Георги П. Стаматов

Не толкова отдавна на същата пейка толкова души са чакали Надя.
Колко пъти е закъснявала, не е дохождала никак, залисана с друг или просто, за да мъчи.
Сладък гъдел е - да седиш някъде на топло, във весела компания - да пиеш, пушиш, да се смееш - вън студ, дъжд, - а „онзи” чака.
При срещи, каква жизнерадост в най-лошо време.
Днес е пролет - слънце - в небето простор - а нещо й тежи.
Защо? Не е ли съща? Що се случи?
Тогаз дете - сега жена, човек - тъкмо да живее…
Не я чакат никъде - не чака никого.
Дебне да мине някой от „нейните”, „техните”…
Скучно й е. Отдавна не се е разхождала с автомобил вън от града, не е обядвала хубаво.
Доскоро свое мъничко царство - поданици - верни, щедри…
Де са?…
В алеята млада жена с бебе в количка и момченце до нея търсеше с очи място по пейките.
Заети.
Съзря празно до Надя.
- Свободно ли е?
- Да.
Седна.
Набързо крадешком се провериха с поглед.
По облеклото, изложба на видими и невидими по-рано женски съкровища и модерна татуировка те не се отличаваха.
Надя я наблюдаваше.
Младата майка събуди късата й печална биография.
Деца, мъж, къща, семейство.
И тя можеше да има това.
Обичали са я искрено, особено двама - млад-беден и стар-богат…
Отказа. Защо?
Не желаеше да бъде играчка или слугиня.
Искаше да живее.
И дамата с количката попоглеждаше Надя.
Ставаше по-важна, правеше разлика между тях.
По лицето й пробягваше неудоволствие от такова случайно съседство.
По едно време момченцето й, тичащо из алеите, отиде към пейката и застана до Надя с втренчени погледи в нея.
Майката деликатно, но енергично го отдръпна.
Надя пламна от обида.
Дойде спретнато слугинче, донесе някакво пакетче за госпожата.
Край тях минаваха внушителни господа. някои любезно, почтително снемаха шапка.
Всичко туй нервираше абдикиралата краличка.
До жената доближи млад, енергичен господин.
От няколко разменени фрази - разбра - не е мъжът - по-близък.
Майката се навее над количката и приповдигна завесчицата.
На възглавничка спеше пълничко, беличко, с розови страни херувимче.
Погледите на двамата спряха на него - после се срещнаха.
Надя долови в тях някаква тайна.
Не съчувствие - негодувание и злоба закипяха в гърдите й срещу тази щастливица - изтеглила всички печелещи билети в жизнената лотария - охолност, любов и уважение.
И се усети чиста като невинното детенце в количката…
Жената стана и тръгна с господина.
Надя я изпрати с презрителни погледи и скръцна със зъби:
„Подла твар!…”
Гордо се дигна и закрачи между публиката.
А до нея невидим враг се смееше и злорадно шепнеше на ухото: „Глупачка!… Глупачка!… Глупачка!…”

в. „Комедия”, г. 5, 05.10.1928 г.