Никола Иванов

Читателите и любителите на стойностна музика си спомнят една от най-харесваните и смислени естрадни песни „Незабрава” в изпълнение на Катя Филипова, превърнала се през годините в класика:

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.
………………………………………………….
Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава.

Стиховете са вдъхновени от силата и слабостта. Те съчетават любовното чувство, скръбната баладичност и завладяващата искреност. Поетът упорито се стреми да предаде и изрази мигновеното в човешката душа, което да превърне в незабравимо, жестът при него е проявление на скрития духовен живот. Това специфично въздействие е постигнато чрез прекрасния усет за лаконизъм на стиха, който изразява непосредствено и многопластово профила на сложните, неуморени от вечността протуберанси на интимните чувства. Вече две поколения си припяват стиховете и мелодията, превърнала се в класика, но малцина обаче знаят, че автор на текста е поетът Калин Донков. По едноименното негово стихотворение композиторът Александър Йосифов създава песента. Поезията на Калин Донков е определено музикална. Афинитетът на най-стойностните композитори към негови поетични творби говори за специфичната музикалност на неговия стих. Със стиховете си той просто ги задължава да композират дълбоки и сериозни драматично-трагични мелодии.
Аз съм от професионалните читатели, които се отнасят в известен смисъл резервирано към музицирането в леките жанрове по поетични текстове. Изхождам от разбирането, че това някак си „олекотява” текста. Тази моя позиция произхожда от факта, че сериозната поезия не може да служи за веселба, изобщо голямото изкуство не може да забавлява, то е за дълбок екзистенциален размисъл за смисъла на живота, за „проклетите въпроси, които никой век не разреши”. Неслучайно музикантите от леките жанрове, и особено чалгаджиите не посягат към текстовете от утвърдената ни класика, защото те ги респектират (разбира се, всичко може да се опошли, защото простотията е безгранична). Някак си не идва да се кълчиш върху мелодия по „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”, „Борба”, „Моята молитва” и другите шедьоври на гения Ботев. Или пък върху стиховете от „Епопея на забравените” на Вазов, поезията на Яворов, Дебелянов, Фурнаджиев, Вапцаров и останалите ни класици. Класическата поезия е противопоказна на леките музикални жанрове. Не че върху класическата поезия не може да се композира музика. Може, което потвърждава и практиката, но тази музика е с драматично-трагичен привкус, кантата, оратория и т.н. Затова музиката за забавление, забавната музика прибягва предимно към услугите на текстописци. Изключение са случаите, когато най-добрите композитори стъпват върху определен сериозен поетичен текст и създават „тежки” песни. За това става дума в случая, както и за „Душа” на Митко Щерев от „Диана експрес”, „Зимна къща” на Тончо Русев за ФСБ, за „Материя” и още няколко по стихотворения на Калин Донков.
Поезията на Калин Донков е с драматично-трагичен привкус. Авторът пише много проникновено за самотата, за тъгата, за загубената цялост. Във всяко негово стихотворение, независимо от темата или мотива, усещаме екзистенццията. В творбите му са съчетани екзистенциални статуси и културни превращения. „Бяг” е драматично стихотворение, в което лирическият герой пътува „В някой свят. В някой век. В преизподнята.” В тази творба става дума за съдбовността, за обречеността на поета:

…Поезията е излечима,
само толкова, колкото е излечим ракът.

Тежкият, натежал от съдбовност слог на поета бавно се спуска към разпадащото се битие. Няма спасение от дарбата при родения поет. Единственото спасение е да й служи вярно, честно, самоотдадено до гроб. Не можеш да избягаш от дарбата си, защото това е твоята съдба, отредена ти от Бог.
И поезията на Калин Донков е изпълнена с много самота. Но именно в самотата поетът най-вече се домогва до Смисъла. В почти всички негови поетични творби лирическият му герой е сам, потънал в размисъл:

А сам нанякъде си люшнат.
И в някого си влюбен сам.
Една мелодия въздушна
долавяш в себе си едвам.

Дори любовта в „Поема” не може да ни спаси от самотата:

Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.

Самотата в „Мелодия декември” е „като облачно пусто летище” и „като нощна безлюдна чакалня”:

На съдбата във подгъва няма зашита монета.
И щастливият случай отстъпва по свойте следи.
Да затегнем колана, душа - и да вървим на небето,
откъдето през лятото скочиха всички звезди.

