Атанас Теодоров

Димитър Вълев

Роден на 4 октомври 1929 г. в с. Лесово, Ямболско. Завършва елховската гимназия и школа по журналистика в София. Младежки деец в родния си край, кореспондент и редактор във в. „Народна младеж,” сп. „Младеж”, изд. „Български писател”, сп. „Съвременник.” Първата му книга с разкази „Покрайнина” излиза през 1966 г., след нея издава още около тридесетина в различни жанрове, с много преводи на европейски, балкански и др. езици, вкл. китайски. Умира на 6 юли 2004 г. в София.

В родното ми село има пословица „Да не е мечка” да го развеждат. Казва се обикновено за човек, който се отличава от другите. Няколко пъти ми се е случвало да прекосявам с Димитър Вълев Ямболско-Тунджанския край, прекръстен по-късно от него на Юг. Смятам, че това е рядка привилегия за всеки начеващ литератор, каквато в днешно време почти не се случва.

Не съм „чиракувал” при Димитър Вълев, въпреки че първите му книги ме впечатляваха с причудливите образи и цветистия език. Той ровеше в един пласт, който е под нозете на моето детство, но още тогава беше овехтял след гръмогласните герои на революцията , които ние вече виждахме в карикатурен вид - правдиви и истински образи от живота, но вече остарели и смешни. Те ни даваха обаче възможност да сравняваме и разграничаваме от тях спомените и представите си за времето, от което и ние излизахме.

Резките черно-бели портрети от неговите разкази се запомняха, но не ни увличаха като повествование. Дори най-близкия до него по тематика и география - Димитър Яръмов, няма нито един разказ, който да бъде оприличен на Димитър Вълевите, което не намалява стойността на творбите нито на единия, нито на другия. По-насетне ще се опитам да открия различията и достойнствата в подхода на двамата най-забележими писатели от нашия край, колкото и да е неприятно това за други хора.

Възрастовата разлика усилваше уважението ни към Димитър Вълев, всъщност връстник на „априлското поколение”, към което, за негова чест, никога не се причисляваше.

Може би и поради скептицизма му към постиженията на галениците на властта - винаги рязък и краен в оценките си към тях, но от правилната страна (”Ленин ти казва, бако!”). В младежките си години като журналист и кореспондент Димитър Вълев е „преоравал” Тунджалъка, но след първите си две-три книги вече „гостуваше” на родния край.

Невидимо се промени и отношението към него. Това най-напред се почувствува у такъв сдържан човек като Димитър Яръмов, който дълго време признаваше първенството на Димитър Вълев като писател, въпреки че разликата между първите им книги е само две години.

И двамата са от един край, учили са в едно патриархално градче с разлика от десетина години, с общи учители и познати, при това и с общи литературни интереси - все предпоставки за добро приятелство. Яръмов покани Вълев за съсед на мястото на Иван Димов в близкото до София село Нови хан, дълги години оградата беше символична.

Димитър Вълев стана редактор на втората книга на Димитър Яръмов „Свят светува”, издадена пак в „Народна младеж” две години след първата, а това вече сложи началото на стремителен пробив в литературата. По съсeдски разпределиха и литературните си владения: Димитър Вълев на юг, по граничната яка с Турция, между реверите на Странджа и Сакар, Димитър Яръмов - в равнината на Елхово, по към изтока, запада и севера на Тунджа.

Всеки от тях носеше в душата и очите си езика, цветовете, миризмите на селцата от детството си. Мерата не е голяма, но и да искаха, не можеха да омесят стадата, всяко обвито от мелодиите на свои хлопки.

Но главната разлика е в идеите и всеки от двамата създаде свой собствен свят. На Вълев пограничната ивица му се привидя като Фокнъровата Йокнапатофа, заключена със седем ключа за други писателски очи. Но все пак Димитър Вълев идваше с шумното поколение на Йордан Радичков, по-малко признаван от него, но и по-малко отричан, под ореола на други оспорвани свои връстници като Ивайло Петров, Васил Попов.

