БОЛНИЦА
БОЛНИЦА
Тя има един тесен коридор и две широки, хладни стаи,
две стаи толкоз хладни, че изглеждат да са от стъкло,
а от студените стени прозорците спокойно се подават,
но не пропущат светлина - всеки е като безжизнено око.
О, винаги и неотменно е - напролет, лете, есен, зиме,
запалена една камина грее, но никого, уви, не топли,
а въздуха не е такъв, какъвто е навън - от дим е,
от изпарения на карбол, валериян и морфий.
И тъй е тихо тук наоколо, по-тихо от следбранен отдих,
като че ли смъртта е сложила върху предметите печат,
понякога без вик, като насън въздъхне някой болник,
или пък със голяма скръб въздъхне стария служащ.
След туй внимателно, без шум вратите се отварят и затварят,
а там, отсреща в ъгъла, остава празно ниското легло,
все тъй от ледните стени прозорците спокойно се подават
но не пропущат светлина - всеки е като безжизнено око.
—————————–
сп. „Хиперион”, г. 6, кн. 9-10, 1927 г.
ДЕВЕТ ЛЮТИ РАНИ
на Ст. Арифьов
1.
Там дето мойта песен лъкатуши
край брегове, ухаещи от цвят,
пастир върви - на агнетата брат-
и подир него - стадото послушно.
А свирката трепти като ръка
и води кротко агнетата бели
по синури, където слънце стели
килими - многоцветна светлина.
И както той върви по този път,
самото слънце го подема леко,
издигат се въ небесните пътеки
и двамата сега ведно вървят.
Всред слънчеви игри и чудеса,
като стрела полита всеко агне
във скок на птичи полет равенъ
и падат кръз самите небеса.
А в дъното небето се разтваря,
усмихнати звезди без шум летят,
пастирът спира своя чуден път
и погледът му грее благодарен…
2.
Над пламналия рид разчупи
небето първата звезда
и като братска доброта
нощта сърцето си отключи.
А бликат ручеи. Отрони
гората вик - невям жена,
дошла на тоя бряг сама
на тайна среща със любовник.
И този вик пробуди в мене
един забравен детски глас
и който дълго следвах аз
без скръб, без болка и съмнение.
Но потъни сега в затишие!
Отдалечен като небе
от тоз живот, що те прокле,
не е ли песента излишна?…
Прекършено крило.
Тъмнее
наоколо и изравнен
с околното, падам ням,
а пропастта под мене з е е…
3.
През отворения прозорец на стаята
утрото надникнало, благоухае.
И със розова ръка на палаво дете
по стената мрежа от лъчи плете.
А един лъч, полетял случайно,
точно на челото ми е пламнал.
Като майчина целувка той ме стопли.
Скокнах буден. Взирам се наоколо.
Още ли съм тук, забравен от съдбата,
от света далечен и от моите приятели?
Гледам - там отсреща кръз мъглите,
Стара-планина расте, над нея са орлите,
а отдоле Луда-камчия, като каторжник
във килията си, блъска се и моли…
Върховете и орлите се надигат чак във облак,
никой няма да се вслуша в тези вопли.
И притихва, като плач задавен, тоя ропот,
както и молбата ми към теб, животе…
—————————–
сп. „Гребец”, № 4-5, 1935 г.