Поетът достига до мисълта за бягство от самотата в небето при мъртвите. Лирическият герой се изкачва сам към върховете, докато водата, символ на живота, се спуска от бърдата и скалите, откъдето извира („Песен”). В случая можем да открием и посланието, че смисълът на човешкия живот е в непрестанния стремеж към доброто, защото животът не го задоволява и само когато е срещу съществуващия свят, има смисъл животът му:

Пий от бистрия звук
и пресипнал от звук, търпеливо
между хвойна и бук
свойта сложна пътека пробивай:

към самите бърда!
А водата за спътник ще моли -
тя е също вода.
Само нейният връх е надолу.

Стиховете са изпълнени с чистота. Калин Донков успява да усети и предаде общия характер и атмосфера. Мислителят работи ръка за ръка с поета. Поетът споделя: „Създавам свойте песни вървешком” (”София”). Тълпата, множеството не го интересува, неговото най-творческо време е в тишината на самотата:

Създавам свойте песни вървешком.
Отдавна. И причината не знам:
дали от нуждата да бъда сам,
или защото вечно нямах дом.

Щом възмутен трамвай над мене спре,
познати щом подсвирнат отстрана -
настъпва мойта сладка тишина,
в която мисля дълго и добре.

В поезията на Калин Донков откриваме много тъга и горчивина. Не са весели стиховете му. Той съзнава, че трябва да крещи тихо, за да го чуят:

Но в буря над браздите ни ще свети.
А всички гръмотевици навън
са думите на тихите поети,
прошепнати в смъртта като във сън…
                                           („Риск”)

При Калин Донков споменът играе съществена роля. Но не толкава като конкретика - дом, къща или друго, а като душевно изживяване, като абстракция и обобщение:

Знам, споменът ще те премрежи,
ще го загубя ей така
в затоплена, дори във нежна,
но отминаваща ръка.

Ала вратата ще позная:
след мен прощално и с тъга
излита парата от чая
и тръгва да стопи снега…
                      („Провинциална закуска”)

Споменът при тоя поет е топъл, сърдечен, като магия. Наградата за неговия лирически герой често е скръбта, покрусата. През прозореца поетът чува света, за разлика от прозореца като символ при Атанас Далчев или Борис Христов. Характерно за Калин Донков е, че той е отдалечен от света около себе си, от гълчавата, от врявата на множеството и дистанцията му помага да види живота в един по-обобщен смисъл:

Чист, призивен, неотложен
звън ще се стопи навън.
Всеки звън е миг нищожен.

А животът ни е звън.
                          („Прозорец”)

Единството на двете реалности - външния, овеществения, природния свят и вътрешния, огледалния, светът на преживяването, носи често символен смисъл, носи ни познание.
В големия град лирическият герой на Калин Донков се чувства неуютно, подобно на градските пейзажи от „Зимни вечери” на Смирненски, на Вутимски или въобще на поетите от 40-те години на миналия век. Това му помага да се съсредоточи и размисля за връзката с Космоса, в който отеква драматичният поетов и човешки вик:

На истината тиха веществото
единствено от вик се състои.
И космосът - черупка на живота -
от слабите ни човки се бои…

„Още иде вятър” е спазматично стихотворение. Лирическият герой се страхува от отчуждението, алиенацията, нечувствителността, отсъствието на състрадание и съчувствие към чуждите страдания и болки:

Мъчен свят. Железни хора. Рози от желязо.
Погледи, стоманени на цвят.
Посред милостите наши нашите омрази
като пред сражение блестят.

Сложен свят. Железни стъпки. Болки от желязо.
В гласовете - нотки от метал.
Светва матова и хладна в съвест и във разум -
също металическа печал.

