Димитър Гулев

Форсирането започна призори.
Още в тъмно бяха получили заповед да излязат на изходните позиции. На малък ход. Без светлини. Моторите боботеха равномерно, тежките машини се полюшваха сънно. Люлееха ги меките, землени пътища, пепеливите угари, прегорелите пасбища и макар че се движеха по леко изгърбени възвишения, имаха чувството, че потъват все по-надълбоко в топлия скут на стаените хълмове. Усещаха как се сгряват, как се топи нощният хлад, просмукал костите им. Звездите бледнееха. Единствено зорницата светеше ярко, като намигващо, будно око, вторачено в заспалата земя.
От време на време боботенето се усилваше, челиченият звек на веригите натрошаваше затаената мощ на двигателя. Страничното олюлявяне тутакси се изместваше напред.
- Ванко! - викаше предупредително Манол.
- Преодоляваме терена, началство! - отвръщаше му водачът.
„Какъв ти терен! Тепърва започва теренът!” - помисли си Манол, обладан от Ванковото нетърпение час по-скоро да стигнат невидимата все още изходна линия, да зърнат двете зелени ракети в избеляващото небе, под чиято пушлива дъга с вой и грохот ще се срине към реката стоманената им лавина, докато земята подрипва насреща им, а Ванко, пребледнял, слял се с метала и тътена на боя, ще ги води неудържимо напред.
Отвън струеше тръпчивият дъх на смачкани треви, долавяше се близостта на огласените от птичи църкот церови горички, в чийто сумрачни окрайнини лъщяха зеленикавите туловища на бронетранспортьори и оръдия. Никъде не се виждаше светлинка, ни пушек и земята, необезпокоявана от нищо, сякаш се изтягаше в последната си предутринна ласка. Но тримата знаеха, че километри наоколо, скрита в долчинки, оврази, гори, неподвижна и няма, войската следи техния бавен пъплеж, за да се устреми подир стоманения им клин: и артилеристите навярно вече са простреляли макар и мислено, всеки квадратен метър от вражите линии.
Просторите сивееха. Дълбока бледина бликаше изпод открехнатия кръгозор и сякаш повдигаше небето, лизнато от розовото сияние на изгрева. Ала все още бе рано, земята немееше, единствено птиците посрещнаха разсъмването будни.
„Гледайте и слушайте! - говореше им с басовия си глас в такива утрини майор Савов. - С отворени очи и открити души! Никога преди казармата, нито сетне, когато се приберете по домовете си и се излежавате в топлите постели, не ще усетите тая красота!”
Отначало не проумяваха думите му. Струваше им се странно, че сутрин, преди да влязат в танковете, батальонният им командир стои неподвижен, загледан в огрените от изгрева небеса.
Сега майор Савов бе нейде напред, в челото на колоната.
Манол се взря нататък. Беше свикнал с тънките, гъвкави просветвания на антените, с окъпаните от роса метални грамади, в чиято матова запотеност чезне маслената им лъскавина.
Сивотата, заменила нощта, се превръщаше в прозирна синина, под чиято необятност се открояваха изтлелите летни багри.
Челният танк отби настрана и спря. Останалите заизвиваха косо. Тънките жила на антените замряха. Капаците на куполите се очертаха като търкулнати към хоризонта кръгове. Мекото громолене на веригите бе спряло. Загретите мотори дуднеха, бумтежът им разтърсваше земята.
Манол видя как Ванко затяга шлема си. Стегна и своя.
- Боре!
Ала Боре като че не го чу. И Манол тутакси съжали, че се обади. Зад привидното си спокойствие, мудност дори Боре криеше необикновена живост, умееше да изчаква най-удобния момент за стрелба, стреляше точно, безпогрешно и Манол знаеше, че има в екипажа си едва ли не най-добрия мерач на поделението.
Минутите се нижеха бавно.
Ванко разкърши рамене, заизвива глава. Манол усети засуха в гърлото си. Представи си как батарейците вече поотварят уста край зиналите застрашително дула, как се измъкват от горите бронетранспортьорите с мотострелковаците и го обзе необяснима лекота. Намести се удобно в затопления сумрак на танка. В очите му нахлуваше лятното развиделяване, излято в бакърената жичка, поръбила кръгозора на изток. Там някъде се извисиха и двете зеленосинкави ракети. Тежката машина като че подскочи, блъсна се о твърдата земя и ведно с олюляването, с моторния вой и громол на веригите Манол по-скоро усети, отколкото чу, как се сгромолясва небето над главите им. Знаеше - всяка долчинка зад тях изригва нажежен метал, който преминава със свистене към реката, където набъбва, дълбае вече всичко по пътя си огненият валяк.
„Ама батальонният? - запита се Манол, загледан към командирския танк, чието оръдие сякаш разпаряше отгоре надолу и отдолу нагоре синевата. - Вижда ли тази красота? Или съвсем не му е до нея?”
Късно снощи майор Савов бе обходил екипажите, машините. Спря и при тях. Нареди им да свалят аварийното въже, да го сложат пак. „Само тая няма да я бъде, другарю майор!” - рече нафунял Ванко. „Коя?” - „Да ни теглят!” Батальонният се бе усмихнал загадъчно.
Хълмовете изведнъж се дръпнаха назад, ширна се падината - дълбока, прорязана от сребристите речни извивки, пунктирана от накаляните припламвания на „противниковите” огневи позиции.
- Давай сега! - викна глъхнещо Манол, замаян от рева на мотора и стремглавото спускане на стръмния речен скат.
