Димитър Подвързачов

*
Най-страшно прокълнатата гад в животното царство е човекът: и най-свирепият звяр не е способен, като него, за предумишлено зло.

*
Случва се литературен сюжет с особно нещастна съдба. Създаден от самия живот, готов, той дълго време пищи за майстора си. Пипва го обаче такъв автор, че сюжетът просто пищи в ръцете му. А след това читателят го чете и пищи от скука…

*
- Блазе ви - каза той - тука в София слушате разни свирачи-витриози..
- Не се казва „витриози”, а…
- Знам, знам: виртеузи…
- Не е така пак…
- Е, стига си ме поправял, знам го - виртелиози…

*
Малък човек може да не бъде голям писател, но голям писател не може да бъде малък човек.

*
Жената е грамофонна плоча: може да е самата Девета симфония, но щом я свириш често - омръзва.

*
У някои народи има титли. Ние нямаме.
Граф, лорд, княз, дук, архидук.
У нас има една, много разпространена, без да я знаят носителите й: Архибук.

*
Природата създава хората като серии банкноти - множество серии, в които всяка банкнота прилича на съседката си като две капки вода и носи поредния номер след нея. Но пуснат ли се в обръщение - те вече не могат да срещнат никога една с друга и цял живот напразно се търсят. Това търсене е любовта, приятелството - с неизбежните им разочарования.

*
„Бога няма! - казват - как ще се оправиш с такъв човек?”
От тая дълбока мисъл е тъй лесно да се разбере, че общество без религиозно чувство мъчно може да се оправи.

*
За какъв напредък ми говориш, когато всъщност цариградското „Читалище” от седемдесетте години е имало 1700 абонати, а днес едва ли може да наброи и толкова и най-хубавото ни списание?

*
Възрастта е предателска като расото: който я носи на гърба си, не знае сам какъв изглежда с нея. Но би трябвало винаги да помни, че всички други го виждат и затова не всичко, което се позволява на другите, се позволява и нему.

*
Една погрешна мисъл е твърде на мода у нас: мисълта, че писателите не се признават един другиго. Това не е вярно. Всички се признават. Само че всеки поотделно смята всички останали за далеко незначителни, може би едвам една конска сила в сравнение с него.

*
Литературата е безнадеждно изместена от киното и вестника.
Малко по малко ще се стигне до там, че писателите ще си пишат само за помежду си.
Така и театърът малко по малко ще остава за артистите и шепа любители.
Поети и писатели и сега вече напомнят оркестранти в шумен ресторант. Оркестърът надува, свири - всички знаят, че той съществува там, около тях някъде, всички го чуват, но никой не го слуша.
Само при някоя пауза публиката се пита весело: „Хубаво ли беше, да ръкопляскам?” И нищо не й струва да признае, че е хубаво или лошо, да ръкопляска или да мълчи.

*
Едно от най-нелепите нещастия на човека е, гдето има близки: няма по-далечни от близките и по-чужди от своите.

*
Едничкото очарование на любовта е в това, че докато любиш жената, ти твърде малко я познаваш.

*
Богат социалист - това е върхът на буржоазната хитрост и най-финото доказателство, че буржоазният режим се изражда.

*
Ако трябва парламентът да живее, аз бих го направил съвсем миниатюрен. Достатъчно е всяка партия да има в него само по един човек. Когато хората са малцина и се гледат в очите - могат да бъдат несъмнено по-добри. А колкото се отнася до ума - той винаги е в обратна пропорция с множествеността.

*
Ние не ценим нашите хора и неща - това е стара истина.
Някои виждат в това едно ценно качество на българския дух: едно вечно недоволство от себе си - и, следователно, залог за все по-голямо усъвършенстване.
Уви, те се заблуждават.
Тайната е в познатото наше качество: окото ни е все в чуждото.
Тайната е в нашата склонност към кражба.

1933 г.