Да си спомним за поета Анастас Стоянов 

Ана Александрова

На 2 август той щеше да навърши 80. Как ли би изглеждало мъжественото му лице, осияно от ярко сменящите се лъчезария на обич и загриженост, с добродушна присмехулност и звездоубийствени гневни светкавици? И с какви ли стихове щеше да ни зарадва наследникът на древния майстор Анастас, строител на пъстрописани църкви и каменни мостове? 

Възвисяван и брулен от “гръмотевиците” на недалечното минало, той отминаваше издиганията и сривовете по своя път. Не обръщаше внимание на преднамереното незачитане на неговия таланти продължаваше нататък с мъжествено великодушие: “А аз навярно ще си взема щедрост от дъжда, / единствен той не иска нищо за отплата от тревите” Неговата “недисциплинирана” действеност извираше може би от всеотдайната му любов към всяка педя родна пръст:“Арда, Арда, любовница на ветровете, / момиче си ти, не си селце. / Целувам очите ти, черни от фереджета / и черните ти от тютюн ръце.”

Издиган и отлъчван заради хлевоустите страсти на службогонски стремежи, неговият дързък темперамент и мъжествена спонтанност предизвикваха завистта на раболепно дисциплинираните… Все още звучат в паметта ми негови изрази, наситени с обич и човешка добронамереност, произнесени в поздравителното му слово като главен секретар на Писателския съюз по време на новогодишната вечер, струва ми се на 1967-а… Краткотраен пост, с който той не обвързваше никакви властогонни или каквито и да са други амбиции. Както и по време на главното му редакторство на списание “Пламък” в началото на 70-те години, когато плодотворно разшири културния обхват на изданието.

Като сега си спомням неговата инициативност, как заблестяха многоструйните извори, осветяващи литературното начало на създаденото от Гео Милев историческо издание, как разшири кръга на списанието и го отвори за младата литературна смяна.

Ненавиждащ празнодумното застояване в “Сивото поточе” - писателското кафене на ул. “Ангел Кънчев” 5 - със своята строгост той предизвика групирането на редакторския състав на списанието около шепа властогонни завистници. Това стана причина Анастас Стоянов да бъде подло наказан и да получи нов пост на главен редактор, вместо на “Пламък” в списание “Пламъче”.

Дребните души си бяха помислили, че по този начин ще могат да го обидят и унижат. Но и тук той разгърна плодотворната си оригинална находчивост. Така от страниците на списанието продължи да звучи неговата обич към отечеството, която той беше изповядал неведнъж: “България - можем от кон да я видим, / колко път е - ще го минем пешком. / Две денонощия от Девин до Видин / и толкова от Емине до Ком… / Малко взела, много дала / оръфана от алчни ръце / тя е такава, че цяла, цяла / се побира в едно сърце…”

А неговото сърце бе голямо! Той уважаваше и обичаше хората. Ценеше качествата им, справедливо ги кореше и хвалеше. Случваше се така, че избухванията на гръмовержкия му патос често се сменяха с бащинска грижовност към техните несгоди.

Наред с обичта към родината, характерна за неговата поезия, бе и любовта към човека, към земната му участ и съдба. Ето едно от неговите емблематични стихотворения: “Как иска ми се да ти изкрещя: “Човече, / та ти низвергна Цар и Бог отрече, / намери път към небо и звезда / и толкоз тайни разгада, / ала кажи ми ти - какво се случи, / та толкоз пъти съм те виждал аз / да се умилкваш като плахо куче / в нозете на нищожества със власт”? Написано през юни 1993 г., това стихотворение звучи злободневно и до ден-днешен, а навярно и за бъдните дни…

Анастас търсеше в себе си и останалите хора отговорност, съвест и грижа за настоящето и бъдещето на Отечеството. Така в едно стихотворение, посветено на Мелник, той обръща поглед към трагичната ни българска съдба: “…От какво си черно, черно южно вино, / от къде е твоят непрогледен мрак? / Тук пръстта е златна, а небето синьо, / тук нощта е пълна с весел, звезден злак. / А градчето тихо - в шепа да го свиеш / къщите му - къщи за един гердан, / с пръст да копнеш - бели кости ще изриеш, / кръв ще бликне, ще просветне ятаган…”

Беззаветно, всеотдайно обичаше той България… Вярваше в нейното бъдеще, копнееше за него: “Родината… Аз я гледам / разпростряна, могъща, голяма, / побрала и звездната нощ, и белия ден. / И знам: без нейното безсмъртие няма / друго безсмъртие няма за мен!” 

Това сливане с родината, непомръкващата обич към нея и близките му е сърцевина на неговото поетическо верую:

“Когато няма да ме има вече / не ме търси в къдриците бухлати, на цъфналите ябълки отвън / защо ми е да се прераждам / в една студена, есенна звезда. / В косите си ме потърси - сред тях / ще бъда аз светулка, която / ти ще отрониш в шепичката топла / на някое от нашите деца, / или снежинката кръстата, дето на миглите ти дълго се топи…”  

Покоряваща е чистотата на емоционалния порив и многобагрената поетична страст, на мъжествената нежност и мъдрото прозрение, белязали незаличимата следа на Анастас Стоянов, която ще остане и след него, и след нас. Независимо от преходността на времето!