Филип Марински

Две вини имам на този свят, но пред Господа грях нямам. Едната е пред властта. Растох като сирак, живях като фукара, а сега съм човек като всички. Къща, работа, за челядта хляб - всичко това от прежната власт го имам. Добре, ще речеш, какво тука има за грях?! Вярващ съм, ето такова. Онази управа това го не щеше, пък аз - на. Може и от простотия да е тъй при мен, знам ли.
Имам, както ти рекох, всичко, само спокойствие нямам.
Яде ме отвътре един червей, върти и забива все по-надълбоко и по-надълбоко. Това е вторият грях. Само че него с две думи не мога ти каза.
„Не там! Стига ти фукарлък - рече ми дядо, като усети накъде ми е обърнато окото и коя порта обикалям. - Женилката, дядов, не е само лизане на женска шия и халище. Тя открай време си е и малка алъшвериш,търговийка един вид. Мома шета и в двора на Кемера. Е, не е трендафил като тази, твоята, ала и кусур се не види да има. А баща й две каруци има и нивите му за един ден с кон не можеш да обиколиш.”
Думата на дядо на две не ставаше, пък и времената бяха такива, че на земята се чакаше. Намериха го старите мунасип, сдумаха се с Кемера и ме ожениха. Бащата на жена ми ни даде два вола, отделиха ни, стъпих на крака. Жената се случи кротка: и мене уважава, и къщата ми срежда, и деца ми изкути. Дума не ми е пресякла, в очите ме гледа.Тогава, ще речеш, какво?.. Другата от сърцето си не мога да изпъдя - такова!
Ожени се и тя година след мене. Сега, викам си, всичко ще си иде на мястото. Ти с жена, тя с мъж, на билото - пепел. То и какво ли е било? Дето се гледахме някой месец в очите и два пъти съм й ръцете подържал. Ама… изглежда и това е стигало… Срещна я някъде из селото, сърцето ми запърха като пиле, боята цветне на образа ми, ногите ми се втояжат. Връщам се вкъщи премалял. Жената ме пита що ми е, аз взема та я нещо сментя - размине. А ме е срам и от мене си и от жената. А оная, първата, как живее с мъжа си не знам, ала я виждам, кога ме срещне, как ми краде очите.
Тъй неделя, месец, година. У нас вече скърца люлка, онази - с плосък корем. Втора година помина - все тъй. И затова ли или и у нея припърхваше същото пиле като у мене, но очите й ме пият като кладенчова вода. Аз? Сращна я - болен се разболявам. Нещо издува гърдите ми, та разкопчавам ризата до третото копче - въздух да лапна.
И тъй, времето си върви, моята болест се не лекува. Три години стана как съм женен, жената като стар буквар съм прелистил отпред назад и обратно, пък все ми се струва, че с оная ще е нещо по инак. И като прелиствам буквара, взех да си затварям очите и да си представям друга книга… Подлегна после дланите на възглавницата, впуля очите в тавана и мечтая като момчурляк.
Една вечер се връщам с каруцата от Къшлите. Бяхме копали с братовчеда борина - катран се стягахме да горим. Той беше седнал в задния край на каруцата, с гръб към товара.. И добре беше тъй, щото като наближихме къщата на онази, “мойта”, тя излезе изпод навеса и тръгна към плевнята. Тръгна, ама като видя, че мойта каруца минава пред тях, бърже се повърна, дойде в предния край на двора и пъргаво замачка натопеното в коритото пране. Застанала до трендафила, брате мили, че като заруменели ония бели като мляко бузи - трендафилчъка се губи зад нея…С ръките мачка в коритото, с устата дума на мъжа си /чуваше се да кълца нещо под навеса/, а очите й се лепнали в мене - будала да съм, ще се сетя кому говори: „Не чуваш ли, какво ти казвам?! Да взема, викам, да припера сега, че утре вечер на хлад ще ида до Лешниково да видя фасула.”
Брех, майка му мечка! От ясно по-ясно е за какъв фасул става дума, ама оная повтаря: “Утре вечер… викам… на Лешниково!”
Слушам как братовчеда кашли зад борината без причина и разхлопва кибрит и табакера. И на него, галиба, му стана ясна работата. Добре, че беше с гръб към жената и зад товара, та да не може да види барем очите й как ме викат.
