Иван Стефанов

Преди години, ще сме на сватба и то на приятели!
Няма начин да не идем, но какво да подарим?
Мода беше тогава, тенджери, чинии, машинарии.
И спорим и се изпокарахме! С жената де. И резултат никакъв!
Приседнахме уморени от спор, аз припалвам от зор, тя се зазяпа по стената, скочи и откачи картина!
На нея, две дървета, на една полянка, наклонили се едно към друго, сякаш се подпират да не паднат.
И тръгнахме, и подарихме картината, и беше радост и се изредиха всички да я гледат.
После, в дома си, в най-голямата стая, на най-голямата стена, сложили нашият дар - моята картина!
И заживяха щастливо и разказвали, какво в къщи на стената си имали, но всичко де, викат, било до време!
Подочу се - нещо не вървяло и чу се!
Развели се! По взаимно съгласие!
И вещите си така разделили, на тоя чиния, на оня машинария, на тоя вилица, на оня вилица, на тоя това, на оня онова, само за едно нещо нямало взаимно съгласие.
На кого е картината от стената?
Та тогава ме извикаха в съда, да кажа чия е картината!
Зачекна се спор и тя вика и той вика:
- Моя е! На мен я подари!
Слуша ги съдията, слуша, па се обърна към мен и пита:
- На кого я дарихте? На него или на нея?
И съм рекъл:
- Ни на него, ни на нея!
- А на кого?
- На онова дето го няма!
- Кое е то?
- Семейството…
Двама изръмжаха, двама си тръгнаха, двама останаха.
Съдията гледа картината и вика:
- Вземи си я и не прави такива подаръци, създаваш ни работа, мини на чинии, на вилици, на посуда…
И делото приключи, и си излязох, с картина в ръката, и послушах съдията и от тогава картини не подарявам!