Мария Узунова

Франсоа Вейерганс отложи идването си на „Поетики” през септември 2008 г. и с това празниците на словото наистина загубиха и се лишиха от светлината на един голям талант. Книгата му „Три дни при майка ми” бе наскоро преведена на български език, след невероятния й успех и удостояване с наградата Гонкур през 2005 г., смятана за една от най-престижните френски литературни награди. Франсоа Вейерганс е белгиец, има над 20 романа зад гърба си, но свързва творчеството си основно с френската столица, всъщност този факт е по-скоро щрих в биографията му и едва ли е определящ за творец като него, отдавна надмогнал в писането си частното и националното.
Романът „Три дни при майка ми” мигом завладява с особената си структура, но най-вече чрез внушенията си. Това е всичко друго, но не и познатият роман със строго разграничени части и сюжет. Като че ли напук, или разбивайки класическия модел на романа, Вейерганс създава модерно, увлекателно произведение, с множество планове, чийто финал представлява възможно най-семплата и искрена човешка равносметка и в същото време е фина пародия на традиционния хепи енд.
Фабулата се води от първо лице, като на места се вмъкват пасажи от писания от героя му роман – така е постигнато двойно действие, което ту комично се припокрива, ту пък едното само загатва за общи черти с първообраза. „Три дни при майка ми” иронизира опитите за „велики” автобиографии на творци и с пародийните перипетии на главния герой писател, разкрива объркания свят, грандоманията и същевременно комичната самоизолация на пишещото съсловие. Танталовите мъки на Вейеграф – анаграма на името на автора, но с окончанието за писане „граф”, по завършване на започнатата от него и все незавършена книга – поради липса на вдъхновение, многобройни любовни авантюри или просто мързел, е изумително правдива и гротескна.
Осмени са повечето шаблонни причини, смятани за пораждащи творческа криза – героят му е мъж, наближаващ 60 години, с 30 годишен брак със съпруга, която уж боготвори, но постоянно й изневерява или мечтае да го стори. Жонглирайки умело със собственото си име, което се превръща ту във Вейеграф, Вейербит, авторът успява да изобрази различните превъплъщения на героя и безкрайните му фантазии и опити за бягства от действителността. Често личният живот на пишещия в първо лице и на героя от романа му „Три дни при майка ми” са успоредни линии или съвсем се припокриват, същевременно през цялото време авторът изтъква разликите между творец и лирически герой. Със солидни дози черен хумор той иронизира безкрайния и натрапчив интерес на читателите-почитатели и опитите им да се ровят в живота на творците. Надсмивайки се над утвърдените клишета за огледалност между живота на твореца и персонажите, описани в произведенията му, отстоява възгледа си за абстракцията като основен художествен метод. Темата е подробно разгледана в една от главите, разкриваща неудачите на твореца, който постоянно сменя темата и заглавието на книгата си. Съвсем искрено той възкликва, че ако би създал роман, посветен на камъни или вулкани, пак ще се намери читател, който да го попита „А този камък в книгата, Вие ли сте?”. Твърде уродлив е образът на единствената реална почитателка, с която героят му се среща – макар да избира чужденка, за да не е обременена от медийните писания за него, при срещата им тя се появява прегърнала всичките му книги и демонстрира същата баналност на мислене и поведение, характеризираща „преданата и безкритична” любов на почитателите. Франсоа Вайерганс не се бои да подходи с подобаващ сарказъм и към клишетата относно „аурата” на писателите, но и към заобикалящата ги гилдия – издатели и разпространители. Твърде правдиво са десакрализирани например издателите, подписващи договори с творците все едно купуват стока на килограм.
Не по-малко комично са представени и някои масови нагласи и схващания, сред които особено място заемат постулатите на психоанализата и възгледите на Фройд за ролята на бащата в ранната детска възраст. Преобръщайки тезата и приемайки майката за такъв централен образ, Вейерганс постига истински връх в сатирата си на психоаналитичните възгледи, като ги довежда до пълен абсурд. Анализирайки редица случки от детството на писателя-герой, той внушава безпочвеността на психоаналитичните теории, търсещи комплекси и модели на поведение в най-ранните човешки години, като при това ги обагря с невероятен хумор, на места доста пиперлив.
С безподобна ирония са изобразени и ставащите все по-модни опити за постигане на вътрешен мир чрез медитации и източни практики за пречистване. Подобно на Дж. Ъпдайк в брилянтните му роман „С” и „Сред лилии красиви” и тук Вейерганс успява да долови и открои фалша и меркантилизацията на подобни доктрини, насочеността им към духовно подчинение. Къде е всъщност вътрешният мир и постига ли се той чрез техники, или чрез симулация на любов – това е основната тема в романа, разгърната чрез фабулата и поредицата любовни авантюри и неуспехи на Вейеграф.
Далеч от пуританството, с много хумор, авторът представя объркания и вечно правещ го недоволен емоционален живот на своя герой писател. Преминал през множество любовни афери, коя от коя по-шеметни и изживени до крайност, той така и не успява да задържи любовта. Нито да я види у търпеливата си съпруга, чиито имена също варират според разказваните и спомняни си от героя случки. Още по-малко постига любовта при безчетните си сексуални подвизи, извършени след модни четения, представяния на книги и филми в Рим, Милано, Венеция и къде ли не. Обрисувани с нескрито майсторство, еротизъм и дори натурализъм, някои от сцените са наистина незабравими. Прекаленото акцентиране върху сексуалните обсесии и фантазии обаче е виртуозно пародирано именно с края на аферата му с белгийската любовница, завършила по най-тривиален начин с преследвания, отравяне и размяна на банални реплики като от романите от ХІХ век. С леко намигане, авторът поставя въпроса дали само екстазът, пък бил той и сексуално-еротичен е в състояние да осмисли битието и да стимулира творческата дейност. Под въпрос е поставен и възгледът за любовните успехи като потенциален и сигурен стимул в живота на творците изобщо.
Така, лека-полека, сред общото повествование, изплува същинският сюжет на романа – а той е посветен на ролята на майката като постоянна опора в живота. Развит нежно, ненатрапливо и някак си извън основния контекст, именно заради своята дискретност, този уж страничен фон с всяка страница придобива все по-голяма убедителност и плътност. Майката като далечна сянка, която не се меси в делата, но успява с една фраза, казана по телефона, защото на никое от 6-те й деца не остава време да я посети, да предусети кризите в живота им. Далеч в провинцията, без средства за модерна комуникация, по свой, интуитивен начин, или следвайки естествения път на сърцето, тя се оказва най-информирана за бурите в душата на всеки. Същевременно, тя е единствената, която вярва, че децата й се занимават със смислени дела, вярва, че синът й ще завърши заветния роман, дори когато никой от приятелите и съпругата му не са убедени в това. Образът на майката в книгата на Вейерганс, щрихиран на заден план – леко, дискретно, с лек хумор, е най-голямото му достижение. Изключително силна в това отношение е финалната част, в която не с призиви, а с нелепата си участ, майката се превръща в главен герой и в подтик за творчество. Тук няма да анализирам тази виртуозна част, бих искала читателите сами да й се насладят.
Разказана шеметно и калейдоскопично, като в забързан съвременен филм, историята в „Три дни при майка ми” е искрена, нежна изповед и прозрение, което докосва сърцата и не те оставя безразличен. На привидно объркания и хаотичен централен сюжет, представляващ всъщност пародия на съвременен модерен роман, авторът противопоставя простия, реалистичен финал – остър и правдив. Изумително писане, ирония от висока класа в стила на Рабле и тържество на простотата и изяществото на мисълта!