По това време Димитър Вълев беше се превърнал в шумно име с разказите от първата си книжка „Покрайнина”, издадена от „Народна младеж” извън прощапулната поредица „Смяна”, надрасната от вече по-възрастният от другите в нея белетрист. Здравата му стъпка се оказа „Ярост”,отпечатана първо в списание „Пламък” и приета с възторг от критиката, която с едно очаквано удовлетворение му прости късния дебют и го нареди при връстниците му. Той лепна на езика на критиците литературният топоним Юг.

Връзката с Фокнъровия Юг е преднамерена, макар между двата „Юга” да няма нищо общо като дух и материал за изграждане. Търсено е обаче романтико-митично съзвучие на образи от две различни епохи, опоетизирането на образите е с подобни груби сечива и средства, чувствува се нещо общо и във вътрешните мащаби на героите. Както във Фокнъровия, така и във Вълевия Юг, има само един писател.

Впрочем Чавдар Добрев и други критици прибавяха и Странджанския Юг, както е по географията на терена, за да се затвори „Котловината”, но вътре с Дико Фучеджиев и Любен Петков, а това вече размиваше Вълевия Юг. Самият Вълев не цепеше много басма на неугодните нему, но проявяваше и деликатност по своему. Въздържаше се в очите на автори от родния си край да употребява заклинателното „Ямбол има писател, няма писатели”, още повече че с появата на нови имена се засили интересът и към самия него.

Димитър Яръмов ошири понятието до Тунджалък. В главата си всеки писател носи координатната система на детството. И света да е обиколил, той ситуира фигурите в пределите на родното място, където изтокът, западът, северът и югът не са посоки, а опредметени картини.

Вълев използва действителните названия Ямбол, Елхово, Тополовград, Устрем като опорни точки, между които очертава общите контури на своя Юг и разполага измислени селища, повечето пъти с много прозрачни за местния читател имена. Така Лалково се превръща в Лалкино, Срем - в Сремско, Мелница - в Мелнишки дол, но има и произволно съчинени - Яново, Татаркево, Константин. Посял е и селища с действителни имена „чак” от западния край на Сакар. Имената, които се „подават” от първоизточника, мистифицират реалната география, но в същата степен внушават вероятност на събитията и образите.

Това е добре познатият подход на омесване между реално и измислено, чрез който Вълев вплита в разказа си и много действителни истории и имена по формулата „чуто - недочуто”. Основните му персонажи прескачат книга в книга, но в първите му книги са сравнително малко и веднъж оформени във въображението на читателя, лесно се отпечатват в съзнанието му.

Това е и удобството на цикличността, защото икономисва много описателен баласт, но ограничава вътрешната динамика на образа, замразява го в маска. Нямам информация Вълев използвал ли е прототипове, но при неговия стил мисля, че това е било нужно. Той познаваше много хора от Тунджалъка още от ученичеството и годините си на ремсов деятел и журналист, даваше ухо на чутите истории.

Дори и най-маниерните автори, които претендират, че изразяват само вътрешното си Аз, не могат да минат без рефлексии на чужда душевност и чужда психология, защото духовното по презумпция съдържа в себе си чужд психологичен опит, а при Димитър Вълев събитийното богатство беше в излишък. Бях любопитен да срещна образи на Вълев при първото му развеждане из Ямболско, но това не се случи.

Не е така при Димитър Яръмов. Метонимията при него е знаково натоварена, имената на селищата са иносказателни и многопрофилни. Любимо място на действие при него е Бивака, но не в буквалния смисъл на ятак, бивак, стан, място за кратко пребиваване, а като трайно обиталище с наслоени родови връзки и предишна история.

Димитър Вълев предпочита пространствената цикличност, неговите „продължаващи дейността си” герои прескачат от едно село в друго, защото цялата му територия е административно свързана и се легитимира чрез председателя на „варнишкия съвет Постолов”, следователя от Елхово, лесничея, телеграфиста и т.н.

Като по картина на Златю Бояджиев в едно селище се изписват всички характерни персонажи от кмета и попа до зевзека, ловджията, бирника. При Яръмов цикличността не е хоризонтална, а вертикална, тоест развита е по времеви признак, защото ретроспективността е негов любим похват и често върви с прехвърляне от един исторически пласт в друг. По-рядко е преместването на интригата от едно селище в друго. В първите му две книги всичко е вкоренено в Бивака.