Трудно можем да посочим в нашата поезия по-жестока картина от описаната. „Към желязно бъдеще вървим” - категоричен е поетът и това са неговите страхове, които са напълно основателни. Земният живот е по-близо до Ада, отколкото до Рая („Ад”). Нашият свят е станал изпитание за човешката цивилизация и се нуждае от спасение. Изпитание за непоколебимостта и трайността на човешките добродетели. Светът, в който живеем, е свят на нестихващи убийства и войни, свят на разколебани ценности при липсата на срам пред хората и страх от Бога. Истинските поети и творци събуждат у нас забравени повели, чувства, пориви, зоват душите ни към един друг свят - духовен и хуманен. Но при Калин Донков и демоните притежават нежност („Още”). Тази логична несъвместимост, оксиморонност полифонират смисъла и възможните посоки за размисъл върху неговите стихове. Чрез нея той постига полифония в творбите си. Въобще често неговите стихове са изграждани на принципа на антитезата, при тях отсъства еднолинейността, а творбите му са полифонични, многосмислени, нееднозначни, което е задължително за значимата поезия. Стремежът на поета е да събере противоречивата същност на битието, неговата съвършена и завършена несъвършеност. Всичко това поетът осмисля без самоцелно ерудитско кокетничене.
Темата за вината е сред значимите теми в поезията на Калин Донков. Неговата теза е, че няма невинни, всички сме виновни:

В неудобна за скръб планина,
в заблестяла от загуби зима
ти си казваш, че нямаш вина -
и намираш това непростимо.

В неудобно за смут облекло
ще се ровиш до залез прилежно
в добрината - за мъничко зло,
във враждата - за мъничко нежност.
                                      („Обратна сила”)

Съзнанието и чувството за невинност е непростимо за поета, защото това го деактивизира, прави го неактивен, съвестта му заспива, което е по същество предателство. Безразличието е смърт за поета и човека, прави го просто никой и ничий. Тогава настъпва духовната му смърт, което е безразличието, защото изгубва човешкото си Аз, достойнството си. Дори в любовта поетът търси вина в „Неизбежен човек”. В това стихотворение Калин Донков нарича „бесен” континента Европа. Лирическият му герой страда от любов към хората, болката идва от любовта му към човеците. Кънтят тихо, но заканително стиховете от творбата:

Той скита тих, но неизбежен.
Той ще отсъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.

Вината е в основата и на „Везна”. Животът има смисъл само в съпротива на злото:

Изгубвам се в назъбено ждрело.
Изпива ме на пропастите змеят.
Но аз тека между добро и зло!
И със това им преча да се слеят.
                                     („Ничия вода”)

Доброто и злото са като сиамски близнаци. И поетът с дарбата си е длъжен да помогне на хората да ги разпознаят, да ги разграничат и да се определят на чия страна да бъдат. Зовът е изразен и във финала на „Като сол”:

Светът сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй…

Безлюден е поетичният свят на Калин Донков, в стиховете му радко срещаме конкретни персонажи, те се мяркат по-скоро като фон. Той е вглъбен, по философски мисловен поет. Анонимен е лирическият му свят. „Праг” завършва с убедително предупреждение към човека и човечеството:

Бедно човечество! Гняв те гнети.
Случай те води.
А ще издъхнат пред твойте врати
звяр и природа…

Последният стих напомня за Ботевите „звяр и природа”. Човекът живее в страдания и мъки:

Уж мъката зад нас да се смали
и самолетен вихър да я пръсне -
а хапят телеграмите й мръсно
и пълни са писмата й с бодли.

Навсякъде в пространствата съвсем
достъпни сме за черната й поща.
Затуй в мига на раждането още
крещим.
От страх, че няма да умрем…

Дори в греха поетът съзира „непоносим, печален разум” („Вътрешна маска”). Тези стихове не са мистични, защото са определено ясни и носят чувството за човешката изолация в една враждебна среда, която е отрицание на мистичния транс. Неговият лирически герой се чувства като заложник на живота в едноименното стихотворение. Летаргията е смъртоносна не само за поета, но и за човека въобще:

А щом телата тръпката отслабят,
лицата щом отдъхнат мълчешком,
като деца в прегръдките ни хлябът
ухае на човечество и дом.
………………………………………………….
Днес всеки миг безгрижие ни лъже
и будим се горчиво след това
с допрени до сърцата ни оръжия,
с насочени в сърцата ни слова.
                                       („Заложник”)

Целият си живот от раждането до смъртта човекът трябва да изживее достойно, защото „няма вчерашна и днешна чест” и „няма дълг завинаги изпълнен” (”Надеждата”). Човекът, както и творецът трябва винаги да са нащрек, да са активни срещу злото, щом го усетят и съзрат са длъжни незабавно да му се опълчат. В последна сметка всичко е в ръцете на човека:

Обновени от тъга,
укрепени от синкопи,
по дъгата на мига
ще се втурнем без утопии.

