Никола Иванов

Николай Милчев е много специфичен и физиономичен поет. Той е посвоему автентичен и трудно може да бъде сбъркан с друг автор. Ако потърсим неговите предходници в литературата, то можем да открием далечно ехо от Кирил Христов, Славчо Красински, Николай Кънчев, но преди всичко в поетите символисти. Със символистите Николай Милчев е близък най-вече с поетичния си финес, с чувството си към детайла, с безупречния си класически стих. Иначе той е по-реалистичен, ако мога така да се изразя, от символистите. Николай Милчев може да види поезия във всяка ситуация и да я изрази в стихове. Щедрото му въображение е в състояние да открие невидимото в наглед невъзможни ситуации. Със стиховете си той предизвиква почуда и удивление. Понякога поетичните му творби граничат с виттуозност. Непредсказуемо причудлив е образният му език, койно непрекъснато изненадва с оригиналност. Изненадата на погледа и въображението е в основата на неговата лирика. Той се чувства наследник на природата (”Наследник”), неин инстумент.
Николай Милчев е преди всичко поет лирик. В неговата лирика наблюдаваме един непрестанно вибриращ лиризъм. Думите в тази поезия са цветни, имат мирис, звук, с богата нюансировка, нежност, мекота, чувствителни са към болката, излъчват тъга и вълшебство. Той наистина е в състояние да пише „със завързани очи”, защото го смайва непристъпното тайнство на реалността:

Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.
                                     („Някога”)

Николай Милчев пише като че ли е с глава в облаците, стиховете му излъчват невинност или пък бягство във фантазното, илюзорното, финото. Наблюдаваме едно естетическо реене сред света. Това преобръщане на погледа, необичайността на гледната точка, преобръщането на нещата, са сред най-характерните особености на неговото поетично творчество:

На яребицата момичето порасна.
До въздуха отиде и се върна.
И каза ми, че сянката на храста
е нещо като облак, но обърнат.
                                („Момиче”)

В поезията на Николай Милчев можем да открием упорития търсач на чудото, който знае, че може би не съществува и което той ще преследва завинаги, защото в последна сметка той търси Истината. На езика си папагалът „има индиго” - така образно е изразена същността на тази птица. „Реката е бременна с дъжд и върби” („Риби”). Сомът е оприличен на „монах на водата” в „На брега”. Това са образни поетични открития, които се открояват със своята оригиналност и истинност. Със своя грак гарванът „раздира чаршафа небесен”. В същия контекст на Ботевия гарван, но по-мек, по-тих („Гарван и залез”). В „Чернова” глухарчетата ехтят, а без звук са конските копита. Ами точно това е Поезията. За Николай Милчев „Надеждата е бебе с очила” и ние трябва да се вгледаме, и от позицията на житейския си и интелектуален опит да открием Надеждата, която е чиста като бебе. Той е наследник на „класически поети”. Дори историческите теми и мотиви при този поет са интерпретирани в чисто поетичен смисъл („Сфинкс”). При Николай Милчев детето никога не си е отивало и вероятно няма да си отиде. Той вижда света с детски непорочен и чист поглед. При него дори екзистенцията е цветна, резигнациите на житейският опит сякаш преминават покрай него, без да го засягат дълбоко. Той мечтае сърнето да се разлисти от снега, а не да загине под преспите („Високо”). За преходността на живота става дума в „Бръшлян”:

Бръшлянът беше толкова потаен,
че аз престанах да го забелязвам.
Така и светлината си играе -
облича ни и след това залязва.

Николай Милчев владее и използва смисловите светлосенки на думите, усеща техните нюанси и открива нови такива. На места в неговата лирика откриваме тънка брилянтна словесна живопис с много дълбочини и нюанси. Той съзнава своята поетична оригиналност не само в „Пътека”:

Сърце с обувки… Боже, колко път
между пъстърви и кози от рими.
Нима очаквам да ми осребрят
сравненията, с нищо несравними?
…………………………………………………….
Сега съм бос и прашен до уши.
Сърцето ми отвръх дървото вика.
И се опитва да се утеши,
че по пътеката не идва никой.

Лирическият герой на Николай Милчев не се поддава на мрачните мисли, той стои над злото, някак си предпочита да го прескача и пренебрегва:

И бях козарче, но не пеех в хор
от сцената със вълци и тромпети.
Над шапката ми светеше простор -
докоснах го, ала не го усетих.

