Христо Черняев

Балканът български - от река Тимок до Черно море - е единствен по своето величие и очарование, по гордото ни минало в митичния му простор. Побратим на слънцето и бурите, той е обвеян от дивните си старопланински легенди и е синоним на извечното българско начало, на всичко и на всеки, у когото пее или плаче сакралният Кирило- Методиев говор. Вдъхновител, закрилник и опора на сдвоите чеда, той им е прелял от своята сила и твърдост и им е вдъхнал свободния дъх на необята си…

Това ни внушава епическата поема на Кирил Христов „Чеда на Балкана”.

Вече толкова време от нейното създаване (1928 г.), тази поема според мене не е оценена по своето достойнство. Дори е подценявана, хулена; анатемосвана поради някои второстепенни нейни моменти, като че ли един голям поет като Кирил Христов няма правото да сподели в мерена реч хрумванията си по едни или други въпроси.

Имам чувството, че поемата е пренебрегвана именно заради тези второстепенни моменти в нея. И тъкмо затова тя е премълчавана и почти забравена. Доста се е спорило във връзка с това и аз не бих го споменавал, ако то не беше пораждало пагубното пренебрежително отношение към поемата „Чеда на Балкана”. Просто учудващо е, че тя е обречена на забвение, но светата истина е, че „Чеда на Балкана” е значителна съкровена епопея на тържеството на български дух. Тя се вписва в скрижалите на българщината и на същностната българска литература. Дори и при прецизен съвременен прочит тя звучи завладяващо и защитава своята художествена стойност, мимо някои бледнеещи стари или нови недооценки за нея. Всъщност, основното, голямото в поемата не е видяно или по-скоро не е изтъквано със същата сила и мярка, с която то дава обаятелния облик на това знаменито поетическо произведение.

Поемата на Кирил Христов „Чеда на Балкана” е една героична епопея на българската съдба в началото на двадесети век и най-вече на Българската война. В този смисъл тя се родее с Вазовата „Епопея на забравените” и според внушителната й художествена сила аз я нареждам веднага след нея. „Чеда на Балкана” ни запленява с характерния си Кирилхристовски поетичен слог. В нея няма нищо остаряло или старомодно, сякаш е написана сега на чист и много изразителен български език, така превъзходно възпят някога от автора й. Не може да не се възхитиш от майсторския виртуозен стих на поета. Дъхът ти спира пред сърцеведското изображение на българските нрави и обичаи, спонтанно проявявани от героите на поемата. Струва ми се, че в това отношение Кирил Христов е ненадминат. Поемата е изпъстрена с редица верни картини от народния живот, където поетът ни се разкрива като дълбок народопсихолог. Същото може да се каже и за прелестното пресъздаване на пейзажите от Балкана, Старозагорието и от Странджа.

Няма да се спирам на сюжетните особености на поемата, нито на нейните отделни герои - то не е предмет на поемата, нито на нейните герои - то не е предмет на писанието ми. Още повече, че основният, главният герой на „Чеда на Балкана” е българският дух и, бих казал, народът с неговата орис и живот в мирни дни и най-вече в схватките му с поробителя при освобождението на изконните български предели. И оттук можем да кажем, че главната тема на поемата „Чеда на Балкана” е победният марш на митичния български войник по време на Балканската война. Къде другаде в поезията е така силно, до святост, изразен този справедлив освободителен поход! А тук го има. Извисените в поемата фронтови епизоди, отразени изумително точно и убедително, въздействат със своята непосредственост. Епическата поема „Чеда на Балкана” е апотеоз на върховни чувства, въжделения и преживявания.

(Апропо: Не една и две страници в нея са отделени на надменната фигура на цар Фердинанд, където поетът изразява омразата и иронията си към него.)

Но Кирил Христов с възхита възкликва:

Бог бе ни дал най-дивното: войника…

За неговата съдба, за неговите подвизи пее поетът:

То жетва е… Една за толкоз века!
Ще паднат снопове. И всеки мисли: нека!
………..
Ех, ний ще закопайм в земята мъртва
Най-доблестните си, ще принесеме в жъртва
Най-скъпите души!

