В ЛОКАЛА
В ЛОКАЛА
На Анна Милкова
Стана шумно и звънко в локала,
тих оркестър изплакваше Григ -
ти пристъпи в пияната зала
като в лъч озарена за миг.
Сякаш погледа в поглед застина,
блясна пръстен в гирлянда звезди,
и над масата бяла гергина
като бяла звезда полетя.
Но атласна снага се огъна,
лъсна взор и във искра замря,
и смехът ти в безумство прозвънна
сред шумящото пъстро море.
Аз те гледах смутен и покорен,
аз не знаех коя беше ти -
ала скръб ме обвя щом притвори
оснежените светли врати.
И аз тръгнах под хладните тръпки
на пияния бял снеговърт
да те диря по снежните стъпки,
като бяла загубена смърт.
А край мене до късно звънтяха
тарантели на снежни шейни
и далече до късно ечаха
смехове на разпътни жени.
1919
МЪРТВИЯТ ДОМ
Бадемите цвят отцветиха
пред прага на твойте врати
и вечер прозрачна и тиха
стъклата в игра позлати.
По бялата къщна пътека
аз чаках да звъннат слова,
с походка безгрижна и лека
да минеш, склонила глава.
Но ти не пристъпи сърдечна,
надвисна зловеща беда:
от млечната вечна далечност
откъсна се синя звезда.
И тръпен - под цветната стряха,
сред смътния уличен хор,
към мене защо се простряха
ръцете на тъмния двор?
Пристъпих. О, сенки неверни!
Стъклата луна освети:
ветрееха крепове черни
и зееха черни врати.
1919
НЯКОГА
Кестеновата алея оцвети
със вечерни цветове косите ни -
скъп ти бях аз, близка, свидна бе ми ти,
свидни бяха погледите ненаситени.
И в прозорците на тоя светнал храм,
през кадилен дим и песнопения,
видяхме душите си отвъде там,
посред много грях и много опрощение.
Сякаш то бе мъничък един живот,
сякаш бяхме себе си изкупили.
А вечерница през цъфналия свод
дълго гря над нас и сребърните куполи.
1920
ИЗ УЛИЦИТЕ
Пустеят безлюдните нощни площади,
над късната улица кротко снежи -
и в мрака над мъртвите траурни сгради
бездушната вечер студено тежи.
Не вярвам, не диря, не знам и не чакам,
смутени минават безгрешните дни -
и тръпне душата, и стене разплакан
смехът на пияните нощни жени.
О, помня сълзите и думите тленни,
отдавна се сведе беззвезден покров -
и в мъртвите сенки пристъпва към мене
една безначална и светла любов.
А все по-тъмнеят бездушните сгради,
невярна, огромна, приижда скръбта -
и в мрака на късните нощни площади
аз бродя забравен и плача в нощта.
1920
КЪСНО
Цветя, цветя във всички вази,
в бръшлян любимият портрет -
и безутешните атлази
аз гледам безутешно блед.
Догарят мъртви, бели свещи
над отзвучалия роял
и спомнят много късни срещи,
и много скръб, и много жал.
А в бели бисери луната
чертае сребърна тъсма
и гледат плахо в тишината
ненужни, скъсани писма.
Във мрак са сенките покровни,
пустей моминското легло
и пее старият часовник
за туй, което е било.
Цветя, цветя във всички вази,
във черно синият портрет -
и погребалните атлази
аз гледам блед, аз гледам блед.
1920
ДЯВОЛЪТ
Кр. Сарафову
- Ти тръпнеш в свойто черно огледало,
нощта склони, снегът навън мълчи -
и в мътното студено огледало
трепери ревността на две очи.
Аз гледам блед напудреното рамо
и змийската огъната снага,
а в погледа ми тъмната измама
разплита свойта огнена дъга.
И ний мълчим покорни и смутени,
ний - три на грях обречени души
и върху нас се свежда уморено
едно отвеки мъртво: - може би!
Свещите гаснат в празничната зала.
О, тия страшни влюбени очи!
Под черното вечерно покривало
загадката безмилостно мълчи.
1921
СЕНКИ
Ракетите през цъфналите клони
чертаят ярки ленти във нощта.
Защо са тъмни входните колони
и кой стои пред светлата врата?
Там екне звън от счупени бокали,
звънти смехът на бледни пиера,
но погледите тръпнат занемяли
и плаха е смутената игра.
Кого те чакат? Вик ли се разнесе?
Зловещо гледат мътните очи,
и в ъгъла до черните завеси
едно перо настръхнало мълчи.
Стоцветен дъжд прозорците прошари,
по стълбите посипа мъртъв цвят,
от стряхата самотен час удари
и някой мина блед и непознат.
Замлъкнаха цигулките смутени,
над масите изви сподавен стон.
Кой маха с кърпа в залата към мене?
Кой беше тук във черния хитон?
Нощта мълчи през цъфналите клони,
угасва бавно огнена черта -
във сянката на входните колони
аз сам стоя пред светлата врата.
1921
ОБЕСЕНИЯТ
В огнището е свита пепелянка
и ето: трета вечер ме следи.
И вятърът се люшка като сянка,
обесен върху черните греди.
Виси в комина, зъбите му тракат.
Хехе! Любов? - Аз зная как боли!
Ала напразно от години чакаш
ръката ми въжето да свали.
Ще дойдат утре мъдрите гробари,
ще им отворя: - Моля, ето там!
Ала нощта безумен ще ме свари
и над смеха си ще ридая сам.
А от гредите кървавата сянка
ще гледа пак, ще моли пак: прости!
Но ти, невярна жълта пепелянка,
и ти, любов - какво ми готвиш ти?
