Бележка и интервю: Красимира Василева 

Преди 40 дни си отиде от този свят поетът и преводачът Здравко Кисьов. В продължение на десетилетия той бе не само литературно име, но и постоянно физическо присъствие в живота на Русе. Срещах го почти всеки ден - скромно, но елегантно облечен и с неизменната чанта в ръка. Изглеждаше добронамерен към всичко и всички, усмихваше се леко и говореше малко, винаги изглеждаше вглъбен в себе си. Като всеки човек и той имаше свои съперници, и някои от тях понякога си позволяваха да споделят нелицеприятни неща по негов адрес. Той обаче - никога. Малко говореше и за себе си - беше сдържан и етичен. Такъв е и в интервюто от 1985 г. , такъв го и запомних. Сега, когато чета стихотворенията от последната му книга, отново се убеждавам, че той е следвал до край веруюто си да вдъхва живот на сътвореното от него. И така да продължи живота на собствения си дъх и след смъртта си.

- Другарю Кисьов, само след броени часове е Нова година, празник на радостта и надеждата. Интересно е какво мисли за него един поет.

- Ако най-големите наши празници са извоювани и в повечето от тях прозират капки кръв от борбите на народа, то Нова година ухае на сняг, на борови клони, на чистота, на надежда. Един поет може да види в нея много неща, да си послужи с много метафори, да я оприличи на неизписан лист или  незасято още поле - зависи от вдъхновението, находчивостта и таланта му. Но за мен Новата година е преди всичко надежда. Надежда за промяна към по-добро. За повече здраве, мир и разбирателство между хората, за повече обич, удовлетворение от работата, за плодородие и богата трапеза, за весел детски смях край нас. Не случайно тъкмо тия неща са залегнали в наздравиците, в коледарските и сурвакарските песни. Не случайно тъкмо на Нова година народът векове наред, чрез различни обреди, е гадаел и гледал в бъдещето. Забележете например, че в новогодишната баница няма „лоши печалби”. Има здраве, берекет, учение, труд, любов, дом, деца и пари - основните стожери на човешкия живот и на човешкото самочувствие. 

- В края на годината всички правим равносметка. Каква е равносметката на Дружеството на писателите в Русе и на ръководения от Вас литературен алманах „Светлоструй”?

- Дружеството на писателите в нашия град е пред прага на десетгодишнината от своето създаване. Това не е дълъг период - сякаш вчера беше! Но картината на литературния живот се променя. Русе вече има своите писатели, своите автори, които вървят  от книга към книга все по-зрели в идейно-художествено отношение, опитват силите си в различни жанрове, получават признание и награди в национален мащаб, превеждат се в чужбина. Сред най-активните бих посочил Руденко Йорданов, Светослав Мичев, Веселин Тачев, Йордан Блажев, Йордан Палежев, Христо Славов, Марин Гинев, Васил Дойков… Радостно е, че повечето са млади хора - дълго ще ни радват с произведенията си. Още по-млади творци ще срещнем на страниците на литературния алманах „Светлоструй” и в едноименното приложение на в. „Дунавска правда”.  Това са издания, които будят благородна завист у нашите колеги от други краища на страната и са сериозна трибуна и предпоставка за още по-голямо утрешно оживление. А изтичащата 1985 г. прибави към актива на дружеството още 6 нови книги, телевизионни и радиопиеси. За да не повтарям имена, нека надникнем в книжарниците - някъде вече има и щанд „Книги от русенски автори”, а това говори много, нали?

- А каква е Вашата лична равносметка като творец?

- Старая се да не изоставам от общото оживление. Неотдавна излезе книгата ми с избрани стихотворения „Отличителен белег”. Макар че това не са нови творби, такава книга се съставя и „композира” много по-трудно измежду всичко написано, защото от подбора зависи какъв автопортрет ще предложиш на читателите. 

- Вие сте от априлското поколение в литературата. Какво се е променило у Вас за изминалите години, когато имате вече 12 авторски и 7 преводни книги? 