В нас прощалните черти
на природата са скрити.
В нас земята се върти.
В нас глухарчето излита.
                         („Глухарчето излита”)

През своята „Скрита камера” поетът наблюдава унилия живот в кафенето. Скучно, банално, сиво е там, където „мируват юмруците мъжки и мъжките лакти”:

Кафенето е болно от сън, а кръвта - от търпение.
Пеперуди предсмъртно облепват витрините мокри.
Кафенето - с цигарени вени, с блуждаещи токове,
във което съдбата след всеки покривката сменя.

Но и борбата предполага сълза („Дневни светлини”), защото и гневът трябва да бъде хуманен и благороден:

Борба е всичко! Ала и тогава,
когато стръв дъха ни ускори,
като старинна лампа ни огрява
сълза, непредполагана дори.

„Грижа за здравето” е характеристика на ХХ век, най-жестокият, кръвожаден, безмилостен, антихуманен век в досегашната човешка история и която може да бъде съотнесена и към началото на днешния ХХІ век:

Колко илюзии в нас зачерта,
как упорито векът ни надвива:
като забравим за малко смъртта,
ние сме вече за малко щастливи.
…………………………………………………
София звънва с тревожни стъкла.
София скача с чугунени стави.
Аз те боля, София! Аз те боля.
И нищо не може да те избави.

Но в тази творба откриваме и социална болка:

Мама над вечната бавна игла.
Мама въздиша. Поплаква изглежда.
Аз те боля, мамо! Аз те боля.
Няма лекарство. И няма надежда.

„Отлитай, век!” извиква поетът в „Ход”, защото ти не беше добър век:

Природата могъщо клюма.
Превключва своите стихии.
И нищета, подобно чума,
почти до крак ще ни затрие.

Предупреждава поетът човека. В „Линия 306″ ежедневието е монотонно и отчайващо, социалната болка произтича от нерадостната човешка съдба:

Даже пак на високите думи верни да бъдем -
само две са посоките. (Ако честно отсъдим.)
Две посоки под слабата власт на хляба насъщен.
Сутрин - всички на работа. Вечер - всички към къщи.

Трябва да имаме смелост да прекрачим чертата на рубикона („Черта”), за да се опитаме да променим света.
Страданието облагородява, от болката се ражда истинската песен в „Юли”. В стиховете на Калин Донков е предимно зимно, снежно, есенно, дъждовно, дори лятото е тревожно и заплашително. „Дъждостих” е озаглавил едно от стихотворенията си Калин Донков. То е изпълнено с производни на „дъжд”: „дъждокожа”, „дъждокос”, „дъждорък”, въздишката е „дъждогласа”, които създават и изразяват тъжните чувства и настроения на поета. Дори в стихотворението „Светлопис” няма много светлина, а тревога и болка. Здрачината се превръща в нощ, „защото милостта съдържа смърт”. Нощта е обичайното време в неговата поезия, защото тя е съответна на неговата чувствителност и вглъбеност. В „Ето я нощта” нощта е съпътствана от самота и въздишки и драматичния въпрос защо има вражда в живота на хората. „Зимна къща” е изпълнена със студ, мраз, горест:

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена -
иде време за горест, иде мраз несъмнено.
А сърцето на лятото още кърви.

Есенният листопад не е красив, защото е само „завеса на съдбата”, която е нерадостна („Откриване на сезона”). В „Борба” поетът заявява, че само в борбата до стенание ще има шанс да достигне до истината и да налучка пътя, а творбата завършва:

Затова те настига на града колебливата глъчка.
Бедна птица излита на словата от живия плет.
Люшва кичура сив. А под кичура - четири бръчки.
И така се разбира, че на челото носиш куплет…