Слав Тодоров, първи секретар на Окръжния комитет на Комсомола преди Мария Рошманова, най-много бе направил за приобщаването на Димитър Вълев към родния край. Но писателят с най-голямо национално признание за това време продължи да бъде „сърдит” на Ямбол. „Деляха” го два града - другият град беше Сливен. След десетилетна литературна суша съседите се ревнуваха в ухажването на най-известния белетрист от региона.

Макар по облик и дух героите му да са „ямболски и тунджански”, той беше свързан повече със Сливен. Стара любов от времето, когато е бил пътуващ кореспондент на вестник „Народна младеж” и редактор в списание „Младеж”. А и в житейския смисъл любовта му се е коренила там. Жена му Денка е от голямото сливенско село Кортен. Съперничеството между двата града, сродни по език, бит и етнически обичаи, с прихождащи исторически персонажи, раздухано литературно най-напред от Радой Ралин, и той с ямболски корен, освен забавна си има и реална страна.

Конкуренцията се забелязваше и на партийно, и държавно равнище. Виждаше се, че от Сливен излизат по-високопоставени ръководители. Нали всичко у нас е традиционно, Сливен по-рано от Ямбол сложи началото на големите литературни празници „Сливенски огньове”, национални конкурси и награди, списание - все белези на по-развит духовен живот. Ямболските ръководители оправдаваха изоставането си с връзките на сливенци с висшия партиен и държавен елит, особено влиянието на Георги Джагаров и по-късно на Георги Йорданов, който и до ден днешен е силен в ролята си на духовен посланик на родния край.

Димитър Вълев беше навътре в отношенията между висшите кадри на двата града. В Ямбол пристигаше и се прибираше в столицата задължително през Сливен. Двата града си го препредаваха едва ли не протоколно. Около него винаги витаеха партийни и държавни новини от центъра, слухове и недомлъвки, които се ценяха много, когато се оправдаеха. На нас ни стигаха и клюките от „Ангел Кънчев”, 5, където Вълев през седемдесетте години беше безспорен авторитет със свой кръг от слушатели. Блазнил се е сигурно да има и последователи, но единаческият му нрав ги възпираше.

Отначало е търсил някаква земляческа близост с Димитър Яръмов, къща-близнак построиха в Нови хан, обаче илюзиите за приятелство и от двамата продължиха само няколко години. В този случай народната пословица „Два остри камъка брашно не мелят” е много на място. А и максимата „Ямбол има писател, не писатели” не допускаше близки последователи. Виж, от по-далече може. Самият Вълев не сядаше под сянката и на никой от поколението си.

Не пиша литературна историография, иначе повече бих се поровил в стари течения на вестник „Народен другар”, който документираше всички културни прояви в нашия вече окръжен град. На мене е останало развеждане на известния вече и признат в родния край писател в късната есен на 70-та. Тогава Димитър Яръмов кореспондентстваше в Ямбол.

Не знам обаче по каква причина се върна в Нови хан, може да е довършвал „бараката”, първата му подръчна стряха с вид на навес, в която и аз съм сякъл пирони два-три пъти. Така че по организацията из окръга търчах аз. Но това ми беше приятно, а и влизаше в кръга на задълженията ми на оргработник. Е, за друг нямаше да се престаравам, не познавах човека, но харесвах разказите му. В онова време писателите, тия, които бяха заслужили това признание, се знаеха и тачеха - пет десетилетия по-късно тази банална истина ме натъжава.

Бачо, тогава още не бяхме толкова близки, че да го наричаме така, шефът на културата в окръга Димитър Кралев, ми „дрънна” един телефон, че гостът е тръгнал от Сливен. Каза ми, че този път Комсомолът „поема Вълето”. Мимоходом казано, по „дистанцията Сливен - Ямбол”минаха десетки писатели, добросъвестно документирани в архива на Ямболското дружество на писателите.

В тия случаи вече имах опит. Гостът щеше да бъде приет от първия секретар на ОК на БКП, в този период другаря Димитър Йовчев, на едно „партийно кафе”и да поеме по маршрута. На второто кафе при първия секретар на Окръжния комитет на Комсомола Мария Рошманова доизкусурихме програмата - посоката на пътуването се очерта най-общо към Елховско, писателят да посети по свой избор села и обекти.