Това е поезия, изричаща нещата дълбоко и искрено. Живописна и метафорична, тя прозвучава ласкаво като усмивка, като лека тъга. В „Далече” Николай Милчев ще заяви:

Имах кръв, по-изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.

И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.

Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.

Поетът притежава способността да дочува рими, цветове, загадки, трепет, музика. Николай Милчев често е двойник на самия себе си. Текстът блуждае, не си стои на мястото, самият поет е с глава в облаците, наблюдаваме своеобразни игрови отърквания. Неговата лирика доказва, че светът, Вселената могат да се опишат по много начини, но нито един не е изчерпателен до край. Тоест, изкуството е безкрайно, дава неограничени възможности даже да се изрази и неизразимото. Стига да си майстор и да владдеш словото, нюанса. За него:

Не рибата, а буквеният знак
ще скочи срещу бързея ухаещ.
Поезията има своя праг,
след който са зениците на рая.
                               („Метафора”)

Това е поет, който преде на „тънко”, т.е. умее да свири на много струни. Но многообразието на неговите мелодии е съзвучно на някакъв вътрешен принцип, на собствените вътрешни преображения, които са си негови, автентични, цялостни.
За поезията и поета става дума в „Поет” (от стихосбирката „Петел от малинов пейзаж”). Николай Милчев свети „с очите на удавени поети”. Неговото лично разбиране е, че поетът трябва да има мисия и тя е изразена във финала на стихотворението:

И аз от дъното за нещо ще говоря,
докато пеят рибите отгоре.

Автохарактеристика на поета откриваме в „Посвещение”:

Възглавницата ми е с цвят, сънят ми - също.
Да дишаш с мен е тихо и могъщо.

Словото му улавя дръзко разширените обеми на пространството, необятния простор, бездънното небе, но и водните дълбини. Той е сътворен с „цветен оксижен”. Понякога се чувства като есенно дърво, което се разплаква („Сезони”), записва своята молитва на възглавница от пух и маточина („Молитва”). За него най-творческото и плодоносно състояние е захласът и унесът („Унес”). От поезията на Николай Милчев се убеждаваме, че той е постоянно в това състояние, където го движи интуицията:

Не знам дали има пчели,
или са сълзи на икони.
Нагоре - небе и скали…
А в клоните - сянка на спомен.

И както седя у дома,
в олтара с петела изящен,
аз виждам как с пух и пера
душата сама се изпраща.

Поетът упорито се стреми да предаде и изрази мигновеното в човешката душа, което да превърне в незабравимо, жестът при него е проявление на скрития му духовен живот. В „Тайна” лирическият герой мечтае да има „бебе с тялото на рима”, да съчинява „устни на поезията”, която е тайнство, до което се докосват малцината, погалени от Бог. Поезията е най-съкровеното и важно за истински надарения, тя е постоянна негова спътница и през деня, и нощем в сънищата, терзае го и не го оставя на мира. Дарбата е и бреме.
Дори снегът в стиховете на Николай Милчев излъчва топлина („Снежен човек”). От вратлето на лирическия му герой „капе сияние”. Във финала на творбата поетът ще обобщи:

За наследство не мисля… Нямам този късмет
като пряспата дето, ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.

Той открива своеобразната красота на всичките сезони. Вижте колко красиво, великолепно, смислено и богато е „За една минута”, в което става дума и за свободата:

Зелено, виолетово, опасно…
И скакалецът в цветове се лута.
Изстрелян от въздушния си ластик,
той става птица за една минута.

И колко плавно в розовата клада
е спускането тъжно с парашута.
Но алено е, че докато пада,
е станал слънце за една минута.

