(Автор на текста и бележките за книгата е самият Здравко Кисьов, съхранени в личния архив на поета.)

Все по-кратко, все по-кратко, докато остане само една сричка, с която да се каже всичко!

Мислите да се държат насила разделени. Те лесно се сплъстяват, като косите.

В тази разпокъсаност аз съм ц я л. Без нея щях да съм осакатен.

                                              Елиас Канети („Провинцията на човека”)

Рефлексии (от лат. Reflexio) - 1. Размишления, самонаблюдения, анализ на собствените мисли и преживявания.      2. Отражения, отзвуци.

„Рефлексии”  е една своеобразна книга от афористични, философски прозрения за живота, за морално-етичните норми на личността в обществото, за човешкия избор, за любовта и дълга, за цивилизацията и природата, за мимолетното и вечното. Това са малки импулси, отражения, откровения, кратки проблясъци, измъкващи на показ от неочакван ракурс мигове на бързотечния живот…

Тази книга има няколко характерни особености: писана е в Русе - родния град на Нобеловия лауреат Елиас Канети - и се родее по жанр  с няколко от книгите на същия този Канети, а именно  книгите му със записки „Провинцията на човека”, „Тайното сърце на часовника” и „Мъчение на мухи”.

НЕ НАПЪЛНО ПОЕЗИЯ, НЕ СЪВСЕМ ПРОЗА

Свикнали сме да възприемаме текстовете от по едно-две изречения като афоризми. Очевидно, благодарение на класиците на този жанр - Ларошфуко, Лабрюйер, Паскал, или на съвременни автори като поляка Станислав Йежи Лец. Но има кратки текстове, например като „Записките” на Елиас Канети, които са нещо повече от афоризми, макар че сред тях несъмнено има и такива, с духовитост, двузначност, ирония… Ала по-голямата част от неговите мисли и изречения представляват не толкова постулати, прозрения и впечатления от живота, колкото лаконични сюжети, ситуации, случки, психограми, характеристики и портрети; повече фикция, повече вероятни, отколкото действителни; несъстояли се още във времето и пространството, но възможни. Дефинирани в „трето лице”, единствено или множествено число, някои от тия лапидарни истории и сюжети носят самостоятелен смисъл, но разширяват неговите граници в съзнанието на читателя, допускат и други варианти.

Руският поет Владимир Бурич, който също си е водил подобни кратки записки, обозначи завършените текстове, състоящи се от един авторски ред, с названието „удетерони” (от гръцкото „удетерос” - нещо средно, ни това, ни онова, т. е. не напълно поезия, но и не съвсем проза.) Като „удетерони” той определи много пословици, поговорки, надгробни надписи, крилати фрази, поради тяхната смислова завършеност, метафоричност и лапидарност.

„Само една сричка, с която да се каже всичко? - Бог.”

Здравко Кисьов (из „Рефлексии”)