Две години по-рано партията издигна лозунга „Повече сред народа - по-близо до живота.” Наскоро беше излязла четвъртата книга на Вълев, повестта „Южняк.” И тя е в стила на постреволюционния романтизъм, но с поукротени страсти, по-бледа от „Ярост.” Той още живееше с нейната атмосфера и укоряваше критиците, че не са я оценили. Надничаше вече над главите на връстниците си, не се ласкаеше, че са го признали само за равен на тях. А Йордан Радичков му пише предговор към „Покрайнина”. Чуйте какви думи се срещат там:

„Рано втурналите се в литературата вече бяхме изчерпали малките си запаси от наблюдения и преживелици… Аз харесвам у него колоритната документалност, за мене повечето от работите звучат почти като истина, та дори и всичко туй да е измислено, ние пак му вярваме, защото и най-голямата лъжа става истина единствено чрез изкуството.”

Случаят е рядък между връстници. Думите на Радичков са необикновено искрени. До първата книга на връстника и колегата си по вестникарство той вече е издал шест-седем книги. Миналото е времето на отричането, започнали са да го превъзнасят. Зад гърба му са „Горещо пладне”, „Свирепо настроение”, „Суматоха”, „Неосветените дворове”, „Барутен буквар”. Доброжелателството не скрива докрай доволството от себе си - сравнението е в негова полза.

По-сетне не знам да е казвал нещо публично за Димитър Вълев. В този период суровата документалност на Димитър Вълев е чужда за Йордан Радичков и това се вижда в „Барутен буквар” със сюжети от същата историческа епоха. Събитийността и при Радичков е реалистична, но образите се проектират като символ.

Първата му книга обаче, „Прости разкази”, с истинността и усещането за достоверност е близка до стила на „Покрайнина”, но при Вълев вече надделява „материала”.

Естетическата близост резонира в личните отношения. От върлия критикар Димитър Вълев никога не съм чул ругателна дума за връстника му… Радичков вече не беше низвергнат, но още бяха пресни раните на идеологическия разгром, нанесен му от корифея и законодателя тогава на литературния процес у нас проф. Пантелей Зарев. Ние приемахме този удар по-болезнено, защото като студенти на Пантелей Зарев се респектирахме от широката му осведоменост.

Легендата разкодираше псевдонима му „Зарев” от девиза „за революцията”, с който скромният видински даскал Пантев беше остойностил заслугите си в революционното минало. Този „код” явно беше го пуснал сам той, но повишаваше интереса към лекциите му на фона на скучноватия му асистент Георги Марков от Тополовград, с когото никой от земляците ни не потърси контакт.

Естествено Вълев ругаеше професора, също от идеологическия заслон на правоверен комунист. Години по-късно П. Зарев сам потвърди бездарието си с някакъв напън да опише художествено преживяванията си в Мароко ли, Тунис ли в антуража на Тодор Живков (Любопитните могат да се поровят в сп.”Пламък” от това време).

Следващото поколение „получи” Йордан Радичков вече очистен от идеологически провинения, не изстрада името му и с чиста съвест се зае да му подражава. Под Радичковото крило се роди „инфантилната проза”, най-напред само под перото на Кольо Николов в прозата, Станислав Стратиев в сатирата, Янко Станоев, Росен Босев и по-малки от тях още се задаваха …

Сгъстено предавам постоянните теми за разговори с Димитър Вълев, които в Ямбол интересуваха само няколко души, но те все пак са част от литературния контекст на заситения вече земеделски град, вече отворил апетит за по-силна духовна храна… В този отрязък от пет-шест години няма друг голям писател от нашия край. С първите си книги Д. Яръмов, Ст. Чирпанлиев, Д. Кралев вече запълваха десетилетния вакуум, но още бяха на хоризонта.

Мисля, че Димитър Вълев пропусна историческия шанс да поведе вълната към възвръщането на нашия край в литературния живот и литературния процес с лични менторски усилия и нарастващ авторитет. През 1970 г. не можехме да му говорим така, връх в отношенията ни вземаха респектът и възхищението пред написаното от него…

Димитър Вълев няма непосредствен предшественик в прозата от този тип в Ямбол, Сливен, Стара Загора, Хасково, Бургас, Елхово - подчертавам границите на „Юга”. Безбрежно пространство за писателското въображение! През керваните и каруцарските талиги до динамиката на нашето време. След него май няма друг с такова свободно поле за фикции.

