Наталия Недялкова

Вярата, служенето на висшите идеали и опазването на духовните традиции - това са онези категории, които не познават тесните рамки на идеологиите, географските очертания  и противоречивия прочит на бурните исторически събития.

Те са от онези непреходни съкровища, които времето не може да обезцени, а напротив - с всяка отминала епоха, блясъкът им става още по-ярък, за да осветява на идните поколения Пътя към нравственото израстване и помъдряване.

Една от ярките страници от тази наистина величава епопея на силата на човешкия дух е историята на Православието, и в частност историята на руската църква в чужбина след драматичните октомврийски събития, накарали хиляди руснаци да свържат съдбата и живота си завинаги с Балканите, и да дадат своя принос за съхраняването не само на своите културни традиции, но и за утвърждаването на общочовешките духовни ценности.

Преди 75 години, през април 1940 година, на Велика събота, в навечерието на Великден, към по-добрия свят се устремява душата на една от забележителните личности в историята на църковното движение - протопрезвитер Петър Иванович Беловидов, основател и първия настоятел на храма “Света Троица” в Белград, Сърбия. Тази духовна обител, превърнала в обединително начало и упование за безброй човешки съдби, започнали новото си летоброене на приютилата ги Балканска земя.

Протопрезвитер Петър Иванович Беловидов

Както свидетелстват историческите данни първоначално руските емигранти са нямали организиран църковен живот. Богослуженията се провеждали в актовата зала на Трета мъжка гимназия, а също така и в помещение, използвано за бежанска кухня. През 1923 г на руската общност в Белград й било предоставено помещение, намиращо се в парка Ташмайдан, в близост до църквата на Свети Марк. Това събитие мотивирало митрополит Антоний Храповицки, духовния водач на руските бежанци, да се обърне за съдействие към патриарх Димитрий, за да може на това място да бъде изграден временен параклис. Строителството на самия храм е започнало на 21 септември 1924 година, а на 4 януари 1925 г той е бил осветен. Храмът е проектиран от прочутия архитект Валери Сташевски, иконите са дарени от руски емигранти, за мнозина от които те са били единствената им ценност, напомняща за  Отечеството.

Руския храм “Света Троица” в Белград

Храмът бързо се е превърнал в истински духовен център и олицетворение на далечната Родина. Сред реликвите, съхранявани в “Света Троица” до 1944 г., се намирали знамена на стари руски полкове, а също така и една от най-великите светини - чудотворната икона на Божията Майка на Знамението, донесена лично от епископ Теофан. И още множество други ценни неща, свързани с Русия. Не случайно под сводовете на храма в Белград са препогребани тленните останки на барон П. Врангел, съгласно личното му завещание.

Една от забележителностите на храма “Света Троица” в миналото, и сега, е и църковният му хор. Неговото създаване също е свързано с благородната духовна мисия на първия му настоятел отец Петър Беловидов. Както свидетелства известния историограф и публицист Алексей Арсениев в задълбоченото му изследване за приноса на руските бежанци  в хоровото изкуство и църковните песнопения “главната грижа на отец Петър е била насочена към създаването на църковния хор. Притежавайки прекрасни музикални знания и регентски способности, по цели нощи той е възстановявал по памет и записвал църковните песнопения” за да може денем след часовете си в гимназията и службите, да разучава песнопенията с църковните певци.

“Хорът на руския храм в Белград съвсем скоро се е прочул толкова много, че през 1924 година е бил поканен за постоянните песнопения в кралския придворен храм. Богослужението в белградската руска църква се е отличавало с изключително особен характер, може би единствения в чужбина. То е било строго уставно”. За създаването на хора, грижливото съставяне на ръкописите и славната му история разказва в изследването си  ”Руските църковни хорове и регенти в Белград” иподиаконът Андрей Тарасиев, регент на църковния хор, който също подчертава приноса на отец Петър към богоугодното дело.

Биографичните данни за протопрезвитер Петър Беловидов са лаконични, но показателни. В сборника на Антоан Нивиер “Православните свещенослужители, богослови и църковни деятели на руската емиграция в Западна и Централна Европа” се съобщава, че отец Петър Иванович Беловидов е роден през 1869 г. в Ставрополска губерния в свещеническо семейство.

Завършва през 1891 г. Ставрополската духовна семинария, пътя му на духовник и законоучител минава през Ставрополската епархия, Майкоп , Новорусийск, и Карск. През 1920 г тогава протойерей, Беловидов емигрира през Константинопол в Белград. Освен като първия настоятел на Храма “Света Троица”, остава в църковната история и като член на епископския съвет и законоучител в 1-та руско-сръбска гимназия в Белград.

Историята свидетелства, че през пролетта на далечната 1920 година, пътувайки в бежански влак през Южна Сърбия (в близост до град Парачин), той се запознава с известен педагог и бъдещ основател и директор на руската гимназия Владимир Плетньов. В личен разговор отец Петър изразява готовността си да вземе участие в съставянето на програмата за руските училища и да преподава Закон Божи, което и прави в продължение на почти  две десетилетия - от 1920 до 1939 година.

Отец Петър сред възпитаниците на руската гимназия

В Русия остават съпругата на отец Петър и двамата им сина Михаил и Павел, които той никога не успява повече да види. На Балканите - в България пък се установяват други представители на семейството - неговата сестра Олимпиада и съпругът й филолог Владимир Ткаченко, също възпитаник на Ставрополската духовна семинария, педагог и общественик, удостоен с ордена на Свети Станислав. Сред потомците на двете фамилии, в чиито вени вече тече и българска кръв, днес са заслужени лекари, филолози, историци, педагози и творци.

Олимпиада Ивановна (Беловидова) Ткаченко, във вените на чиито потомци тече българска кръв

За особени заслуги към църковното и просветителско дело Светия Синод награждава отец Петър с митра, а също така и със сан протопрезвитер. Съвременниците му разказват, че изключително скромен в личното си битие, живота на отец Петър е бил изцяло посветен на обществената кауза - да дава не само душевна утеха на сънародниците си, но и да възпитава в младото поколение любов към Вярата, Отечеството и земята, превърнала се в техния нов дом.

По повод кончината на протопрезвитер Петър Беловидов през 1940 г. сп. “Православната Карпатска Рус” излиза със следната бележка:

“Господ му е изпратил светлата кончина в навечерието на всерадостното Христово Възкресение. На погребението, извършено на втория ден на празника, звучаха само светли радостни пасхални песнопения, свидетелстващи за това, че смъртта е победена”.

Десетилетия след като са били написани, тези думи звучат актуално и днес, защото човешкия дух, наистина, не умира, а вярата и добрите дела живеят вечно.

—————————–

* Настоящата статия е написана с любезното съдействие на А. Б. Арсениев, публицист и главен историограф на руската емиграция в Сърбия.