Георги Христов

***

Накрая на пътя, до морския бряг
спря с дъх тя дъха ми и времето спря.

Накрая на пътя тогава бях аз,
тя - с свойто начало - пияна от страст.

Столетник немощен от камък да бях,
не бих я подминал, не сторил бих грях.

- Ах, колко е хубаво! - викаше тя.
- Ах, колко си хубава! - аз й шептях.

Сред сребърни облаци лунният рог
ни гледаше, сякаш око бе на бог.

САМОИЗГАРЯНЕ

Ах, тези пръсти, нежни пръсти,
които с върховете свои
желаят да докоснат всичко.
Така слепецът предпазливо
кристален съд опипва, сякаш
от диамант е той направен,
макар да знае безпогрешно,
че съдове такива няма.

Ах, тези устни, жадни устни,
които искат да повторят
движенията на ръцете
и от кристала течен пият
амброзията на всемира.
Така със светлина и въздух
природата целува мълчаливо
дори и мъртвите ни клетки.

Ах, тези длани, топли длани,
които се притискат силно
не помня откога, за да не чувствам
коя е моя длан, коя е твоя.
Така понякога душите
в стремежа си да се достигнат
запалват своето единство
и се превръщат в светлина.

***

               „Понякога, понякога…”
                          Георги Джагаров

Понякога, понякога
светът е тъй красив,
че стига ти единствено
да бъдеш просто жив.

И вместо хляб насъщен
и вино от лъчи
да пиеш светлината
на влюбени очи.

***

Това, което мисля за тебе
е полъх
сред пролетен дъжд.
А думите -
толкова стари…
- Мое малко момиче!
Слънчице мое!
Какво да направя?
Може би
с върха на пръстите си
да ти предам тяхното напрежение.

***

Искам те цялата,
до последното „Да!”
на душата и тялото.
Искам денем
да бъда до теб,
а нощем -
в съня ти.
Искам твоята обич,
умножена
сто пъти.

***

Леонардо, как можа
още преди четири века
да нарисуваш устните
на моето момиче
в усмивката на Джокондата?
Какво да направя,
че след четири века
някой да ме попита:
Как вгради
мислите, чувствата
и сърдечния ритъм
на моето момиче
във въздушната архитектура
на своите стихове?

***

Аз ли съм малък
или ти - твърде голяма,
че ме изпълваш целия
със себе си?

***

Притвори си очите и гледай във мене!
Ти проникваш през дрехите,
ти проникваш през тялото
и достигаш олтара -
там, където
към теб устремена
една детска душа
сред безкрайното време изгаря.

***

Безсмислена е нашата любов! Да, ти си права!
Но хубав е животът ни с безсмислица такава.
Ако това е истина, кой ще оспори мъдростта,
че и безсмислието смисъл на живота дава?

***

Обречен съм да те обичам,
дори когато само звук
от мен остане поетичен
за тебе да напомня тук.

Защото чувства чародеи
навеки ще го съхранят,
макар и вятър да отвее
праха на тленната ми плът.

НА ГАРАТА

Идва влакът, последният влак,
с който сам ще отида нанякъде.
Бях най-злият за себе си враг
и големия ден не дочаках.

Онзи страшно беззалезен ден,
без начало и край като космоса -
в него искаше тя да е с мен
и на звездни ръце да я нося.

***

Часът на откровението пак дойде.
Разпъната на кръст, душата
уплашено се пита: „Накъде?” -
като че всичко тук е непознато.

Иди при оня цвят, напъпил току-що,
падни като пред Бога на колене
и го целувай лист подир листо
в единственото негово цъфтене.

***

Ти искаш да узнаеш цялата
и най-жестока истина.
Иди край залива тогава,
когато приливът прегръща
единствено възможния си бряг,
и той ще ти разкаже половината.

Ако дочакаш отлива,
когато крадешком
откъсва океанът устни
от пясъка и от скалите,
ще разбереш останалото.

***

Аз съм залезът, а ти си розов цвят -
нежно облаче на хоризонта вместо сбогом.
Спомени лъчи в душата ми горят
като огнени цветя в предсмъртна изнемога.

Тъжно е. Усещам как настъпва мрак,
може би съдбата само е така неумолима.
Хубаво ще бъде да се срещнем пак
някъде Отвъд, ако отвъдно всъщност има.