С цялата си лирика Николай Милчев доказва, че има сетива за красотата:

Захвърлям си очите и слуха,
ръцете си завързвам… И замаян,
потъвам в разтопената леха
и си повтарям: „Господи, това е.”
                                   („Рисунка”)

Николай Милчев с цялата си лирика доказва дарбата си майсторски да рисува с думи. Той умее да разговаря с природата. Остава верен и върви по пътя на своите цветни словесни пейзажи. В неговите стихове всичко прелива в една условност, която има предметен израз, и на която той придава особена, непредсказуема изразителност на изригванията на душата си. Хегел твърди, че природната красота получава своеобразно отношение чрез събуждането на душевни настроения и чрез хармония с тях. Но при него пейзажите са винаги и пейзажи на душата му, затова са толкова въздействащи. Успява да превръща всеки пейзаж в състояние на душата, да запълва стиха с цяла палитра от усещания и състояния и във всичко това да постави неповторимия си подпис, който го оразличава от останалите творци. Той е вътре в красотата, част е от божественото й същност, тя е в поетичното му въображение. Несъмнено Николай Милчев притежава изтънчен усет към природата. Той надгражда върху богатия опит на българската лирика от ХХ век. Лириката му е изящна, чиста, отличава се с богат и изразителен език, със завладяваща образност и метафоричност, иносказателност и финес. Колко красива, възвишена и въздействаща е картината в „Зима”:

Елен в снега…
Това е краснопис…
И четиво
за влюбени кошути.
Подухва вятър -
пианист
и капе музика от белите минути.

Тази лирика сякаш докосва недокосваемото, светлината, шестото чувство, ефирностите и в същото време е рацио, излъчено послание, емоция, синтез. Тази поезия разчита повече на диханието, вместо на дишането. Диханието се предизвиква от пътуването в лабиринтите на човешката душа, в него реалният свят преминава в изкуство. Можем да говорим за звуков пейзаж. Тихите, светли, хармонични съчетания в лириката на Николай Милчев, пронизани от светлината, раждат чувството и усещането у читателя за пулсиращата багра, за пространство, пълно с разнообразие, безкрайно богато на съзвучия и настроения. Този поет деликатно населява стиховете си с интуитивни чувства и емоции за красивото и хармоничното чрез досег с природата. Творбите му стимулират въображението и визуалната ни фантазия, активират художественото ни любопитство, показват идеала и отключват вратите на поетичното мислене и поетичния вкус. Той не е поет, който взема всички „сладкиши” от масата на поезията, за да се удави в безогледното разточителство, защото спазва мярката. Стиховете му сякаш са невидима плетеница от образи, картини, те са като многоцветни платна, изтъкани от човешки чувства. В стиховете на Николай Милчев „ще разцъфтят и мишки, и хлебарки”. Жабунякът е своеобразен воал (”Самочувствие”). При тоя поет и животните, които са натоварени с негативни характеристики са с променена нравственост, защото поетът им помага да прогледнат за красотата и доброто. Те не са кръвожадни, зли, неприятни и враждебни към хората, не отблъскват и не отвращават, стават приемливи. Чрез лириката си Николай Милчев някак си ги облагородява. Красивата песен на кошутите отказва от хищните желания дори вълците в „Пролет под Вежен”. Той не се съсредоточава върху злото. За него светът е изпълнен с красота, грозното и уродливото не е негов творчески приоритет.
В стиховете на Николай Милчев и екзистенцията е нежна:

Глухарчето оплешивя.
Поклаща бледо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.
                   („Глухарче”)

В четирите стиха на творбата се съдържат животът и смъртта, но не го приемаме трагично, защото усещаме, че в последна сметка животът е вечен и безсмъртен. Изкуството е в състояние всичко да направи безсмъртно, то е апотеоз на живота, на безсмъртието:

От мравките с души на поетеси
една реши зърното да премести.
На слънцето го даде, то погледна -
сиянието кихна и изчезна.
                      („Миниатюра”)

Разбира се, без тъга няма изкуство. Поетът „от метафори губи съзнание”:

И поглъщам на рибите смисъла -
мълчаливите техни значения.
За тъгата на едно изречение
вместо мене водата е писала.
                                      („Рибар”)

Заредени с настроение и магнетизъм, творбите на Николай Милчев притеглят читателя да се потопи в атмосферата на един изваян от светлина и багри свят. Във „Вече” преобладава тъгата, макар и ласкава, също и във „Вечерна чаша”. Козелът „Пълзи по скалите, обрасъл с тъга” („Козел”). В един момент на неговия лирически герой му се струва, че „пристъпва дъжд, от любовта по-важен” (”Буря”). Скръбта в лириката на Николай Милчев не е мрачна. В неговите стихове е красива дори представата и мисълта за смъртта в „Зимен сън”:

Беше късно и бяло… И безсмъртно почти.
Един лебед да пристигне накрая.
Аз не вярвах, че мога, но затворих очи
и със него заплувах към рая.