Това е истинската поезия - изстрадана, преминала през болката на сърцето. В поетовото съзнание постоянно „тихо грижите работят”, „защото милостта съдържа смърт” („Знак”). За поета няма почивен ден („Седем”), защото грижата и болката нямат почивни дни, а той е техен слуга. Не го интересуват „шумолящите площади” („Пастел”). В „Романтична песен” няма да открием никаква романтика, а упрек и жесток реализъм:

Кой ли гине сега? Слиза в плиткия ров
или се качва към свойто бесило.
Гласът му къс и последен
се изгубва в световния шум.
……………………………………………
Ще изляза за малко. Някъде трябва да ида.
Лешояди над мъртвите ми братя се вият.
Непревързана кръв тече.
Убитите трябва да погребем.
Децата им да спасим от обида.
Инак съдбата на страшна забрава ще ни обрече.

Утвърждаването на любовта като фундаментална ценност в поезията на Калин Донков се постига чрез горчивата равносметка за проспан, за безвъзвратно пропилян живот. Любовта в неговата поезията не е щастливо светла, защото е съответна на света, в който живеем. Ако си дълбоко мислещ и чувстващ, не може да си щастлив и радостен в един нерадостен и нещастлив свят. В неговата поезията няма да срещнем определено любовни стихотворения със страстни, изгарящи чувства, чувствената любов и еротиката отсъстват от неговите стихове. Това потвърждава и стихотворението „Вън”, в което става дума за раздялата и отчуждението между двамата. И любовта е болка, когато е истинска („Житейски опит”). Любовта в поезията на Калин Донков е с обществен резонанс. В този нещастен и враждебен свят и любовта е тъжна, светът се отразява върху чувствата („Свят”). Когато душите и телата ни са разделени, любовта остава неосъществена („Днес”). Във „Варна” става въпрос за преходноста на живота и въпреки всичко единственото спасение поетът съзира в любовта. Спасението е в истинската любов и чест („Гонг”). Но „Гонг” започва с тъжна социална картина:

Догдето се лута из живота си неуреден,
догдето си мисли за сина, за хляба,
за несъществуващия семеен пристан,
в листопада на календара се изгубва
най-скъпоценният ти ден
и много късно чуваш мига - само като ехо от изстрел.

За истинския поет никоя радост не може да бъде крепост, защото тъгата и болката са неговата орисия, това е участта му. Оскъдни са даровете в ръцете на лирическия му герой („В средата”). Бездомно е в „Кънтри”, в края на творбата става дума и за вината:

Децата тичат подир нас като по тръни.
И ний по тръни кретаме едвам.

Силно въздействащо е „Равновесие на чувствата” не само с финалната си строфа.
Има моменти в поезията на Калин Донков, когато се появява надеждата, той я съзира, както е в „Острие”, но това са само моментни настроения, които веднага се изместват от резигнацията и неверието:

Ех, от оптимизма ни безвреден
няма кой да ни отдалечи.
Но разбрахте ли защо ви гледам
често със избодени очи.

В стиховете кълни доброто, но лирическият герой не е убеден в успеха, че може в последна сметка да излезе победител в двубоя със злото. Поетът не съзира надежда и в „Глобус”, защото е обезверен и изпаднал в безизходица:

И се блъскам в стените на делника
като тежък език на камбана.

В некролога на „Площад Славейков” всеки от нас може да разпознае себе си, защото това е наша неизбежна участ. Печални са очите на минувачите. „Жест” е драматично-трагично стихотворение. Макар че стихът „Въжето на случая не обтегнах ли аз с тежеста си” да ни напомня за стихотворение на Франсоа Вийон, то творбата на Калин Донков няма нищо общо с бохемския стил на френския класик. Защото Калин Донков вижда мисията в земния си живот като лекар, който трябва да спре изтичащата кръв на човека. Не ни остава друго, освен горчиво да се усмихваме („Нула часът”).
Човекът има нужда от милост. Животът на земята ни е даден само веднъж и затова човеците трябва да го променим към Добро. Иначе - апокалипсис. Поетът достига до извода, че това бездуховно време не заслужава стихът, поезията, поета. Да има как хората да живеят без поетите, защото са безразлични към духовността:

С какво така жестоко ги обиди?
Какво им толкоз стори сиромахът?
А може би стихът е очевидец!
И само за това ще го премахнат…
                                        („LA BOHEME”)

