НЕМУ
НЕМУ
Когато с ордени, брилянти, -
ти своите слуги даряваш;
когато с мръсни комедианти
трудът народен разпиляваш, -
презрително, усмивка лека
устата ми без яд скривява,
и мисля си: ах, нищо… нека,
с дрънкалки Той се забавлява.
Кога на царски пир разгулен
седиш ти пръв между събратя,
зад свити гърбове затулен,
сред влъхви и крадци богати,
с презрителна усмивка лека
без яд и войнствени закани
аз мисля си: ех, нищо… нека, -
от нашта милост Той се храни.
Но чуя ли далеч гласът ти
„Ний - българский народ” да казва, -
в миг по-силно, хилядо пъти
аз всичко българско намразвам.
О, Sir, - бъди великодушен,
за нашето - ний нека съдим,
и дай ни тоз товар ненужен:
честта - ний българи да бъдем!
—————————–
в. „Шантеклер”, г. 1, бр. 10, 14.11.1910 г.
НА СЕБЕ СИ
Двайсеттях години отминават -
като сън е всеки минал ден;
тишина и зной над мен повяват, -
но не съм аз още уморен.
Може би в световната пустиня
в безразсъдност вихрена живях,
ала знам , - в душите на мнозина
аз цветята на душата си посях.
Аз ви носех светла скръб и радост,
детската наивност и лъжа;
и обичахте вий в мойта чиста младост
своята изгубена душа.
В шутовство и слънчева безбрежност
аз летях на всеки искрен зов.
Моята душа е топла нежност,
моето диханье е любов.
Но над цветната ми жизнена пътека
в пладне вече превали денят…
Сам не знаех аз да се ценя, - и нека
другите затуй да ме ценят.
—————————–
в. „Шантеклер”, г. 1, бр. 20, 30.01.1911 г.
НЕРАЗЛЪЧНИ
Т. Траянову
Всякога и всякъде със мене
тя в нощта, като звезда ми свети;
и така, отдавна неделени
носим ний задружно греховете.
Аз обичам нейната невинност,
тънката й красота изящна; -
тя се кичи с волната повинност
да ми бъде спътница безстрашна.
Кат мечтите - тя е вечно нова,
като Феникс - тя е вечно жива;
и в денят на сладостна отрова
своя уморен другар приспива.
Ала щом на свойта вечна смяна
нощ разкрий бездънната си пазва,
моята другарка вдъхновена
свойте дивни приказки разказва.
И унесен в стръмнини опасни,
аз съграждам кулите си златни,
и така, с лобзанията сластни
аз изсмуквам тайните невянтни.
И с безумие сама се тя опива
в мойте ръце отдадена всецяло,
и горяща, сладостно разлива
тънкий аромат на свойто тяло.
А далеч от устните ми разгорени
в безнадеждност тиха тя догаря:
ний ще сме докрай неразделени
аз - и моята цигара!
—————————–
в. „Шантеклер”, г. 1, бр. 21, 06.02.1911 г.
—————————–
Всички стихотворения са публикувани под псевдонима Душечка.
