Йордан Атанасов

ГОШО

След като се пенсионира, Иво Лечев се отдаде на животновъдството. Започна с пет кози и едно магаренце и тръгна да си ги пасe по Сакар-планина. Магарето, на име Гошо, така се приобщи към тях, че за миг не се отделяше от компанията им. А когато му се наложеше да се отдели, те тръгваха след него. То растеше и си играеше с тях, особено с козела. Когато Гошо беше малък, козелът Сашо го блъскаше изотзад и то трябваше да бяга, за да се спаси от рогатата му. Играеха си. Но когато магарето поотрасна, взе да се оперва, хвърляше чифтета, хапеше. Истински водач и защитник на стадото. Иво не го скопи, защото го съжали. Но и козелът не беше скопен. Смело се хвърляше в битките с дългоухия. Последния път, когато се сбиха, Гошо успя да използва височината си и захапа козела за врата. Стискаше без да пуска. Сашо не можеше да мръдне и само врещеше. И за малко да го удуши, ако не беше овчарят да чуе и да ги разтърве. С гегата наложи няколко пъти магарето. Толкова силно, че тя се счупи на две. Оттогава настъпи мир в стадото. Едноличен лидер стана Марко дългоушко. Водеше, както и преди стадото, а то покорно зад него с примирения пръч. Гошо стана здрав и висок като катър. Няколко пъти забягваше след разгонени магарици. И докато не ги скочеше, не мирясваше. Един път съседът, без да разбере Иво, го пуснал на кобилата си. И тя го приела. След време се роди катърче. Гошо взе, че се настърви към кобили. Разгонени или не, погваше ги, захапваше ги за шиите и ги душеше, сваляше ги, те подгъваха предните си крака и той минаваше отзад. Взе да налита и на мъжки коне и магарета. Додето им намери слабото място ги обикаляше неуморно, докато ги измори. Те скачаха, ритаха, но накрая им намираше слабото място и буквално ги изнасилваше. Стопаните на поруганите животни взеха да се оплакват на кмета, той предупреди Иво Лечев, който обеща да следи изкъсо стоката си. Забележеше ли, че Гошо го надървя и хуква към кон или магаре, веднага се намесваше с един здрав салкъмов прът. И удряше, додето откаже мераклията. Нещата се повтаряха и стопанинът все по-трудно разкарваше Гошо от нападнатите животинки, уморяваше се да налага. Магарето носеше на все по-голям бой. Бий магаре, по-магаре, спомни си думите на баща си, когато го възпитаваше като малък и го шамаросваше за лудориите му. Туй магаре трябва да се е метнало на мен по характер, каза си на ум и се усмихна. И както той намрази баща си навремето, така и магарето сега намрази него. В обора не можеше да го доближи. Гошо хвърляше чифтета на всички страни като картечни откоси, хвърчаха трески. А посегнеше ли отстрани да му сложи сено в яслата, посягаше да го хапе за ръцете. Започна да стои настани от него с все по дебел кол в ръцете. С дълъг синджир, петнайсетина метра, и дебело желязно шило, реши да ограничи свободата му. Забиваше шилото в земята и го оставяше да пасе на спокойствие. На два-три пъти през деня го мести като изпасе тревата в окръжността. Но и синджирът не можа да го удържи. Незнайно как, но все по-често взе да измъква шилото и със синджира зад него пак препускаше и вършеше пакостите и лудориите си.
Отказа се да го застопорява, но реши синджирът да върви с него, поне малко да го ограничи в движенията му. Една надвечер избърза да се прибере в къщи и както обикновено да сложи фураж в яслите и зърно на магарето в обора. Ето, че стадото се зададе, знаеше си пътя за дома. Но Гошо не се виждаше. Разтревожи се Иво Лечев и тръгна да търси стоката си. Тук магаре, там магаре - няма го. Разгеле, след час го съзря в един овраг. Синджирът му се беше заплел в едни здрави трънки, а то обикаляло, дърпало се и още повече се оплело.
Започна да разплита синджира от тръните и в един момент усети, че магарето го е захапало за дясната ръка над лакътя. Добре, че беше поне с ватенката. Помъчи се да се освободи, без резултат. Добичето стискаше здраво. Най-после му паднах на мушката, помъчи да се пошегува Иво. Но положението ставаше сериозно. Захапката здрава, а той - по гръб. Пъди го, моли му се. Без резултат. Протегна се с лявата ръка и извади брадвичката, която носеше винаги, затъкната в пояса. Хвана желязото и с късата дръжка започна да удря и ръга магарето. Все по-силно. Нищо. Хайванът не пускаше. Времето минаваше, изгря луната, звездите все по-ярко блестяха на небето. Не се реши да използва острото на брадвичката да не нарани стоката си, да не я повреди. А му беше и жал. Друго си беше с кола по задницата. Взе да си мисли за жена си, надяваше се, че като види че не се прибира да прати комшията с момчето си да го търсят. Беше по гръб, почти в туш, според правилата на борбата. Стояха така в позиция клинч, никой не печелеше, никой не губеше, а минутите и часовете летяха. Кой ще издържи? Стопанинът като че ли взе да сънува. Един глас му рече: изотдолу, изотдолу. Дойде му сила, затисна първо носа, наруши му дишането на Гошо, а след това като направи захват на предните крака го прехвърли зад себе си по надолнището. Нещо като суплес. Помогна му и силният наклон. Тялото падна до него и го затисна. Усети остра болка в ребрата. Магарето изпръхтя, скочи на крака и избяга. Иво едва се вдигна на крака. Усети, че има нещо счупено в него, някъде в дясната страна. Подпря се на брадвичката. Луната беше цяла и осветяваше полето. В един миг чу тропот и видя озъбения Гошо как тичаше срещу него. Този път хвана здраво дръжката и беше готов за истинска сеч. В последния момент магарето се отказа, извъртя се на задни крака и хукна към селото.