Ама пък и нощ изкарах - не питай! Легнах преди жената и се правя на заспал. Шета тя каквото шета, легна си. А аз съм заврял главата си във възглавницата и съм оставил два гласа в мене да се препират, като га дявола и Бога слушам да спорят. И не на кръст, ами на два кръстосани кръста ме разпъват. “Какво се чудиш, серсем?! - шепне единият. - Сега му е времето, вика те жената - не разбра ли? Грях ще сториш, ако не идеш, грях!”. “Да, бе! То ще да е голям хаир да се лигавиш с чужда жена, че да се върнеш при тая нещастница тука. С какви очи ще я гледаш после? Със същите ръце ли ще вземеш да погалиш детето, а?” - вика другият. „Мухльо-о-о, все ли тъй ще се чудиш? Кой ще разбере, кой ще знае? Запрягай утре каруцата и - там! Не видя ли колко молба има в тия очи?! Върви! Върви да махнеш от тебе си щурата вода, дето те влудява!” - обажда се първият. „Иди, иди ако ти е толкоз акъла! За тебе Господ няма ли, няма ли срам, няма ли грях?! Тръгнал си чужд мед да ближеш. Ами ако твоя мед заближат?! Иди, та да има какво да разнасят из селото клюкарките…” - върти бургия в мозъка ми другият. И навивам, брате мили, чаршафа, на бургия го усуквам, а сън не иде. Клепките затворени, пред мен - все това: две очи, големи и топли, дето чакат и молят.
Осъмнах как да е.
Кой в мене беше надвил разбрах, когато зазапрягах воловете. Улових се, че се стягам за Чукова лъка - да кося. Ама Чукова лъка е на лакът място от Лешниково, един дол ги дели. И право да ти кажа, вече смятах тоя ляскасал дол не да дели, ами да събере наедно Лъката и Лешниково. Тръгнах да сторя нещо, ама грях или хаир - не знаех. Завързал се, значи, един възел, и колкото минава времето, все повече се затяга.
Братовчедът го развърза тоя възел. С кирката.
Тъкмо тръгвах да взема косата и ковалата, ей го и него пред двора. Нарамил кирка и торба с пладнина, дуе пепелта от цигарата и като гледа към върха на крушата, ми обяснява, че няма да е никак лошо да докараме още каруца-две борина, той бил видял хубави смолисти пънове татък към Омана… Пък на, видиш ли копралята, ако Лешниково е на единия край, Омана е на другия. Разбираш?… Хем ми олекна, хем ме хвана яд. Че като се лепна за мене тоя мой братовчед, та до тъмно. Вечерта се отби даже да пием по ракия и си отиде, чак като взех да се прозявам.
Фасулът на Лешниково отиде по дяволите!
Ала от мене да го знаеш: кога едно нещо има да минава през глава - минава.
След седмица по примрак се връщам с каруцата от Генгеря. На завоя до Азмаците воловете се повъзпряха и взеха да се оглеждат. От баира се отдели човек с товар на гърба. Приближи - тя. „Добър вечер, позакъснял си… аз такова… малко фий за зайците, та да го барем не сурна на гръб.” Нарежда, знайш, едно след друго тя мята направо вързопа с трева на каруцата и се настанява до мене…. Снагата ми очуздя, сулукът ми се съсече, ама се мъча да думам спокойно и да се правя, че ми нищо няма. А тя, брате мили, като закърши един смях, на всичко се смее. Месечината се разтопила в очите й и ги разширила, та се виждат всичките дяволи, дето играят в тях. Рамото й се залепило за ръката ми, бедрото й ме припържа през брича, парлив дъх от време на време лиже ухото ми.
Карам аз и дали щото тъй се случи, дали пак надви вторият глас в мене, все гледам да завия към общи приказки. „Къде препускаш, ще съсипеш хайванковете!” - възпира ме тя, когато посегна да смушкам воловете да бързат. А като закачихме честока при Пожарковете, направо ме спря: „Виж, тоя, десният, куца с предния крак. Слез погледни, да не би камък да му се е вкачил между търнаците!” Аз не виждам волът да куца, ама слизам, не мога да надвия волята й. Навеждам се да огледам търнаците на добичето и усещам как ме подпира в бузата нещо топло и жилаво като тесто - навела се и тя над мене…Усетих се, че съм се нажегъл отвътре, кибритена клечка да допреш до мене, ще фулкне. Ама онзи гласец в мене пак реди: „После със същите тия ръце… нали?”
Изправих се та обиколих и другия вол и пак седнах в каруцата. Седна и тя - бавно и без ищах. Чакай, викам си, да ми попремине огъня, пък нататък ще видя.
И докато аз съм се кумил, на нея умутът прегорял. „Спри - вика ми, когато излезнахме на равното пред село - да слезна по-далечко от къщите, да ми не пускат одумки. То барем да имаше за какво!”
Спрях аз, тя присегна, та си взе товара и застана пред мене: „Тъстът ти навремето те купи за два вола, като е мислил, че трампи два вола за мъж. Пък ти си бил третият вол за каруцата!”
В очите й дяволчетата бяха изчезнали. На тяхно място съскаха змийчета.
Четирийсет години е в ухото ми този упрек. Два сина и две щерки разжених, челядта ми се рои. А тя, горката, кукува сам-самичка. Мъжът й се привидя. Поне той да беше останал жив, да се един друг подкрепят, щото инак си останаха без челяд. Съдба!
Колкото пъти ми пейнат в ушите онези нейни думи, толкова пъти виждам очите й - викащи, молещи и накрай пълни с ненавист - толкова пъти си давам сметка, че е грях това, дето го не сторих, а не онова, за което бях тръгнал към Чукова лъка. А в един човешки живот само тоя грях стига!