Елена Алекова

В оправдание…
Тъжна, обидно елементарна, жалка до сълзи понякога е представата ни за литературно битие. Разни „житейски обстоятелства”, едни или други „биографични факти” най-често ръководят подтиците ни да откликнем с непосредствената чистота на първовпечатлението след прочита на отделно стихотворение, разказ, лирически цикъл или книга. Рецензиите били нещо старомодно - да ги премахнем! Да се произнасяш за едно стихотворение или разказ - какво разточителство! Този бил такъв и такъв, онзи - не знам какъв си и… - а, ето защо! Или баналното - аз на тебе, ти на мене. И така нататък, и така нататък до безкрай.
А животът върви. Някъде там, сред смрадливата ни „демократическа” делничност, някой може би пише своя златен стих. Някой може би довършва книгата на живота си. И ти нямаш смелост да откликнеш на това, защото той - случайно - ти е близък и те е страх, че ще те обвинят във…
Но не е ли престъпление да премълчиш добрите думи, които си длъжен да кажеш за даден стих или книга, каквото и да ти коства това? Или трябва непременно да стане късно и авторът да си отиде от нас, за да ги споделиш? Защо да не го направиш, докато той може да те чуе? Нали доброто е създадено за човека, а не човекът - за доброто, и нищо на тоя свят не струва пукнат грош, ако не е стоплено от огъня на милосърдието… А и нима бъдещето ще е безучастно към подобни пропуски - не лично твоите, но и твоите лично? Или французинът Бодлер не осъди късогледството на американската литературна действителност, довела Едгар По до пиянството и загадъчната му смърт? Или Георгий Адамович не отдаде едва през ХХ столетие в парижкото си изгнаничество заслуженото признание на Евгений Баратински, Пушкиновия съвременник?
Има стихове, има книги, за които не бива да се мълчи. Такава книга според мен е „Природата целува мълчаливо” (1998 г., София) на поета Георги Христов. (По стечение на обстоятелствата авторът й бе мой съпруг, а тя - посветена на мен. Когато писах тези редове, той беше неизлечимо болен. Ето защо тогава ми бе нужно това тъй обстоятелствено „оправдание”. Сега, когато Георги вече не е между живите, не съжалявам, че написах добрите думи за него, които той без съмнение заслужава, макар че - въпреки „оправданието” - това породи не твърде доброжелателни намеци по мой адрес, а можех да загубя и работата си…)

***
Природата целува мълчаливо” ме интригува и сама по себе си, но и във връзка с други две стихосбирки, издадени в различно време на различни места: „Единство” (1967 г., Ню Йорк) на Георгий Адамович и „На высокiм алтары” (1994 г., Минск) на Нил Гилевич. И поводите, и темите, и мотивите на тези книги са различни, но нещо ги свързва, подрежда една до друга.
Неловко в случая е, че ще се произнасям за стихове, писани на чужд език - руски и беларуски, каквито са стиховете на Георгий Адамович и Нил Гилевич. Но в края на краищата няма да провъзгласявам неоспорими истини, а ще споделя впечатления, които просто могат да бъдат оборени. Така че…

***
И творческата участ на тримата поети е различна.
Георгий Адамович е всепризнатият критик на руската емиграция, високо ценен и от приятели, и от врагове (М. Алданов, Ив. Бунин, З. Гипиус, Б. Зайцев, Г. Иванов, Дм. Мережковски, Вл. Набоков, Г. Федотов, Вл. Ходасевич и др.). Но поезията му и до днес остава в сянката на голямото му литературнокритическо наследство. Дори ревностният московски познавач и тънък ценител на руската литература Владимир Смирнов и в наше време твърди:

„Изкуствено преувеличено е да говорим за значителността и оригиналността на поезията му въобще. Постоянната критическа рефлексия и склонност към „метафизическа немота” често я обезсилват”.

Какво представлява Нил Гилевич като поет и гражданин, преводач и изследовател, знаят всички, които се интересуват от литература и в родната му Беларус, и в славянския свят. „Майстор на културата” го нарича с основание украинският му колега Дмитро Павличко. Негово е и изключително точното, сякаш заковано, ярко определение за силата, с която са заредени строфите на Нил Гилевич - „енергия на съвестта”.
Георги Христов е поет, около когото не се шуми. В самия му характер има нещо, което като че ли обезсмисля какъвто и да е подобен шум още при самото му възникване. Написал стиховете, авторът някак веднага се отдръпва от тях, все едно не той е участвал в това, все едно те сами по себе си са се породили и нека така и си съществуват сами по себе си. Затова и една от най-верните оценки за неговата поезия чух в личен разговор, без тя да се появи и разгърне в печата, сякаш този, който я произнесе, се уплаши от нея, а и вероятно почувства безполезността от подобно начинание. „Олтарна поезия“. Такава е поезията на Георги Христов според литературния критик Николай Василев.

