Санда Йовчева

           В памет на Васил Левски

Като на селска театрална сцена,
не се меняват тук декорите:
посърнали полета, ниви и мъгли пълзят,
едно навъсено небе отгоре,
по граните и листите дъжд пълзи.

Из двора псета лаят и ръмжат,
петли по лестниците кукуригат,
свинята лакома със неутолима глад
с кокошите за мъничко зърно се кара,
и от обора, като ехо, плътен мъжки глас
изкарва добитъка навън.

И тихо, като на сън,
отнякъде долита шепот тих,
и малки стъпки в градината ситнят, където
дърветата прегърбени във сенките си дремят,
и вятърът помръзнал в листите свисти.
А долу в полето орачът хвърля първото пшеничено семе
сред полската просторна тишина.

Не се е пукнала зората
и прости дребни грижи
по стъпките се нижат.
Дори и баба ми надава вик
под чергата дебела, а децата
на заспали се преструват пак
и шепнат: „Баба цяла нощ е пред огнището,
отрупано с жарава,
старинни приказки разнищяла
и прела… и пак рано става…”

Най-сетне и денят завърта колело
и лъска пътя кален нанагоре,
нарамили в торбата черното тегло,
вървят със тежки стъпки хората.

Каква е мойта роля тука,
във този сив живот,
свил се като охлюв във черупката си,
снишил пак нивото си до хляб и риза,
над който синия небесен свод
мъглив и мътен слиза!

Да ловя ли във угрижени очи
всеки неспокоен трепет,
дълбоко скритата уплаха: -
не е ли всеки днес виновен за кръвта,
що робите проляха
по родните полета!

Или безсилен само да следя
как смехът внезапно се прекъсва,
как тегне чуждия товар на съвестта
и любовта на устните замлъква,
в очите огънят запален
внезапно как помръква
и звънналата струна на сърцето
беззвучно да затихва…,
а мътното небе
над мене гневно да тежи.
(Дори и Шаро, който толкоз кротък бе,
безпричинно вечер лае и ръмжи!)

Да стоя ли като пленник
със заключена душа,
с врабците да приказвам
под сламения сенник,
по зрънчице лъжа
да им хвърлям за храна:

че тъй щастлив е тоз народ
дори под робския хомот.

Като пророк ли да вещая
ликът на време безнадеждно
или като древен вожд
из робство да извеждам
цял един народ!
Скрижалите да давам
на новия закон!
И моето сърце ли Бог превърна
със жива обич съд налян?

Или псалом във черквата да пея,
да възхвалявам невидимия Бог -
или във бунт сърцата тук да сгрея,
да бъда във отплата аз мъстителен и строг!

И ето ме внезапно
край селото запрял:
коя посока? Накъде?
Над мен огряла е луната
и път нагорен тя чертай -
на хилядолетия от теглата
борец се ражда, знай!