С една-две книги той създаде стереотипи на образи, които се задържаха за около три-четири десетилетия. Димитър Вълев тръгва в литературата от границата между петдесетте и шестдесетте години. Съдбата го е поставила да живее на ръба между две епохи и го е пощадила - оставила го е без равностойни литературни съперници в неговия Юг едно цяло десетилетие…

Пътуваме на юг по поречието на Тунджа. На някои живописни места нашият шофьор Момчил спира колата да ги поразгледаме. Сиво, студено, Вълев трудно се придвижва, с едната ръка в джоба помага на сакатия си крак. В Елхово посрещането повтаря ямболското, но тук повече се радват на своя земляк, познават и родното му село Лесово на границата, и хората.

От държавнически грижи не прекаляват с четене на книги, но знаят, че Димитър Вълев разнася славата на Елховска околия. В началото на АПК-тата сме, аграрно-промишлените комплекси, чрез които с модерна техника ще развием селата. Това е казал другарят Тодор Живков на пленума. Писателят не отрича промените, но набляга на ентусиазма. Хората вече са се превърнали в „човешки фактор”, а не гонят с голи ръце идеала, както навремето старият Постолов будеше заспалите селца в Юга.

Под Елхово Тунджа се забързва между усуканите завои, докато стигне до плитко широко дефиле и се разлее извън коритото си. Най-красива е между Срем и Княжево, където ту се отпуска по корем, ту се стяга по гръб, притисната от западните поли на Странджа и първите голи пети на Сакар планина. Преди Срем (Сремско в книгите му) се отделя пътят през Гранитово и Мелница за родното село на Димитър Вълев Лесово.

Волгата се изнизва на завоите като игла през бримки. При разливите оставя време на писателя да се полюбува на природата в родния край. Облещват се кръгли гледжосани в мраморно очи на избили от земята магмени скали. Такива изпъкнали дребни скали има и под родния ми Бакаджик. Милиони години от тях не изниква нито една тревичка, не се лепят и лишеи.

Във Вълевия Юг наблизо има помпена станция, която напоява три села. Трябва да е на левия бряг, но от колата не се вижда. Няма го и помпиерът Милош, пак е зарязал станцията и е хукнал на своя глава да оправя неразбориите по селата. Помпата не успява да изпомпи енергията му и го е обхванало огромното желание да вре носа си навред. Още пролетта е подгонил камиларя Гачо да впрегне камилите в триплужник.

Това е плуг с три лемежа, почти колкото дърпа и тракторът. Камилите обаче не са машина да се повреди, орат повече от нея. От волгата не ги забелязваме, а и няма как - в разказа на Димитър Вълев са орали напролет, а сега е късна есен.

Преди сремския мост Тунджа се раздвоява и прегръща с ръкавите си дълъг тесен остров с храсталаци и върби. Водата се къдри от двете страни и задържа по брега гнили клони. В детството си писателят е виждал стотици нейни преображения по пътя към родното място.

В разказите му реката разнася по селата много любопитни истории. Ако се оставиш на нея, тя може да те отнесе на гръб в съседното турско село Узун баир. Течението ще те върти като сламка в широкия улей между хълмовете, може да те довлече и до Одрин. Вълев никога не се увлича от такива съблазни. Ако тази природа се беше паднала на Радичков, той нямаше да се удържи да не доплува до Босфора и Бяло море. Вълев предпочита да му лъхне на прясна оран и на див лук от зелените полянки по брега.

- На какво ти мирише навън? - питам Момчил.
- На дим и зима. Виж стъкълцата в локвите.
- А не ти ли мирише на млад лук? - нарочно наблягам на „млад лук” - тези думи е употребил авторът на „Покрайнина”.

Този израз не се чува често в разговор. По-приляга на езика “пресен”, „свеж”, „зелен.” Вълев пропуска край ушите си баналния разговор. След време авторът забравя имената на много свои герои и съществени моменти, а пък как ще помни такъв трошляк от мимолетни изрази и думи!