НАЙ-ПОСЛЕ ПРИЗНАНИЕ

Вървим по гладката асфалтова алея с Николай в парк Аязмото, дишаме чистия въздух и се наслаждаваме на музика, идваща от един тромпет. Гледаме прелитащите от дърво на дърво катерички, четем латинските надписи по различните дървесни видове. Мелодиите подмамват и неусетно стигаме на една кръстоска от алеи, където на разтегаемо столче е седнал един музикант и надува инструмента си. Става дума за тромпета. Все пак да уточня. В една шапка се виждат стотинки, повечето от тях жълти и два смачкани книжни лева. Пускаме по петдесет стотинки с Николай и сядаме на един бордюр да послушаме джаз. В момента изпълняваше Луис Армстронг с помощта на синбек. Не мога да оценя изпълнението, защото съм музикално неук, но ми харесва. За музиката думи не са нужни, тя влиза в теб и те разтърсва. Парчето свърши и въздебелия и почти бял изпълнител се представи: Петко се казвам и съм циганин. Лошо няма, казвам. Веселиш хората. Стискаме си ръцете. Абе, веселя ги, вика, но ме преследват разни фактори. Където и да засвиря, все ще дойде някой служител. Не можело без разрешение, ще ме глобяват. Ето долу, до парка в центъра, излиза един от някаква земеделска служба ли, какво, не разбрах. Изчезвай, вика, аз съм началник, не може тук да ми надуваш главите на хората. Обяснявам, че музиката извисява и че градът изглежда по-друг, по-весел и пролетен, но човека настоява да се изнасям и плаши с глоба. Удрям го на молба и се изнасям. Наскоро свирих до библиотеката, на подлеза. Дойде един друг и казва сърдито - аз съм прокурор, ако още един път те видя - глоба, а може и задържане. Бре, мама му стара, тези хора имат ли душа, се питам. Ходих в отдела по културата да търся съдействие. И там не ме разбраха. Днес е неделя и се надявам в парка да няма данъчни. Обикалям Европа от време на време, но там такова отношение няма. Никъде не ми искат тапия, не ме гонят, където и да засвиря. Хората ми се усмихват и пускат по някое евро. Някои само слушат. А тука рано пролетта тази година, в студа още щяха да ми изключат тока в квартала, където живея. Дължал съм 760 лева. Откъде и как, не разбрах. Аз толкова ток за един месец няма как да изгоря. Писах молби, исках проверки. Не, та не. Всичко било точно. До 10 дни щели да ме изключат, ако не платя. Изплаших се, пък имаме и малко внуче. Взех пари назаем за път и ето ме в Амстердам. За три дни яко свирене изкарах парите за ток и ги пратих на жената. Останах още седмица, за да си върна и другите заеми и се прибрах. Там още първата вечер, щото нямаш пари и не им разбирам езика, дрямах на гарата. Дойдоха двама полицаи и след като разбраха какъв съм, извикаха полицейска кола. Хайде, арестуваха ме, си помислих. А те ме закараха в едно хотелче, по-късно разбрах - за безпризорни като мен, и ме настаниха на топло. Кметът на Амстердам се беше погрижил да има покрив за бездомници и бедняци като мен…
Наскоро пратих молба до кмета на Стара Загора да ми определят две-три места, където да посвирвам през деня и да радвам хората. Ще плащам данък, щом трябва. Дано да е поносим. Чакам да ми отговорят, но засега съм незаконен свирач…
Петко надигна отново тромпета, а ние бавно, бавно заслизахме към града. Изведнъж музиката спря и той извика след нас. Чакай, Сашо, аз теб май съм те виждал някъде. Ти не си ли нещо като писател, журналист.
Нещо такова съм, казах. И въздъхнах с облекчение. Най-после да получа признание и аз в този град. Макар и от циганин.
Няколко дни преди 24 май чух познатия тромпет по главната. Със синбека в едно. Лека и приятна мелодия. Знаех, че е моят нов приятел. И него са го признали. Дори от по-високо място.