И туй, което сухата история не казва, поетът го е изразил в пламенните си стихове:

Чедата пламенни на стария Балкан
През тоя ден на себе нямат равни!
Те победители са славни -
Те, принижените довчерашни раби!
Караагач - тоз гребен, може би,
Ще отбележи тъй до време историка:
„Туй място гроб на Турция се вика.”

И така, сред грохота на смъртните сражения, пред блясъка на справедливия български щик, изгряват победите при Селиолу, Лозенград, Бунар-Хисар, Караагач, Люле-Бургаз, Чорлу, Родосто, Чаталджа, Галиполи, Булаир, Шаркьой, Мраморно море…
И - Одрин!:

Небето пръскаше се на безброй места -
И от големите му пукнатини
Огън изскачаше, от който всичко гине -
Тревица, шубръка и живина.
Във кървавочервена светлина
Всъде дими земята
И цяла се премята.

И с какво свято преклонение Кирил Христов със замах вие венеца на безподобната слава на войника, учудил целия свят:

Бе полунощ, кога във сивата мъгла.
Отново ревнаха обсадни пушкала.
Разтърсва се земята и небето.
Айджи-йолу, Ташли, Айваз-баба - където
безброй гранати сбира точността -
Във три вулкана се превърнаха в нощта.
В туй време тоз народ, кой като луд бе тръгнал
От домове си, който бе обръгнал
На всичките беди,
Народ, кой бесен вред се би и победи,
И мре, без ни веднъж „защо?” да каже,
Потирва се, докрай врага да смаже.
Пред тия чудеса на смелостта
Човек се диви, как не светят те в нощта.
Не принудителна е храброст то, която
Загубва прелест и начало свято!
Там няма ни един страшлив войник,
Да заглушава ужаса си с вик,
Да е по заповед юнак, по подражание.
И ни един, кой здрав назад ще ти остане!
Те знаят, техний скрит във мрака път
към смърт ги води - но търчат.

И - победата!:

… О, на чудна радост ден!
Пред тях е сам Шукри, принижен, скромен,
Наоколо му щаб огромен -
Дванадесет паши, тям околвръст
До двесте офицери. С поглед бръз
Полковникът гяурски ги огледа:
Смирени, плахи погледи. Победа
Днес дава на неверните Аллах -
Що могат? Те глави навели са пред тях.
Жал искрена видът им скромен буди.
Самички виждат го. Това дори ги чуди
И ги покъртва. Ей Шукри-паша
Пристъпва с трепетна душа:
„Аз слагам сабята на Падишаха
Пред победителя…”

Извисяване на величието на българския дух - в това е ненакърнимото художествено достойнство на Кирил-Христовата епическа поема „Чеда на Балкана”…

А той е автор и на тихи стихове, много от които знаем наизуст и помним от читанките и христоматиите. Че кой не се е възторгвал от такива лирични късове като „Хей, пролет иде!”, „Българската реч”, „Балкани, вдигайте се в небесата…”, „На връх тополата”, „Облаче в пустиня”, „Русалка”… Като майстор-пейзажист Кирил Христов е вдъхвал в душите ни обич към българската природа. И има ли поет от моето поколение, който да не се е учил от скритата жарава на неговата лирика! Каква спотаена вътрешна сила имат стиховете на Кирил Христов:

Мяркат се в утринна дрямка унесени
сини далечни гори…

Той е автор и на редица белетристични и драматургични творби, проникновено отразили бита и душевността на българина в мир и бран. Неотдавна излязоха от печат трите му тома „Време и съвременници”. Трябва да кажа, че съм изумен от простотата и откровеността в мемоарите му.

Неговото огромно вдъхновено и родолюбиво творческо дело го издига като един от най-ревностните изразители на непреклонния български дух. Знамението на този дух е дало своя светъл отпечатък и на епическата поема „Чеда на Балкана”. Още навремето, сътворявайки я, Кирил Христов е имал усещането, че пише нещо голямо. И то е налице.

Там е българската съдбовност, там е неувяхващата слава на войника, който е побеждавал със своето „Напред, на нож!” и е имал куршумни рани само в гърдите и никога - в гърба.

Повече от 80 г. от създаването на поемата „Чеда на Балкана”, а тя и сега звучи свежо и интересно с колоритния си език.

Защото „Чеда на Балкана” е една епическа българска сага, един духовен подвиг, една геройска библия!