Същата тема и настроения Калин Донков продължава и в „Цена”:

Когато ги отрови яснота
и мъдрост сечивата им ограби,
поетите вечерят със смъртта,
тъй както вий вечеряте със хляба.
……………………………………………………
Легнете си навреме този път.
Прозореца му страшен забравете.
Ще ви събуди призори стихът.
Но няма да събудите поета…

Калин Донков създава непресторена, без поза поезия. Той се интересува само от сенчестата, „тъмната страна” на човешкия живот. Неговата поезия освобождава емоциите, но същевременно е и дълбоко интелектуална. Той се интересува не от преходното, делничното, обикновеното, а от сложното и вечното в човешките нагласи. Привлича го трудно уловимото, дълбокото, отвъдното, а не очевидното, показното, натрапчивото. Личността на твореца присъства във всичките му поетични творби. Тоя поет черпи вдъхновение от самия живот с неговата противоречивост, страхове и жажда за безсмъртие. Поетическата рефлективност на Калин Донков е насочена и се изразява чрез интуицията му. Стиховете му провокират с нечакваните обрати на мисълта, с умението му да преоткрива по свой начин нещата.
Калин Донков е израснал и се е развил в една силно урбанизирана градска среда, той я пресъздава като словесен калейдоскоп от форми, предимно в тъмни цветове и нюанси. Това е една градска поезия, която говори за проблемите на днешния човек. При тоя творец мислителят работи ръка в ръка с поета. Той извежда поезията си от тъмнината, от песимизма и учи, че пътят към щастието минава през страдания, саможертва и братска любов. При него на преден план е грижата за крехките духовни стойности. Всичко, което застрашава човечността, всичко пошло, дребно, меркантилно и егоистично се възприема с една болезнена чувствителност, с една сетивна нетърпимост. Това е лирика на мисловното проникване в човека и явленията. Поетичната й естетическа тъкан е усложнена, което й дава възможност да внушава по-нееднозначно и полифонно своите послания и идеи. По своята същност поезията на Калин Донков може да се съотнесе към мисълта на Алберт Камю: „Богат съм единствено със своите съмнения.” Калин Донков е от поетите скептици, които в близкото минало бяха обвинявани в песимизъм и черногледство. Но творци като него са скептици, защото са дълбоки и смислени, дълбаят в същностите на нещата, на живота, търсейки драматично истината.
Чистият естетски идеализъм по отношение на словото на Калин Донков не намалява плътноста и предметността на поезията му. Неговото разбиране е, че думите са вечни и трябва да ги пишем и изричаме с пълното съзнание за тяхната нетленност. Тоя поет намира думите не само със слуха си, а с всичките си сетива и чувства, намира ги сякаш опипом, както слепецът любимото лице, както любовникът в нощния мрак своята любима. В неговата поезия можем да говорим за експресивен реализъм, на места в известен смисъл за сюрреалистични моменти. Той си служи с открити метафори, с което доказва, че когато поезията е смислена и дълбока, не е необходимо умишлено да се замъглява стихът. В тази лирика откриваме една органично постигната и изстрадана лична творческа палитра, нямаща нищо общо с еклектичната словесна и образна претовареност. Цялото творчество на Калин Донков се отличава с автентично поетично звучене. Лиризъм откриваме и в природните описания. Той владее езика предимно на черно-бялата графика. Поезията му се характеризира с виртуозната си техника на стиха и строгата завършеност на формата. Посланията на двата модуса на образността - словесен и визуален, са проникнати един от друг. Този поет притежава овладяно, зряло и ненатрапчиво майсторство.
Ще завърша с „Последен”, което разкрива мечтата и жаждата на поета за по-добър и справедлив живот, за повече добро в живота ни:

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично греем - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек за човека подава
като излъскана в хиляди длани петаче.
…………………………………………………………….
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея.
Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче….

Мечтата на поета е да няма сълзи в живота на човека, а ако се усмихва, то да е от радост. Впрочем, това е и съкровената същност на истинския творец.
В творческо отношение Калин Донков няма спадове, колебания и низини, а през целия си творчески път поддържа високо ниво на поезията си в художествен смисъл. Несъмнено той е сред най-стойностните ни и значими съвременни национални поети от последните няколко десетилетия.