СЪС СТОЯН КАРОЛЕВ НА ГЛАВАТА

Реших да поразчистя претрупаната си библиотека. Често се затруднявах да намеря книгата, която ми трябва. По природа съм си разсеян и разхвърлен… Но истината е, че имах много книги четени и препрочитани. Поразгледах първите ми попаднали и се спрях на Валентин Распутин - Избрани разкази, Стоян Каролев - Неутолимият /за Емилян Станев/ и Избрано от Богомил Райнов. Все издания от около 80-те години. Знам, че е грехота да се хвърля книга, а и въобще не си го мислех. Наскоро имаше празник „Стара Загора чете”, премина с голяма масовост /да не повярваш/ и се надявах сега книгите да попаднат в добри ръце. Тръгнах по южната алея, водеща към първия баир на Аязмото, където са игрищата за бадминтон, пейките за отдих, чешмичката с тънка бликаща струйка вода, залата с кривите огледала, кафето… Но как да предложа книгите. Вървях нагоре, плувнал в пот. Досега не съм го правил. Месец май се случи изцяло дъждовен. Беше около 15 часа. Слънцето прежуряше, край него се кълбяха тъмни облаци. Въздухът беше влажен, а задухът стягаше гърдите ми. Спомних си, че преди време имаше една инициатива: Прочети и остави на следващия. По парковете и градинките се оставяха интересни четива. Толкова интересни, че след втория, третия читател книгата изчезваше. Макар, че някои книги бяха привързани с въженца, прекарани през кориците… Тази идея ми хареса, макар и рискова. Нямаше хора ни пред мен, ни след мен и оставих книга на първата пейка, като прошепнах: извинявай бай Стояне. Обърнах се на малкото му име, защото приживе се познавахме и беше написал вътрешна рецензия за първата ми самостоятелна книга, която трябваше да излезе в издателство „Български писател”. За мое съжаление редакторът Михаил Берберов почина и ръкописът ми беше върнат от Иван Тренев с мнението, че са претрупани със стари и разписани за издаване ръкописи. Да съм изчакал… Имах и други книги на професор Каролев, но те бяха с автографи и не можех да се разделя с тях.
Продължих и след 50 метра реших, че трябва да спра и да наблюдавам кой ще я вземе. Не се задаваха хора и след като постоях, продължих. Така в разстояние на 200 метра оставих и другите две книги - бавно ги полагах, със заглавие към алеята. И с извинение към авторите, макар покойници вече. Надявах се книгите да намерят добри стопани. Излязох на площадката, видях свободна пейка, хвърлих мократа си риза и се изложих на първата слънчева баня за годината. Прежуряше. Наоколо се въртяха ученици, други пристигаха отдолу по същата алея с учителките си. Носех вестник „Анонс” и си направих шапка. Три-четири деца, по-късно разбрах, че са от четвърти клас, ми се примолиха да направя и на тях. Вестникът стигна за три шапки. Гледаха ме в ръцете и сигурно запомняха направата. Децата поблагодариха и хукнаха към възпитателката си, която ги викаше, разтревожена от тъмните и гъсти облаци. След петнайсетина минути видях, че ризата е изсъхнала, облаци закриха слънцето изцяло и беше въпрос на минути да завали. Не носех чадър и тръгнах, за да изпреваря потопа, който щеше да се излее. Тези дни валеше така - по няколко пъти на ден като за последно. Но сценарият се повтаряше на следващия ден. Наближих първите места и с радост видях, че книгите са взети. Заваляха едри капки, разбързах се надолу, почти тичах и настигах две момиченца. Може би бяха по на 12-13 години. Те също подтичваха, смееха се. Радваха се на дъжда. Изостанах нарочно. Едното беше разтворило книгата на критика наполовина и я бе сложило на главата си, придържайки я с една ръка. Е, помислих си, поне „Неутолимият” ще я опази малко от дъжда. Пък може и да я прочете като се прибере. Бай Стоян беше, бог да го прости, един сладкодумен критик. За разлика от колегите си - сухари. Приказките му за големия Емилиян Станев ще се харесат на момичето. Сигурен съм в това. Само да отвори, където и да е… Момичето се изгуби зад ъгъл със Стоян Каролев на главата, а аз с мократа книжна шапка от „Анонс” спрях под едно голямо дърво, изчаквайки да свърши песента на дъжда.