- Книгата, за която току-що споменах, излезе в поредицата „Поколение” на издателство „Народна младеж”, която представя априлското поколение в литературата ни. Радвам се, че в навечерието на 30-годишната от обновителния Априлски пленум, заедно с читателите мога и аз  да огледам собствения си творчески път. Какво се е променило у мен през това време? Това е промяна, която не може да се откъсне от промените в общественото ни развитие, от промените у повечето от нас. Но за да бъда конкретен - на първо място разкрепостяване на духа и мисълта, освобождаване от декларативния патос, от оковите на схемата и догмата, стремеж да се видят явленията в тяхната сложност и многоплановост, всеобхватност и дълбочина, съзнание за отговорната мисия на твореца и на всеки от нас,  жажда за всичко това да се говори ясно, просто и човешки. Дори и преводаческата дейност - да прехвърляш мост най-вече към онова, което спомага за единението на хората, за припомняне или насаждане на изконните човешки добродетели…

- Русе е тема в творчеството Ви. Продължавате ли да го чувствате като извор на вдъхновение? 

- „Единствено съвременният град - беше писал един философ - е мястото, където духът може да се самоосъзнае”. Такова място за мен е Русе и неговият дух, „духът на мястото” волю-неволю присъства зад всеки мой ред, направлява ръката ми. Никъде не съм се чувствал така освободен, естествен и жаден за работа, както тук. И нямам нищо против да наречем едно такова състояние вдъхновение. 

- А вдъхновението ли Ви кара да работите или то идва в процеса на труда?

- И едното, и другото. Има мигове, когато още не си седнал пред листа - и думите сами се изливат, не можеш да ги спреш. Но има и часове, когато трябва търпеливо  и дълго, като ловец, да изчакаш да се покажат. Тогава започва страстният лов, при който забравяш за всичко останало. Но по принцип не разчитам много на първото и предпочитам опорните точки на книгите, записките си, потока на спомените, асоциациите и впечатленията, докато впрегна постепенно всичките си сетива в единен работен ход. 

- Тъй като говорим за вдъхновението, каква е според Вас ролята му в живота на човека изобщо? 

- Мисля, че без вдъхновение не е възможно да се създаде нищо ново, значимо и трайно. Помислете само над произхода на думата: трябва да отдадеш нещо от себе си, и то не какво да е, а дъха си. Да вдъхнеш живот на направеното от тебе, за да може то на свой ред да живее. Смятам, че докато човек има дъх, трябва да не го издишва „на халост”, а да го вдишва в нещата около себе си, защото само така може да продължи живота на собствения си дъх.

- Разчитате ли на вдъхновението на читателя? Променя ли се според Вас интересът на съвременния човек към поезията и нейната роля в живота ни?

- Разбира се, че разчитам, и това подкрепя ръката ми. Но отчитам с известно огорчение, че съвременният човек е прекалено обсебен от информационната, развлекателната и зрелищната лавина, която го откъсва все по-осезателно от книгите, а за поезията да не говорим. Може да е драстично, но аз лично съм резервиран към изкуство, което можеш да възприемаш, докато кълцаш лук, шеташ из къщи и чоплиш фъстъци. То дава познание, разширява кръгозора, дори успокоява /или разбива/ нервната система, но едва ли насажда трайни добродетели, което изисква участието на всички сетива, както е при книгите. Спомнете си, например, че Флобер е усещал вкуса на арсеник на устните си, когато героинята му Ема Бовари се отравя. Трябва да възвърнем интереса и доверието към книгите. Те не само се пишат с вдъхновение, те се и четат с вдъхновение, което от своя страна търси излаз от човека в добро дело или в добра дума. 

- И накрая - за Вас, роден на 1 януари, Нова година е двоен празник. Какво очаквате да Ви донесе тя, може би отново вдъхновение?

- Защо да крия - и аз като всички очаквам много от Новата година. Очаквам преди всичко здраве, вдъхновението ще дойде само. Колкото до двойния празник, какво по - хубаво от едно такова съвпадение - още от първия ден на годината да чувстваш за кой   ли път, че отново се раждаш!

декември 1985 г.