И се чудех на шията, по-изящна от сняг,
на извивката, с пух от утеха.
Този сън е един въпросителен знак
за крилете, които ме взеха.

Със слух и зрение поетът отгатва зимата и я изобразява, пресъздавайки я, разпознава я чрез учудването. Стиховете му прозорливо разкриват, че в полето на сънищата и мечтите, където светлината се прелива в полумрак, поетът упорито търси да улови красотата. Безсмъртната любима на поета е душата на копривата. Болката и тъгата само могат да оплодят високо дарбата. Такива са съдбовните, родените поети:

На дъното на нейната парливост
нетленното начало си играе.
Поетите не могат да са живи,
щом съчиняват песните на Рая.
                       („Безсмъртната любима”)

Николай Милчев умее да съзерцава, но и тогава въображението му безспирно работи. Прави невидимото видимо, открива красотата в пълния й блясък там, където не сме очаквали, помага ни да прогледнем за красотата и възвишеното. Пейзажите в неговите стихове са впечатляващи. Но те винаги са и пейзажи на душата, затова са толкова въздействащи. Несъмнено той има висока художествена дарба, око на художник („Есен”, „Селски двор” и много други):

Парченцето от зимния пейзаж
е защриховано със слънчево и хладно.
На прага - здравец, ароматен страж,
в трептенето на зимата ще падне.
                                  („Селски двор”)

Николай Милчев не само се любува на природата, но и я опоетизира. Претворява лирическите пулсации на природата и зад тях откриваме пластта на мъдрото философско разбиране за вечния кръговрат на живота. Или пък „Светло”:

Петел от малинов пейзаж…
Фрак от вятър и алена фльонга.
Кукуригу с милионен волтаж
разлюлява на слънцето гонга.

Едно куче с душа на пчела
си събира светулки в паничка.
И нима тази нощ е била,
щом внезапно е светнало всичко?

Неговата пристрастеност към пейзажната лирика ни позволява хем да си отдъхнем, хем да се извисим, защото ни приобщава към чудотворните въздействия на природата, разкрива ни колко непостижимо ласкава е прегръдката на човека с нея. Понякога в поезията си Николай Милчев е наистина бижутер, просто езиков виртуоз („Тайна градина”, „Пустиня” и други):

Момичето със тяло на цигулка
играеше под сянка на кайсия.
И аз поисках думите шушулка
и музика, в която да се скрия.

На моменти този поет просто бродира в стиховете си, както е в „Поляна”:

С глухарчета за фередже,
поляната блести свенливо.
Наесен тя ще разбере,
че голотата й отива.

Ще хвърли пухкавия плат,
по-фин от паяжина бледа,
докато северният свят
със сняг в зениците я гледа.
…………………………………………
А после с руси цветове
ще капне в чашките огниво.
И със конци от ветрове
зелени рокли ще ушие.

Получава се своеобразен многопластов екстаз на движенията, на ритъма, на разгръщането на цветовете. Някак естествено се придобива тази изгубена във времето магичност. Николай Милчев иска и прави светлината и сянката цялостни. В определени моменти силно повишава общото количество на светлината, използвайки сянката.
Бяло и чисто е в лириката на Николай Милчев. Козите са с криле (”Кози”). Великолепно е „Петел”:

Църковен двор… Един петел
е влязъл да си помечтае.
Опашката си е разплел,
и на събуждане ухае.

И рони късен звезден прах
върху примигващите храсти.
Петелът - цветният монах
на всички сънища прекрасни.

Цялата флора и фауна в поезията на Николай Милчев е устремена към красотата и излъчва красота. Използвайки средствата на словесната живопис, поетът изразява чрез нея скрити идеи, мисли, с чиято помощ се опитва да разреши проблеми, свързани с с Вселената, природата или човешкото битие.
Лириката на Николай Милчев е дълбоко духовна. Той винаги свързва духовното с телесното, битовото при него винаги е духовност:

Не ме храни със вятър -
искам мляко
на скочила от облака коза.
Аз винаги ще си остана някой,
облечен със пуловер на бреза.
                         („Снежен човек”)