Откъм език книгите му наистина са много цветисти. Някои думи подскачат по реда като пуканки, докато си намерят място. Поповите прасета имали тъпи муцуни?! Те изобщо с муцуни ли ровят или с хоботи? Това е видял само авторът. На един от героите устните му били дръпнати навътре, сякаш е свирил на кавал. Върбите пък миришели на зелен лук - на мен не ми миришат така!

Подминахме моста за Срем. Старата караджейка висеше над водата, сякаш полегатите крила на покрива й пазеха реката от някаква неизвестна опасност. И от този мост можехме да се отклоним по друг междуселищен път към Вълевото Лесово, но го отминахме. Нататък продължи Тунджа, а ние се отдръпнахме от брега и по вече правото шосе пристигнахме в крайната точка на пътуването си - Вакъфския манастир „Св. Троица”, лепнат под олющения последен хълбок на Сакар. Вече дрезгавееше, но манастирската порта зееше отворена.

Момчето, на което бях поръчал да ни чака, Петър Низамов, племенник на моя приятел Димитър Загорчев от близкото село Устрем, беше уловило, убило или намерило дива патица, която сега висеше в ръката му. Петьо ни е придружавал в скитанията по Сакарския край с Димитър Кралев и Димитър Яръмов, познаваше навиците и вкусовете ни, щото малко приказки и софри ли са били с вуйчо му Митко в това голямо миньорско село със старинното име Вакъф, което се прикачва и на манастира, тъй че той носи едновременно три имена - Тополовградски, Устремски и Вакъфски.

По телефона бях го помолил да налови риба за нашия софийски гостенин и рибата вече се пържеше в кухнята на манастирската магерница, виното и ракията от вуйчо му чакаха изстудени и изпотени на дървената маса, а с патицата Петьо още не знаеше какво да прави преди да ни попита как я предпочитаме.

Бяхме дошли в манастира в пусто, неприемно време, когато в топлата му пазва попадат само закъсали пътници от главния път за Тополовград. Или пък такива като нас, дошли от някакъв интерес, спомен, тъга или нещо неопределено - никой не те пита, отварят да те подслонят и помогнат. Нас тук ни познаваха по шофьора Момчил, идвал в манастира безброй пъти с важни и по-малко важни гости. По-нататък щяхме да станем традиционни поклонници на храмовия празник.

Както много български манастири, и сградите на Вакъфския манастир са разположени в каре и служат за естествена защита от разбойници. Бях идвал няколко пъти. Исках да покажа на Димитър Вълев двора и църквата, но беше вече тъмно. Монахините бяха извършили вечернята си и се прибраха по килиите си. Нямаше и никой от манастирската прислуга. Оставиха ни на самообслужване до сутринта.

Зачервена в тигана ситна речна риба, пържена свинска наденица, манастирско сирене на буци, поръсени с червен пипер - не е дадено всекиму в дълга зимна нощ на сладки приказки в господевата странноприемница. Патицата остана непобутната. Студено е, няма да се развали до сутринта.

Давам съвети на нашето посрещаче Петьо Низамов да я изпече с млад лук на фурната в къщи.
- Зима сме, няма зелен лук ! - уточнява нашето момче за топли поръчки и продължава да гаси дрямката ни с безбройни разкази за рибарските си подвизи в поречието на Тунджа по самата граница с Турция, където реката, освободена от примката на хълмовете, се разстила нашироко и настъпва бавно в чуждата отдавна земя. Устремци и радовчани ловят в подмолите сомове над метър дължина и няма кому да се похвалят, защото и другите ловят подобни сомове.

Нашият посрещач и водач Петьо Низамов от Устрем ни гощаваше с дребната вкусна рибка линджир, която устремци ловят с кофи накрай село.

Влязохме да спим в килиите си с по едно дървено легло и скатена селска черга. Охлузени дъски на пода и домашно тъкана шарена пътечка. Излязох на дългия дървен сайвант и запуших, за да разваля идилията на мига. В средата на тясното дворче бърборят чучурите на чешмата - те или те разбуждат, или те приспиват, зависи от настроението. В южния край на черното дъно, където се излиза от квадратния двор, ромоли рекичката. Отгоре е тоалетната, музикално озвучена. Вече минах оттам - да се оттече мирското, телесно и нетрайно…

Никога не съм изпреварвал служебен шофьор. Докато ставам, Момчил вече е създал организация по закуската. Манастирският ратай носи гюмче с мляко. Може би същата Евлампия, която помня от по-късно, разпалва огъня. Важни гости сме! Ще ни нагостят с мляко, масло, сирене и мед - друго нямат.

