Георги Н. Николов

Романът „Мрежата на живота” награди авторката си Таня Капинчева с оправдан интерес от страна на читателите и критиката. Като показа чрез пластиката на словото цветен виртуален пристан, дал убежище на една неспокойна женска орис. Сега, в разказния й сборник „Слънце на нашата уличка” с подзаглавие „Тъжни смехорийки”, издателство ДЕЛАКОРТ, С., 2015 г. срещаме същата и не същата Таня. Отново мъдра, но надграждаща себе си в предизвикателството на белия лист. И в интелектуалните си хрумвания там, където трудната нашенска, а и чужбинска орис, я е „поканила” да надникне.Сборникът, за който става дума, не е обемен: „Запалено фенерче в тъмнината”, „Леля Ганка на гости в Лондон”, „ Коледни забавления”, „Снимки за фейсфук от Рая”, „Среща със зъболекар”, „За безопасното количество живак в човешкото тяло”, „В преследване на патрулката”, „Омагьосаната принцеса”, „Прераждането на Мария Ленорман”. Основното, което среща читателят по страниците, е доказаната правота на социалното наблюдение и на психологическия анализ. Които граничат с реалността, но са готови да приемат и неочаквани алегорични измерения.

Искам да откроя топлата човечност, с която Капинчева се отнася към персонажите си. Жертви на обществената картина, на своите (не)сбъднати очаквания и на неясния хепи енд, в който намират уж желаното убежище. Всъщност, повечето са представители на „малкия човек” в нашата литература.

Великолепно описан някога в произведенията на Светослав Минков и… позабравен до вододела на 1989 г. След който, в трусовете на гражданското общество, появата му бе отново неминуема. Но той сега е променен и вместен в социалния модел на ХХІ в. Самите персонажи не се чувстват „нищи”. Те носят своето човешко достойнство и багреност на вътрешния мир. Борят се за внимание сред тълпата от себеподобни и когато не го получат, се оттеглят с достойнство. Проявяват завидна любознателност към предизвикателствата на обкръжаващата ги среда.

А зад привидната им делничност надничат мислещи човеци. Но истинската панорама, върху която играят орисаната си роля героите, е енигматично откровена. Всички разкази в сборника, независимо от избрания начин за споделяне с читателя - реалистичен, или под формата на приказка, носят конкретна поука от мига, в който са „уловени”. И ненатрапчиво се обединяват в паноптикум на съвремието. Върху чиято гръд авторката, ведно със сериозните неща, запечатва бързия щрих на добронамерен хумор. Или на откровена критика, родена от мисли за ставащото у нас:

„Всекидневно ни повтаряте, че всички българи сме - споделя една от героините пред нашенска медия - крадливи, непочтени, тъпи, неморални, алчни, мързеливи, извратени, с престъпни намерения… А ние, обидени или огорчени, изоставени или отхвърляни, непотребни или изпаднали, един по един си отиваме, но какво става с децата ви? Какво самочувствие ще имат, че са се родили българи? И без това само чакат да пораснат, за да избягат далеч. А повярвай ми, мое момиче, че един ден, когато твоите деца предпочетат да живеят сред чужди, ще проклинаш безкрайно дългите, болезнени часове и напразно ще се питаш къде сбърках.”

Факт е и социалното неравенство, факт - емиграцията. И онова трудно предотвратимо чувство на самота и обреченост, съпътстващо нашенеца в родината, която все повече отдалечава същността си от неговите потребности. Тъжните смехорийки на Таня са изречени истини за съществуването ни. За целите, които си поставяме и идеите, които мечтаем да осъществим.

Защото личността, изгубена в слепотата на сивата тълпа, е зависима от безброй условности, икономически тегоби, наричани за по-кратко „бедност”, стрес и какво ли още не. Тя практически не разполага със себе си, а волята й е поставена, силом, разбира се, в услуга на властници, зареяни някъде из висините на държавното управление. Привидно разказите са далеч от тези истини. От тях лъха малко, или повече, изстарадан оптимизъм. Нерядко украсен с гирлянди от по-дребни случки, втъкани в канавата на разказа. Неговата делничност е само привидна. В сърцевината на споделеното са разсъждения върху смисъла на нашия живот: вчера, днес и утре.

Колкото и да е модерен човекът на новото столетие, в неговата душа неизменно присъства суеверният атавизъм от прастари времена - страхът от смъртта, от болката и от връхлетялото го нещастие. И когато хармонията на съвременното му общество липсва, а гражданската пирамида се срива пред очите му, на прага пристъпват неканени гости: апатията, обезвереността, отчаянието. Няма да ги открием пряко в разказите на Таня, но авторката ни кара да се замислим: „А нашето място къде е? Каква е целта на съществуването ми? Мога ли да живея в мир със себе си и как?” И когато отговорите се размиват в неясното бъдеще, а околните се колебаят дали да ни бъдат приятели, или да ни разкъсат, идва вододелът в човешката битност. Формулиран ясно и кратко с друг един въпрос: „Кой всъщност съм аз?..”

Далеч съм от идеята да преразказвам разказите с адрес България, Франция, Чехия, (където авторката живее трайно). Несъмнено Таня Капинчева внася скромна, но свежа струя в съвременната българска литература. Тя отдавна се нуждае от своите добронамерени творчески корективи. Истински загрижени за страната ни, с поглед в дълбочината на проблемите й. „Тъжните смехорийки” на Таня са част от тази загриженост, вплетена в гражданската проза на сборника. Носещ по страниците си изповедност, остра наблюдателност и обич към ближния. Все неща, за които си заслужава да посрещнем слънцето на нашата уличка с едноименната книга в ръце. Защото подобни срещи ни се случват все по-рядко. И все по-често и ние самите заприличваме на тъжни смехорийки. Забравили панацеята, скрита в забравената максима: „Живея, значи съществувам”. Докога с удобното забвение? Докога?..