ДИАГНОЗА
На попрището жизнено към края
/или в самия край - не дай си, Боже!/
oтново съм се емнал да роптая
срещу страха за собствената кожа,
че то комай…
Но щом дори се гавря,
навярно някой ми подсказва някак,
че скалпелът е грабнал всички лаври
и червеите трябва да почакат.
Но я да видим кой и как ще може
да ми подскаже, дявол да го вземе,
че е възможно с рязката на ножа
и болната душа да се съвземе
от спазмите -
в това е то въпросът,
но той е както казват, риторичен.
А на душата всъщност й прилича
порядъчно кървяща да я носят.
Така си е внушила тя - и нека:
нали не е създадена от камък
и не очаква милост от човека,
защото милост у човека няма.
А иначе му дай да дърпа яко
към себе си къде каквото свари…
Изчезвай от очите ми, глупако,
с какви ли не поръки натоварен!
Да мислим позитивно, казваш, браво!
И без това си бил предрекъл вече,
че пак ще се измъкна криво-ляво
от болничната стая - по-далече.
И в този миг -
обсебена изцяло
от своите дежурства безконечни,
една среднощна самодива в бяло
изплашено към мене се завтече.
И се разбра, че доловила врява.
И си помислила какво ли става
и точно кой ли ще да бъде оня,
когото толкоз настървено гоня
от стаята…
Ах, сестро светлоока,
с лукавия се дърлях сума време
и бях решил до смърт да го нахокам,
но ти спаси проклетото му семе.
И вече си доволна, предполагам.
И вече мислиш: за шеги ни бива.
Но я да видим - при това веднага -
дали отново нещо не избива
по марлята…
Но щом си тъй припряна
и дълъг опит щом си придобила,
не ме залисвай с някаква си рана -
душата ми кърви, сестрице мила!
Душата ми кърви - и сам си зная
най-точната от всички диагнози.
И се опитвам с героични пози
връхлитащият смут да обуздая.
Но той се е понесъл като валяк,
и само с пози как да го измамя?
И цялата ми храброст се проваля.
И аз издигам вече бяло знаме.
И не на сън - наяве вече питам:
кажи ми, сестро, как така се случи,
че злото ни се втурна по петите
и ни заръфа като бясно куче?
В това е главният въпрос!
Обаче
и той е, както казват, риторичен.
И аз надниквам в зоната на здрача
и в зоната на пъкъла надничам.
И виждам ясно три синджира роби.
И чувам как се скарват двама сина
и как се разразява тъмен облак
над клетата им бащина дружина.
И още в пролога на тази драма
навярно черен гарван ще заграчи.
А от раздорите ще лумва пламък
и ще се раждат жертви и палачи.
Това е то!
Но щом си обладана
от пориви с такава нежна сила,
не се залисвай с дребната ми рана -
България кърви, сестрице мила!
България кърви - всички знаем
най-вярната и точна диагноза:
отдадохме я цялата под наем
и придобихме на баира лозе.
Сега берем обилен плод от злоба
и ядове береме до насита.
А лично мене, сестро, ако питаш,
най-много ме е страх от оня облак,
че все по-тъмен сякаш се задава,
та вятърът ечи, Балкана стене,
а нямаме си вече и държава -
за ужас на такива като мене.
И пак добре, че пощадихме химна -
да помним, че сме в рая и сме горди.
Но как да грейнем от любов взаимна
с подобни, сестро, изродени орди
от синковци, загладени и мазни
и до такава степен настървени,
че бихме се спасили от хиени,
но няма как от тях да се опазим.
Такъв позор и проклетия дива!
И тази наша безподобна слава:
напук на всичко да се оцелява,
кажи - речи с огризки и коприва.
А който не успее - нека гине:
нали - в замяна - все ще дойде време
да ни напъхат в книгата на Гинес
с рекордите на прокълнато племе,
успяло да домъкне чак от гроба,
наравно с изтерзаното си тяло,
и гибелната психика на роба,
запазена, кажи - речи, изцяло -
за срам и грях…
Но стига с тези рани
и с тези тъмни облаци, сестрице!
И нека между нас да си остане
среднощният ни хлип на мъченици,
че чуждите уста това и чакат -
за присмех до припадък и полуда.
Но где си ти? И кой ме е събудил,
преди отвън да се разсее мракът?
И за чия ли нечия угода
навярно с укор съм твърдял изрично:
не искам племе - искам си народа,
че иначе кому ли да се вричам?
Такъв кошмар!…
Но вече просветлява,
а утрото е мъдро по начало
и с него ще изправим криво-ляво
едно опасано с превръзки тяло.
И с някаква изпросена наивност
навярно ще добавя в послеслова:
заклевам се да мисля позитивно,
но само, ако то се разшифрова,
че злите сили няма да ни сплашат,
а братските раздори са до време
и тази болна Татковина наша
най-силното лекарство ще поеме,
върховната си воля щом наложи -
и няма начин да не се съвземе
за доблестно векуване… Дай, Боже!
февруари, 2015