Изкуството не може без небе, то е небесна дейност, Божа работа („Разсъбличане”). Дълбоката интимност на тая лирика предполага радостта и енергията на поетическото въображение да търси не само аналози, но и удивителното умение да вплита често космическото в различни поетически сюжети. И най-баналната битова дейност в неговите стихове е опоетизирана („Чаена церемония”, „Мляко с ориз”). Не бива да търсим у Николай Милчев поета, занимаващ се с изображение на вещите, които ни заобикалят. В „Дядо Драган и лозето” любовта на грижовния стопанин към земята, една традиционна стопанска дейност се превръща в изкуство. Ако човек върши всичко с желание, то става неусетно изкуство.
Редица негови творби са с религиозна тематика („Великден”, „Манастир”, „Потоп” и редица други). В „Религия” иконите са „резбовани от мрак”, но пасторалната картина в „Есенна църква” е ласкава, топла, човешка. Религиозният екстаз в „Ангелско” е приземен:

И, Боже мой, като деца,
които в листата играят,
пчелите разтварят крилца
и жилват нослето на Рая.

Но тази приземеност още повече усилва релегиозните чувства, защото поетът ги изразява много силно и въздействащо, както е в „Трапеза”:

Под манастир, под гъба и листо
религията няма свое име.
Монах и мравка от едно тесто
изпичат хляб в небесната родина.

Върху земята - расо и копнеж,
мравуняци, камбани и икони.
Ако троха до устните допреш,
религията почва да се рони.

Изгрява дъжд или цъфти оцет,
пръстта е жадна и разколебана.
Навярно Господ е голям поет,
щом се наема с думи да ни храни.

И само Той - невинен и сломен
от гъба, от листо или от черква,
ни казва да измием този ден
и с Него да приседнем на вечеря.

Всичко на земята е творение на Бог - човекът и природата са дело на Създателя. Господ е и първият Поет и баща на поетите и поезията. Преди всичко чрез изкуството човекът общува с Бог. Поетите са негови любими чеда, към тях той е бил най-щедър. В „Езичник” Николай Милчев търси единение с Бог, напомня за антихристното време, в което живеехме в близкото минало. Себеупреква се, че не е имал куража да се опълчи, но в последна сметка много по-силно е вътрешното изживяване, отколкото формалният израз и фарисейската показността в храма:

Да вярваш в Бог е като да бозаеш.
…………………………………………………
Не носех кръстче, нито палих свещи,
иконите съзирах в бучиниша.
…………………………………………………….
За вярата си не намирах сили,
гласът на Господ викаше с петела.

Задава драматичния въпрос:

Не съм безбожник, ала Бог къде е?

И намира отговора в края на стихотворението:

Къде е Бог?… Защо да се преструвам,
че селският ми двор не е олтарът,
във който Дух небесен съществува
като надежда и като извара.

Ако носим духовност в себе си, ще откриваме Бог навсякъде и във всичко. Най-важен и Богът вътре в нас самите. Затова и често в неговите стихове Господ слиза на земята и се превъплъщава в нечий образ - тревата, представителите на флората и фауната ще отидат в небесата при слънцето.
Затова е неразривна връзката Космос, Вселена, Небе - земя:

Небето се наведе и пипна с пръст пръстта.
Направи го нехайно и просто ей така.
Направи го дъждовно - със капка и финес.
И времето покълна - от винаги до днес.
                                                       („Начало”)

Поет като Николай Милчев не може да не пише за любовта. Любимата трябва да го разбира, да е от сходна кръвна група с него („Признавам си”). Любовното чувство в неговата лирика е нежно, чисто, той се страхува да не го огруби:

Нахално ли е, ако вместо пух
завия теб и котката със устни?
И разпилявайки сърце и слух,
в най-топлия си сън да те допусна.
                                           („Нахалник”)

Лирическият герой смята, че ще бъде нахалник, ако изрази по-грубо любовта си, защото тя не търпи нахалството. Любовта е унесеност („Питие”). За любовта, която е сред най-човешките чувства, трябва да се пише естествено, „както ръката пише”, без „пиянски преструвки”, без неискреност, престореност и преиграване, защото това я опошлява („Реплика”). В лириката на Николай Милчев няма да открием еротика и открита сексуалност, безпардонни сексуални сцени, защото любовта е духовно чувство, присъщо на човека.
В поезията на Николай Милчев няма да срещнем директни социални творби, но в стиховете му при внимателен прочит ще открием дискретна, завоалирана, неагресивна социалност, изразена високо поетично и интелигентно:

Обкована от мрак и лилия,
свраката срича и плаче.
По перата й свети ванилия -
като в сън на сираче.
                                („Тъга”)
Или в „Циганче”:

Каруца,
конче
и троха.