* * *
Като нареждах тези книги една до друга, си спомних една невероятна по своята простота, яснота и лирическа трезвост „Молитва” на Евгений Баратински:

Царь небес! успокой
Дух болезненный мой!
Заблуждений земли
Мне забвенье пошли,
И на строгий твой рай
Силы сердцу подай.
                  „Царь небес…”

Написано е през 1842 (или 1843). Година-две преди смъртта му.
През 1958 г. в статията си „Невъзможност на поезията” Георгий Адамович подчертава:

„В тези стихове няма нищо „изумително”! Но в цялата руска литература ще се намерят малко стихове, които да са по-чисти, по-строги, по-скъпоценни, по-свободни от поетическо мошеничество… Никаква ирония, никакви сълзи, никакъв картинно живописен, фалшив блясък: никакви симптоми на разводняване на волята. Икономията на средствата, тоест началото и краят на майсторството, е доведена до предела”.

Тази „Молитва” на Евгений Баратински, струва ми се, по някакъв особен начин кореспондира и с „Единство” на самия Георгий Адамович, и с „На высокiм алтары” на Нил Гилевич, и с „Природата целува мълчаливо” на Георги Христов. Може би - заради „икономията на средствата”, заради постигнатия в тях поетически аскетизъм. Не знам…

***
Нет, ты не говори: поэзия - мечта,
Где мысль ленивая игрой перевита,

И где пленяет нас и дышит лёгкий гений
Быстротекущих снов и нежных утешений.

Нет, долго думай ты и долго ты живи,
Плачь и земную грусть, и отблески любви,

Дни хмурые, утра, тяжёлое похмелье -
Всё в сердце береги, как медленное зелье,

И может к старости тебе настанет срок
Пять-шесть произнести как бы случайных строк,

Чтоб их в полубреду потом твердил влюблённый,
Растерянно шептал на казнь приговорённый,

И чтобы музыкой глухой они прошли
По странам и морям тоскующей земли.
                                 „Нет, ты не говори…”

Забелязахте ли, тези стихове на Георгий Адамович са „почти без думи”, без багри, без музика, без шемет, без светлина, без каквито и да е образни, смислови и емоционални нюанси, на границата с безмълвието, сливащо се с громола на прибоя, с тътена на живота, който през мрака на елементите търси сбъдване. Този мъжествен отказ от „играта”. Това дълго пътуване, узряване, втасване - за смисъла. Това отчайващо, непоносимо за всеки ентусиаст в поезията „може би”. Да, МОЖЕ БИ! Защото всичко на този свят е „може би”. Всичко е несигурно, незадължително, неокончателно, неважно - и стихът, и човекът, и самият живот. Всичко е вятър. Всичко е суета. Минава. И отминава. Завинаги. И защо въобще е било? А поезията, поезията!… с нейните сънища, упоения, залъгалки, с нейните „поетизми” или каканизми зад маската на изнежена псевдоинтелектуалност…
В самотното си спускане към недрата, към ядрото на поезията, което по същество е отрицание на самата поезия, Георгий Адамович произнася своите „случайни” стихове - трезви, неми, аскетични, умни. И в тяхната немота, някъде там, в безподобните дълбини на живота, където всичко - дори мракът със светлината - се смесва, прелива и слива… мержелее - може би, може би! - загадъчната същина на поезията.
Същата жажда по първосмисъла, същата носталгия по първозданната същност на поезията и на живота, същата отчайваща чистота на стиха, същата благородна нищета на съдържанието и формата са белязали стиховете на Нил Гилевич и Георги Христов.

***
Калi пагасаць я пачну -
        Не плач ты надрыўна:
Не будзе мне страшна ў труну,
        А будзе мне крыўдна,

Што ў тайнах аблiчча твайго
      Шчаслiва i ўдзячна
Нихто нe разгледзiць таго,
      Што мне было бачна.
                „Калi пагасаць…”