БАБКА-ТЕЛКАДЖИЙКА СЪС 100 %

Бях забравил, че международният, който тръгва в 8.15 от Стара Загора, пристига почти по едно и също време с пътническия от 7.05 в Горна Оряховеца. И бях наказан. От 6.40 часа дремех на гарата с димящо кафе в ръката и нов вестник „Монитор” в чантата. На таблото взеха да увеличават закъснението на влака, който чакахме от Балкана, за да тръгне обратно. Такова е разписанието му. Накрая сложиха едни 100 минути закъснение. Бяхме десетина чакащи и започна едно брожение и заклеймяване на железницата. Междувременно и се опознавахме - кой къде отива, защо отива и т.н. Попаднах в компанията на три разсърдени жени и по неволя им пригласях. Все пак извадихме късмет. Авариралият пътнически остава в Плачковци, а пътниците с цените на пътническия, се качихме на Международния: Истанбул - Стара Загора - Русе - Букурещ. Той закъсня само с 5 минути. Вагонът се оказа почти лукс: по 6 места в купе, плъзгащи се седалки, запазена дамаска. Нашата групичка се събра в едно от купетата. Аз веднага седнах по средата и разпънах докрай седалката, нахлупих каскетчето пред очи, за да не ми блести и се помъчих да дремна. Измъчих се от няколкократното събуждане - аха да не изтърва влака. Та проверки в 2 и 30, 3.14, 4.30. И почти гроги станах и се заприготвях… Блажено по гръб в купето исках да компенсирам загубата на сън. Жените си говореха и без да искам, дочувах отделни фрази. Даже се обадих няколко пъти, за да не помислят, че съм умрял. Но когато едната, стояща до прозореца, спомена, че имала 100 процента инвалидност, аз се стреснах, седнах и веднага я погледнах. Изглеждаше съвсем добре. Външно. Помислих си: защо и къде ще са тези сто процента, след като женището отсреща пращеше от здраве. Видимо. Аз имах скромните 55 процента и за да ги задържа да не отиват нагоре, гълтам по две шепи лекарства на ден.
Вгледах се още по-внимателно в тази, все още жена на средна възраст, но външно запазена - черна коса, обло лице, бързи кафяви очи, набита снага, доста пълна. Особено изпъкваше коремът й. Който подпираше едрия бюст.
Бързият влак потракваше край малките спирки и гари и неусетно навлезе в Балкана. Горската и планинска растителност още не бяха усетили пролетния полъх, макар да е средата на април. На гара Кръстец влакът почти спря, като задъхан маратонец, изкачил връх. Наоколо между дърветата белееше сняг. Композицията навлизаше от тунел в тунел, като змия подгонила жертвата си… А жената разказваше странната си история. По-скоро страшна, защото е жива като по чудо, според мен, по волята божия - според нея.
Започна от колана, който носи, заради коремната си херния /колкото футболна топка каза/ и че есента ще отиде да я оперира, макар, че сърдечната й лекарка е съветвала да не го прави… И от предстоящата операция, Живка, така се казваше жената, взе да връща лентата на операциите си назад във времето …
Дванадесет години била в Гърция, сменила няколко работодатели. Всички били доволни и я подкрепяли, а някои я имали като член на семейството. Когато започнали проблемите й, се грижела за възрастна, 93-годишна жена. На един от островите на съседната ни държава. Видяла по някое време, че кърви малко и това я изненадало, тъй като цикълът й бил приключил преди няколко години… Притеснила се.
Бяхме извърнали глави и уши към нея като антени… Тя сякаш предусещаше въпросите, които мислено й задавахме. И раздипляше житейската си история. Едно по едно, с подробностите. Сега отивала във Велико Търново, където финансирала строежа на апартамент за по-малката си дъщеря. Почти бил готов - с всички жилищни екстри към момента. Оставали само мраморните стълби към входа. До тук дала към четиридесет хиляди евро. Дъщеря й работела още, и тя в Гърция. Обмисляла да се завърне и да започне малък бизнес в старопрестолния град. Но кога ще се върне, не знае. Но базата, на която ще стъпи, е вече налице. Под наем няма да я дават. Жана, така се казваше жената, ако досега не съм я представил, ще наобикаля от време-навреме новия апартамент. Иначе си живее в едно старозагорско село, макар че имала апартамент в областния град.