Чака се отец Иван да се върне от Устрем. Манастирът е женски, но отец Иван е неговата визитка, по днешному пиар.

Той посреща и изпраща такива като нас - нито богомолци, нито отрицатели на бога. Ако аз бях на две десетилетия и половина, той едва ли имаше повече от три и половина, но вече с оформено шкембенце, с посивяваща брада, мекогласен и благообразен дядо поп предразполагаше посетителите към манастирското тихомълвие. Като истински иконом, веднага се разпореди за „програмата” ни. В днешно време щеше да бъде мениджър на къде-къде по-голям църковен туристически обект. Веднага предложи „другарят писател” от София да бъде разведен по всичко историческо.

В преддверието на църквата и в избата под нея са съхранени много кости и стари оръжия. Легендата твърди, че между тях са и останките на Кара Колю, изпратен от Индже войвода да брани манастира от кърджалии. Иманяри още търсели котлите със златни махмудии. По-вероятно е с тези жълтици Христо войвода да е възстановил старата божа обител и да се е превърнал в монаха Хрисант. След много отрязани глави всеки хайдутин е имал причини да се покае и откупи греховете си.

С мъка слязохме в подземието, където се укривали хайдутите при турски набези. Зад баирите се намира Одрин, а там бесилки са били под път и над път. Тази част от Вълевия „Юг” е маркирана в географията на книгите му не с исторически, а с по-нови събития от кооперирането и първите години на социализма. Тя е преходна към „неговата” по на запад, към хасковската земя.

Кракът му тук много не се е застоявал, не помня и втори път да сме бродили по Тополовградско. В следващите две десетилетия, но без него, не пропускахме година да не посетим Вакъфския манастир на сбор и по друго време. Димитър Вълев „разтегли” своя „Юг” на запад и на северозапад към Сливенско.

В това разтегляне нахлуват и навеи от родния му елховски край , но там вече има и „одомашаване” на събития и хора в нови места. Това се забелязва в следващи негови книги, локализирани в новите „територии” на писателя. Може би затова Димитър Вълев не обяви „столица” на своя Юг, каквато по право следваше да стане Елхово.

„Прелитането му през Ямбол” е обяснимо и с чисто субективни причини след създаването на Дружеството на писателите. Той не можа да преглътне ангажирането на Димитър Яръмов с ямболския литературен живот, не се сближи с никого от младите автори, не подкрепи нито една тяхна книга, когато имаше тая възможност в „Съвременник” или дори по-малко престижно издание.

Модата през 80-те години столични писатели да членуват в нововъзникнали провинциални дружества го заведе в Сливен,но не в Ямбол, където председател след бай Недялко Месечков стана Димитър Яръмов. Разбира се, не отказваше на покани за гостуване, но те вече ставаха по-редки.

Смяната на поколенията засили отчуждаването му от родния край. В политическия, икономическия и духовния живот навлизаха нови хора, старите приятели се оттегляха или отиваха в небитието. Присъствието му сред младите беше вече присъствие на име, не на позната личност. Лидерското в характера му, позата на център в диалога оставаха без внимание и поради простата причина, че не водеха до прагматични отношения „редактор-автор”, каквито бяха те през осемдесетте години.

Аз вече споменах в началото, че не мога да дам за пример книга на известен ямболски автор под редакцията на Димитър Вълев с изключение на втората книга на Димитър Яръмов. Колкото и висок да е бил критерият му, неизбежно е, и то се видя от следващите го по възраст, че с новото винаги се ражда и нещо добро.

Не е случайно, че не малко от хубавите и стойностни книги на Димитър Вълев в „романовия” му период са оставали встрани от публичните срещи. Това не намалява значението им в едър мащаб, но обеднява литературната история на Ямболския край. А може би на Димитър Вълев се е паднала съдбата два съседни града да делят литературното му наследство.

В античната история това вече се е случвало…