Тези три думи са достатъчни да забележим социалното послание. В „Кълвач” както поетът рисува образите и картините изведнъж ненатрапчиво и деликатно ще изстене:

Разказват, че лекувал… Но болките са много.
И затова е кацнал на шапката на Бога.

Кълвачът се моли на Бог да бъде милостив към хората. Също и в „Жаба”, „Нощна стажа” и „Тъмно”:

Защото не нощта е вечна,
а мракът има си близнак.
Съдбата е горчива течност
в уста на черен котарак.

Трудните социални въпроси към света поетът задава в „Градина”:

После в градината със таралежи
животът срича на босо.
И върху клоните вместо копнежи
зреят мъгли и въпроси.

И на тези нелеки въпроси светът е длъжен да отговори. Макар че социалното не е приоритет за Николай Милчев той го забелязва, докосва го, фиксира го за момент, но не се съсредоточава върху него. Неговият социален ропот е тих, защото в тишината по-силно отеква болката и състраданието.
Невъзможно е толкова чувствителен и фин поет да не изпитва самота („Тъжно в балкана”). Глухо като в гори тилилейски е в „Манастир”. В „Дъждове в Тетевен” макар и мокро е уютно, но пак е самотно:

Само сянката моя по дуварите дреме
и римува мъглата с меко, хубаво време.

За каквото и да става дума в стиховете на Николай Милчев, в последна сметка става дума за поезията, за изкуството:

Това е дъжд за много тънки думи,
които не се хранят векове
и със които можеш да целунеш
отвъдните - по-влажни светове.
                                  („Тънък дъжд”)

В „Мравешко” писателският, творческият труд е сравнен с труда на мравката. За този поет всичко в крайна сметка е свързано със стиха, метафората, образите, защото това е неговата същност. В „Какво ми трябва, какво съм”? Николай Милчев се самоопределя:

Трябва да чествам всяка дума и сричка.
Трябва ми гущер, мъгла и брезичка.
Трябва ми книга с кръв от малина,
трябва ми заек с очертания сини.
…………………………………………………..
Аз съм измислен, за да измислям.
И като гледам тези есенни листи,
слагам си в пазвата всички дървета
и ги затрупвам със скреж и врабчета.

Самохарактеристиката продължава и във „Встрани от пътя”:

Прахта е бяла книга. И може би лисица
ще измете с опашка последния й стих.
А седнал върху камък, с перо на кукувица
аз все дописвам пътя, от който се отбих.

За поета и за изкуството става дума в „Да имаш и да нямаш”:

Да имаш лист, а да не си поет,
да знаеш думи, а да ги запалиш
е все едно да бъдеш братовчед
на всички празни кукли и парцали.

За завиждане е поетичната дарба, за поета без поезия животът е празен и за съжаление, престъпление е да пропилее дарбата, която му е дал Бог. Поетът владее тайнството на думите, той е повелител на словото, своеобразен магьосник. За поета мравките са „букви вдовици”, поетите са „позлатени бълхи от небесната вис” („Игра”). В „Утеха” Николай Милчев продължава:

Стотина страници съм пресушил.
Аз съм отвеян магьосник -
пиша и квакам… Сякаш съм бил
цял живот в алена локва.

Каквото пипна, става на прах.
Аз съм заченат чупливо.
Счупено слънце си пожелах
с думи, които изстиват.

Но най-пълна характеристика на поета четем в стихотворението „Поет”, което се изкушавам да цитирам почти цялото:

Той спи с едно отворено око -
да не пропусне стих, който се рее.
А сутрин крие своето крило
под якето… И може би живее.

Той има няколко угаснали луни.
За слънцето не му остават сили.
Когато пише, въздухът звъни
и мравките са с алени кокили.
………………………………………………
Ако измисля, мисли с очила,
захвърлени сред ябълки и шипки.
И под мъглите сее тишина,
която върху книгите пониква.
……………………………………………
Ако не стане нищо от това -
а пък това е много вероятно,
той ще остави своята глава
и ще потъне в буквите обратно.

