Иван Джебаров

На бившия американски президент Роналд Рейгън пренадлежат думите: „Политиката е втората най-стара професия. Мисля, че е твърде близка до първата.”
Прозрял го е явно от опит, но конкретно за България смятам, че отдавна е станала по-добра професия от първата. Личи ежедневно, най-вече в изборни години като тази.

Делят ни месеци от деня за гласуване, но не мислете, че пазарлъците между отделните партии, а и в самите партии, не са започнали. Започнаха и още как - от това кой да бъде баш воеводата на изборите и кои подвойводите, та до сметката, че и след 25 години все ще е останала някоя благинка във вид на общинска или държавна собственост. Плюс другото останало, което предполагаме как става, обсъждаме го под сурдинка, но… до тук.

Защото 25 години мафията в и извън партийните централи създаваше закони, удобни за самите тях. Затова се краде законно, продават се национални активи и интереси законно, лъже се законно. Открие ли се нещо, че не е толкова законно, то почти винаги свършва с „Е, и какво от това”. Дори в отделни общини си създадохме Зелена партия, за да могат нейните общински съветници по-активно да се занимават с дърводобив от общински и държавни гори. Законно, разбира се…

Погледнете вчера, погледнете и днес, какви личности законодателстват в парламента ни. Кой ги е предложил на избираеми места? Ръководствата на партиите! Значи самите ръководства не са по-интелигентни от Бат Сали, г-ца Баракова, от тия с висящи присъди или подведени под отговорност преди имунитета на депутатството.

Още през 20-те години на миналия век небезизвестният Атанас Буров отбелязва в дневника си, че българските партии искат властта единствено за личното си облагодетелстване. Век по-късно - нищо ново под слънцето. Все то, Бай Ганьовското: „Дай ми ти на мене Солунската митница”.

За изминалите повече от две десетилетия народопсихологията ни не се умори да мърмори против това и онова, но на дело не стори нищо да спре продължаващото ни материално и духовно обедняване. Правим единствено онова, което още в началото на миналия век политологът Тодор Панов отбелязва - че при трудност, вместо да се обединим срещу нея, ние хукваме да се спасяваме поединично.

Тази ни, развила се през вековете, индивидуалност, прави и днес обединяването ни в единен народ и нация „мисия невъзможна”. С помощта и на политическите ни партии, разбира се. Това, че в столицата излизат 5 - 10 - 15 хиляди протестиращи за нещо си, /като част от тях се оказват после платени/ не означава, че имаме истинско гражданско общество.

Сложете тук и българския феномен, че други 5 - 10 - 15 хиляди пък викат по тях „У-ууу”, сложете и вечното ни очакване някой месия да дойде и оправи дереджето ни и картинката се изяснява. Само че пред тази съвсем нерадостна и без добро бъдеще национална картинка не стои ли вече въпросът: покорно ли ще си отидем като народ в историята, или със съпротива.

Не революционна, разбира се - ние да не сме гърци,сърби, украинци… Ние обичаме да си я караме цивилизовано, макар да усещаме ежедневно, че ни крадат, унижават и погубват нецивилизовано.

Имаме право на още един опит. Опит, в който можем да създадем граждански сдружения във всяка една община за участие в предстоящите избори. Сдружения от хора, неопетнени досега от партийни назначения и партийна безотговорност. Хора, които, ако бъдет избрани в общинските управленчески органи, няма да хукнат да си купуват апартаменти в големите градове с мисълта: „Свърши ли доенето тука и съм ги таковал тия….”

Ясно е, че Златният телец, както и други фактори, ще изкушават някои членове от тия сдружения, и все пак контролът и самоконтролът в тях ще бъде много по-голям, отколкото настоящият алъш-вериш в партиите. Това е и начинът да се противопоставим на партийната безотговорност и алчност.

Както и да покажем, че сме народ.