Бяха се зарекли да преминат водната преграда първи, първи да излязат на другия бряг и се отличат за сетен път в предстоящия бой.
Долу в ниското, между шпалира клонести върби, реката бърчеше води и там навярно бе набелязаният брод.
„Косо, срещу течението! Без никакво забавяне, спиране под водата!” - спомни си категоричната заповед Манол.
Как тежко шльопна машината на батальонния, широките пръски и вълните, които се отдръпнаха, видя и водната яма, погълнала танка.
В същия миг нечий глас застърга в шлемофона му, викаха го от командния пункт.
- Старшина школник Янакиев слуша! - отзова се той.
Заповядаха им веднага щом излязат на отсрещния бряг, да спрат и да останат в резерв за извличане на закъсалите под водата машини.
- Слушам! - повтори той с изстинало сърце.
Чувството му за лекота бе изчезнало.
- Началство, какво? - попита Ванко, без да извръща глава.
- Карай!
Машината се наклони, нещо меко, гъвкаво като че се опита да я повдигне, сетне настъпи глухота и мрак. Сякаш някой отвън засипваше бронята с пясък, веригите грухтяха едва чуто, моторът кантукаше.
Дишаха дълбоко, заслушани в шумовете на подводния свят, в който се бяха озовали.
„Дано не закъсаме!” - помисли Манол и си представи заседналия сред мътните води танк.
От ума му не излизаше ненадейната заповед. Усети тънките браздулици, рукнали изпод шлемофона покрай ушите, под мишниците си.
- Да бяхме дремнали, а? - засмя се Боре.
- Тихо! - скастри го Манол.
Приведен, Ванко не помръдваше. И кой знае защо, загледан в тесните му плещи, Манол си спомни как веднъж двамата се струпаха около душа, под който се къпеше дребничкият, тогава още млад водач. Изчакваха го да насапуниса главата си и му пускаха студената струя. Ванко подскачаше като ужилен, пръхтеше, кокореше престорено сърдити, подлютени от пяната очи. „Ей, защитнико на родината!” - кикотеха се развеселени момчетата, все едри, набити бабанковци и половина в сравнение с Ванко. Докато един се изхитри и вместо със студена го обля с гореща вода. Ванко изрева. Подхлъзна се на мокрия цимент, изтри с шепа пяната от очите си. Спря ония, които искаха да го вдигнат. Рече тихо: „Ако някой посмее пак, ще го убия!” И оттогава никой никога не посмя да си прави повече шега с него…
Веригите забуксуваха - усетиха ги, - сетне танка се свлече назад, ала миг подир това олекна, отърси се и тръгна по-бързо. В мокрите стъкла плисна изгревът. Тримата чуха как по бронята шуртят потоци вода.
Боре се размърда привично. Ванко се облегна назад. Но преди още да натисне педала и танкът им да се втурне по изровения от взривовете бряг, Манол го спря.
- Началство, луд ли си?
- Спри ти казвам!
Манол отвори купола и скочи тромаво. Тревистият, глинест бряг бе скашкан, цялата река като че вреше и ту тук, ту там от тъмните й дълбини с рев и шуртене на вода изпълзяваха тежките машини. Огненият валяк вилнееше. По повърхността вече плуваха първите бронетранспортьори. Стреляше се и от двете страни, ала късите припламвания се губеха в яркия светлик: речната котловина, задимена от пушливата чернилка на моторите, глъхнеше гръмове и рев. Боре също рипна на земята. Ванко подаде глава от люка. Дребното му лице бе настръхнало, очите му блуждаеха диво.
Надолу по течението грохотяха тежки камиони. Мостоваците навярно вече спускаха понтоните във водата, за да минат след час може би по моста първо артилерията и подир нея цялата войска.
Това бе последното голямо учение, в което тримата участваха, последната им атака и последната стрелба, след което в един есенен гальовен ден щяха да се простят мълчаливо с танка и екипажът им щеше да се пръсне завинаги. Не говореха за това, бяха твърде млади, Манол дори бе по-малък с няколко месеца и от Ванко, и от Борис: ала от някое време насам и тримата си мислеха вече за това, и навярно за това си спомняха стотиците часове, прекарани заедно в танка, разсъмванията и залезите си спомняха, летния зной, скриптящите снегове и винаги - в пек и студ - парещия метал на своята бойна машина. Вярно, щяха да се пръснат завинаги, ала без да съзнават, без да мислят, като догадка или предчувствие може би в гърдите им полазваше тръпната гордост, че влязоха в танка момчета, а излизат мъже, приятели за цял живот, и никой не знае нито силата на техния мъжки екипаж, нито силата на чувството, с което ще се връщат към войнишките си дни.
- Началство, ами ние? - попита Ванко.
Манол усети в гласа му някаква нотка, както тогава, в банята.
- Оставаме! Заповед! Ако закъсат някои в реката, да помагаме.
- Ами аварийна машина няма ли? - попита озлобено Ванко.
Боре подритна тинясалата верига.
- Изглежда аварийната сме ние!
- Ние! Все ние… - изруга Ванко.
За първи път ругаеше, Манол го погледна изненадан и още по-изненадан видя как набъбна и порозовя в очите му една сълза.
- Хайде сега - сгълча го той сконфузен. - Да не сме деца!
- Не сме! - подсмърка ядовито и в същото време жалостиво Ванко.
- Не сме, началство, ама такова занятие, кога… Кога? - рече той високо, вдигнал над люка стегнатата си в шлема глава.
- Догодина по това време ще се търкалям в кревата, ще се кокоря в тъмното и насън само ще карам танкове, насън!