Поезията е един строг празник. Във всички времена поетите зоват към Небето. Поетите питат небитието, разпитват възможностите на формите и на пространствата, т.е. на времето. Те ни помагат и подбуждат към дългото пътуване в самите себе си, което е целта на изкуството. Съдбовният поет няма как да избяга от таланта си. Истинският поет е слуга на дарбата си.
Умението на Николай Милчев да се превъплъщава е уникално, изящно. Изненадващи са сравненията, метафорите, оприличаванията в стиховете му. Той пише емоционално и образно, неговата мисъл е метафорична, многопластова и впечатлява с богатите си инвенции, като наниз от сетивни духовни преживявания. Рядък свят на душата и сърцето е лириката му. Неговите метафори са оригинални и изразителни, изпълнени са с много живот и движение. Той изразява своите мисли с ефирност, умее с малко текст да изразява много мисъл, освежава не само външния, но и вътрешния текстови облик на лириката си. В лириката си той не крещи, а стене, защото не е взривен поет, а тих, вглъбен, с фина чувствителност, просто така е устроен творчески. Николай Милчев търси и успешно намира свой модел на израз, доста различен от познатите до него. При повърхностен поглед можем да се заблудим, че той се изкушава от възможността да поразява читателя, т.е. да маниерничи. Но при задълбочен прочит и вникване в поетиката му се убеждаваме в автентичността на лиричния му почерк. Той разчита повече на хармонията и мълчанието. Това е в известен смисъл Лилиевски тип поет, но е по-предметен, по-реалистичен. Неговата поезия в никакъв случай не е заради самата поезия, самоцелна метафоромания и образомания, изкуство заради самото изкуство, защото е смислена и въздействаща със своя хуманизъм.
Николай Милчев е интуитивен, много деликатен към красотата творец, стиховете му въздействат на въображението и мисълта. Неговата поезия сякаш потвърждава схващането на немския физик Херт Бергер, че усещането за прекрасното се подхранва от съчетанието на подреденост и безредие, което се наблюдава при естествените явления, облаци, дървета, птици, снежинки, слънце и всичко останало, при което са присъщи устойчивост и хаотичност. И точно тази хармония между хаоса и реда изгражда нашата представа за красотата. В лириката на Николай Милчев светлите и тъмни нишки заедно изплитат един свят, пълен с блян и светлина, потапят ни в полузабравените сънища на спомена. Неговата поезия представлява съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, в който по впечатляващ начин и сила поетът преобразява всичко, до което се докосне, защото е способен да го превърне в поезия. Неуловимите движения на мисълта, асоциациите и настроенията, топлото излъчване и сиянието на духовната чистота са характерни за тази лирика. Неговата лирика разкрива интензивния му вътрешен живот и вътрешно великолепие. Трептейки между прагматиката на живота и фикцията, той прави единично достоверното да премине в обобщено символно. Поезията му преминава през нежната, звънтяща от чистота образност на стиха. Той успява да изведе подражанието на природата до одухотворената плът на словото и по този начин, чрез тази неистова и така настойчива борба да търси Истината. Словото му е пълно с удивителна пластична красота, в която откриваме и природата на светлината. Впечатляваща е свободата на неговато въображение. Неговата лирика е една поетична песен на цвета и формата, една художествена реализация на желанието. Поетичните му творби са убедително художествено защитени, изведени са до истинска литература. Николай Милчев е ярък поет, отдавна доказал свое око да вижда нещата и да ги изразява със слово като истински художник - артистично да въплъти в строфите си мисли, образи, чувства, идеи, вълнения. С поезията си той открива една нова страна на „неизразимото”.
Ще завърша с „Невидим стих”:

Прашинка е, а страшно ми тежи.
Прашинката е сън на Хималаи.
Но този стих без мен ще продължи
сред безтегловност да кръжи замаян.

Изгубих го, както се губи пух,
както се губи дъх на молекула.
Добре, че мравката с прозрачен слух
от Космоса душата ми е чула.

Такава е поезията на Николай Милчев - безтегловна, ефирна, но оригинална, въздействаща, силна. Без да напуска традициите на българския стих, стихът му е вътрешно свободен и не звучи старомодно със своята класичност. Изобщо откриваме поет със свой образ и това е най-хубавото, което може да се каже за Николай Милчев и неговата лирика.