Какво ли е видял поетът (Нил Гилевич) в щастливото и признателно лице на своята любима, което ще отнесе и в гроба и което никой никога повече няма да забележи? Какво? Едва ли и самият той би могъл да отговори. Защото не би намерил думи за това. Защото за това думи няма. И всичко, което ще изрече относно него, ще е приблизително, неточно. Слава богу, той и не се мъчи да го назове. Само с простички, необвързващи слова отбелязва факта, наличието му и по този начин заявява силата на своето чувство, смисъла на любовта, тайнството при срещата на две души, осъдени на раздяла. Чувствате ли екота, нахлуващ през „тайните на лицето” й и болката по живота? В същото време поетът не ни занимава нито с любовта си, нито с някаква си там болка.
Веднъж като дете през нощта в планината ме събуди смразяващо дъха бучене. След минута къщата се разлюля. Години минаха оттогава, но и до днес в мен ехти понякога грохотът на недрата преди земетресение. Нещо подобно се носи в стиховете на Нил Гилевич. Зад строгата им яснота, обагряна тук-таме от мъчителна нежност или публицистичен нерв, се долавя съвсем осезаемо ефирната, смразяваща дъха музика на светове отпреди началото и края на живота, спрямо които нашият свят е уродливо подобие в стъклото на смешно огледало.
Това също е поезия „почти без думи”. В която думите са приблизителни. Неизразимото избликва през тъканта на стиха и се разлива в мощни приливи и отливи, помитащи всичко по пътя си. И само няколко думи - наистина само няколко! - светят в страховитата нощ като предупреждение за бъдещите корабокрушенци.

***
Вдън небе, където всичко,
даже цифрите умират
и сред грохот галактичен
се заражда Антимирът,

там, в безвремието свети
с ореола си кристален
най-красивата планета
с нежно име Елеале.
          „Вместо посвещение”

Не ви ли увлича, не ви ли завладява това неистовство на ритъма, този „грохот галактичен”, този обречен скок нанякъде в стихотворението на Георги Христов!… Нямам спомен за подобни полети в нашата поезия до днес.
„Олтарна поезия”! Да! Но не в онзи, сладникавия, сантиментално „поетическия” смисъл, в чийто лексикон без ни най-малко съпротивление се наместват алабализми от рода на: „пред олтара на любовта”, „в храма на чувствата”, „иконата на любимата”, свещите и тем подобни. А в другия смисъл, в онзи, за който Георгий Адамович говори във връзка със стиховете на Баратински: за „възвръщането върху олтара на това, което човек е получил свише, ясно отражение на „образа и подобието”…

Идва влакът, последният влак,
с който сам ще отида нанякъде.
Бях най-злият за себе си враг
и големия ден не дочаках.

Онзи страшно беззалезен ден,
без начало и край като космоса -
в него искаше тя да е с мен
и на звездни ръце да я нося.
                            „На гарата”

И за този наш поет литературната ни критика мълчи. Вероятно има своите основания за това. Нейна си работа. Всъщност лириката на Георги Христов, своеобразният му лирически максимализъм не позволяват превземки и предварително някак си ограничават и възторзите, и поклоните, и благодарностите, и думите на признание, с които някой би поискал да го обкичи.
Може би затова, а може би защото в стиховете му освен поезия има и съдба, всички дълбокоумия, които месеци наред се въртяха в главата ми за „Природата целува мълчаливо”, се изпариха. А за простите и мъдри неща, които тя внушава, думи също няма.

***
Това исках да споделя за книгата на Георги Христов, за книгите на Георгий Адамович и Нил Гилевич. Стиховете и на тримата поети притежават удивителното свойство да… мълчат! И да изискват мълчание! Но тяхната скромна, величава, аскетична прелест е къде-къде по за предпочитане и пред най-невероятните фойерверки от метафори, смисли, недомислия, чудатости в поезията. Тя разбива на пух и прах и най-малката проява на поетическо (и не само!) лицемерие. И е знак, че въпреки всички изпитни, наложени от времето и историята, човек не е загубил връзката си с първолоното, първосмисъла и своя първообраз.
Според древните животът възниква от съчетаването на четири стихии: земя, въздух, вода и огън. Стиховете на тези поети навеждат на мисълта, че наред със земята, въздуха, водата и огъня бихме могли да поставим и поезията - като пета стихия, като неотменима съставка от зачеването и погиването на естеството.

***
След излизането на статията приятели споделиха, че им липсва анализ на стиховете на Георги. Липсва ми и на мен. Но не анализ бе задачата ми в случая. Някак неудобно би било да разсъждавам за стихове, посветени на самата мен, нали? Всичко опираше до добрата дума, която Георги трябваше да чуе. Статията по-скоро целеше да предизвика критиците. Е, не ги предизвика. Но стиховете на Георги Христов - хроника на една любов - са действително вълшебни:

Аз съм залезът, а ти си розов цвят -
нежно облаче на хоризонта вместо сбогом.
Спомени лъчи в душата ми горят
като огнени цветя в предсмъртна изнемога.

Тъжно е. Усещам как настъпва мрак,
може би съдбата само е така неумолима.
Хубаво ще бъде да се срещнем пак
някъде Отвъд, ако отвъдно всъщност има.
                                      „Аз съм залезът…”
21 май 2000 г.

Георги Христов. „Природата целува мълчаливо”. Издателство „Лице”. София, 1998 г.