е позволено да го прави. И успя.

Френското просвещение точно и ясно формулира претенциите на буржоазния човек. „Човек се ражда свободен” се превърна в лозунг и знаме на революционния подем. Но в същото време свободата е и компенсация за отхвърлянето на Бога, запълване на празното пространство в душата и живота му. Тази компенсация обаче той не я получава. И започва драмата на новото време.

Руската литература на ХІХ век се занимава с този проблем, тъй като той вече съществува в обществото и занимава модерната руска личност. У Пушкин и Лермонтов свободата е романтично възвишено понятие; то е състояние на голямата и силна душа, която не желае да се затвори в тесния свят, в който живее. Човекът мечтае простор, нови светове, разнообразие. Но още тук започва да се прояжда това разбиране, да се рационализира и обуржоазява. Поривът към свободата разбулва обществените язви. И свободата става все „по-буржоазна” и все повече се разбира като своеволие, апатия, пресметливост, „всичкопозволеност”.

В цялото си творчество Ф. М. Достоевски изследва свободата като проблем именно на обуржоазения човек. Човекът на Достоевски е самата свобода - придобита или отнета, осъзната или само почувствана, но той живее и размишлява с нея и за нея, бори се, за да я придобие или да я отнеме от някого. Ситуацията през 60-те и 70-те години е далеч по-сложна и объркана от времето на Пушкин и Лермонтов и виждаме колко различен и противоречив е новият герой в сравнение с първите десетилетия на века. Него вече по различен начин го измъчва и проблемът за свободата.

Николай Бердяев сам е буржоазен човек, за когото свободата има преди всичко обществен характер; тя е право, воля и възможност за обществена изява, за намеса в делата на обществото, отхвърлено ограничение за участие в тези дела. „Онова, което наричаха „жестокост” на Достоевски, е свързано с неговото отношение към свободата. Той бе „жесток”, защото не искаше да свали от човека бремето на свободата, не искаше да избави човека от страданията с цената на лишаването му от свобода, възлагаща върху човека огромна отговорност, съответстваща на достойнството на свободните хора. Биха могли да се облекчат човешките мъки, ако отнемем свободата на човека.” (бълг. изд. 72) Тази свобода „се дава”, но и „може да се отнеме” или се ограничи до определени размери по нечия воля и преценка, а най-често по волята на господстващата идеология. За това говори и Великият инквизитор. Хората, които той представлява, осъзнават голямата отговорност на свободния човек и неспособността му да я понесе, поради което я отнемат или ограничават. Така, отнемайки една свобода, те дават друга - свободата да не си отговорен, да не мислиш за „големите въпроси”, за да живееш спокойно нахранен и облечен. Великият инквизитор смята, че да си недоволен, да се съмняваш и оспорваш действията на властта е свобода, която е ненужна и вредна - макар буржоазната епоха да прокламира точно тази свобода на новия човек.

В книгата си „Мирогледът на Достоевски” Николай Бердяев говори за „две свободи”. „Едно остава несъмнено: съществува не една, а две свободи, първата и последната, свобода да избереш доброто и злото и свобода в границите на доброто, или - свобода ирационална и свобода разумна. И евангелските думи: „познайте Истината и Истината ще ви направи свободни” се отнасят до втората свобода, свободата в името на Христос.” (пак там, стр.73) По-точно е обаче да говорим за битова и абсолютна свобода, за свобода на разума и поведението и свобода на Истината и избора на добро или зло. Буржоазният човек смесва тези два вида, тъй като за него свободата на Истината и избора на добро или зло е пряко свързана с бита и ежедневието, с политическия му статус и с морала, който сам си е създал. Иван Карамазов смята, че е свободен, щом няма Бог, защото тогава всичко е позволено. За него свободата е „всичко е позволено”. Т. е. тя само като такава е абсолютна. Но същото смята и Смердяков, макар да не умее да формулира точно и с терминология възгледите си. За двамата Истината не е дали съществува Бог или не съществува, защото те вътрешно са Го преодолели и отрекли. И така са се освободили и са станали господари на себе си.

Друг е пътят на Дмитрий. Иван и Смердяков „излизат от себе си”, за да почувстват и осъзнаят свободата на „всичко е позволено”, а Дмитрий след потресението от убийството на баща му и несправедливия съд „дойде в себе си” (Лк. 15:17) и подобно на Блудния син придобива истинската свобода в Христос и озарението на Светия Дух. Същото се случва и с Родион Разколников, осъден от човешкия съд на каторга.

Най-драматични са преживяванията на Альоша. Върху него най-болезнено се проявяват силите на разрушението. Той е пример за това как съмнението отнема свободата. Тлението на стареца Зосима е потресаващият факт, който поражда съмнението у Альоша и тревожи до изнемога душата му. Той започва да се лишава от свободата на Истината и избора на доброто и злото, за да навлезе в свободата на бита и ежедневието, а това означава да бъде заробен от греха на съмнението и неверието. Границата, на която е застанал Алексей Карамазов, е трудно забележима и неукрепналата душа често я преминава, без дори да се усети. Но героите на Достоевски сами избират свободата, на която да служат. Това е забелязал и Николай Бердяев. И от тук идват душевните страдания, които те търпят. Страданията им са изпитания и тях самите зависи дали ще издържат или ще се поддадат на греха и ще изоставят Бога.

В „Легенда за Великия инквизитор” се поставя проблемът доколко е възможно насилственото налагане на свободата заради добруването на човека и материалното му задоволяване. Буржоазната епоха абсолютизира личността и персонализира свободата, но веднага след това се постара да събере „свободните личности” в тълпа, за да бъдат по-лесно управлявани. Прави, каквото искаш, но не уязвявай системата - това е свободата, която е дадена на човека в новото време. Дори вярата в Иисус Христос е „позволена” в такава степен и мяра, в които да не поставят под съмнение правилата и законите на системата, както и нейната истинност, целесъобразност и неприкосновеност. Ф. М. Достоевски поставя този проблем в романа „Братя Карамазови” и вероятно щеше да се опита да го разгледа подробно и разреши в неговите продължения. В изкривен вид проблемът за масовата идеология и манипулирането със свободата бе анализиран в „Бесове”, ала тогава той още не беше станал в такава степен актуален и важен за руското общество. Затова и фокусът не бе върху него.

10.

И тъй, романът „Братя Карамазови” е достоверното свидетелство на ставащото в руското общество през 60-те и 70-те години на ХХ век. Той показва колко бързо и необратимо Русия се придвижва към революцията, за да скъса трагично със своето минало и традиции.