В селото живеела сама, отглеждала зеленчуци, вчера набучила разсад марулки на открито, направила лехи за картофите, тези дни ще ги засади, две прасенца взела да отглежда - за всяка дъщеря по едно, трябвало да напръска тези дни овошките, ама като се върне от Велико Търново туй ще е първата й работа. Сега като я нямало, ден-два комшийката ще наглежда къщата и стоката… Трудя се, не ми тежи, не ме гледайте че съм едричка, обяснява бабата-инвалид 100%.
В старозагорския апартамент се ширел 33-годишният й внук. Чакали го, подканяли го и аха да се задоми, но не би. Май захитрял. Сменял мадамите през три-четири месеца - с известна доза гордост обясняваше бабата-инвалид 100 %. Но и с леко притеснение да не остане стар ерген. Не работел, макар че завършил висше за инженер.
И какво стана на гръцкия остров, не се стърпя и попита една от жените.
…Та като видяла, че нещата със здравето не са на ред, Жана върна лентата назад, отишла при гръцки лекар и той й казал, че има малко проблем с бъбреците. Но не е страшно. Вземала предписаните й лекарства, успокоила се и продължила да гледа 93-годишната свръх-баба Хрисо, която се спънала по едно време и счупила тазобедрена кост; оперирали я и по-малката баба Жана, продължила да я гледа вече на легло. Баба гледа баба. В триетажна вила, до брега на морето. Макар да била сама, не се страхувала, постоянно говорела с дъщерите си. Хладилниците и шкафовете били заредени до горе с хранителни продукти. Внучката на бабата ги зареждала два пъти в месеца. Идвала от Атина и се връщала със самолет още същия ден. Откъде тия пари, но това не й влизало в работата и не питала… Но бабата взела, че починала след три месеца. Внуците направили богато погребение и от благодарност за положените грижи, поканили, даже настояли Жана да остане в къщата, да се грижи за нея. То нямало за какво толкова да се грижи: едни цветя имало за поливане и десетина маслинови дръвчета в градинката пред вилата. Заплатата оставала същата - 1000 евро чисто. Плащали й редовно, зареждали хладилниците, както преди, стриктно. Живеела като в приказка. Времето хубаво, морето и златистият плаж - на двеста метра. И криза въобще не се чувствало в нищо… Междувременно обещали да й намерят работа в Атина. А до тогава - ето островчето, морето, палмите, маслиновите горички, разхождай се, къпи се, забавлявай се. Така я придумвали внуците на Хрисо. Времето минавало, а кървенето, макар и слабо, не спирало… Накрая предпочела здравето - решила твърдо да се завърне у нас, да се излекува и ако е добре да се завърне и поработи още година-две-три…

Щом стана дума за работа, уточни, че имала трудов стаж 15 години в завод „Прогрес”, там където е адът - пещите, леещи металите. Тежка и мръсна работа. Постъпила там като кранистка почти на 30 години, млада, току-що разведена, с две дъщери. По-късно мъжът й починал от рак. Не помислила за втори брак, макар че имало доста кандидати. Натопорчени мъже поглеждали нагоре към крана. Може би чакали да паднат големите й цицори. Но си останали с чакането. Е, имала някои интимни прегрешения, но за вдовица това е простено. На 45 се пенсионирала първа категория - най-високата. И веднага заминала за Гърция да печели и спестява. За деца и внуци. Гледала възрастни жени в Атина и край столицата. Извикала сестра си, а след това и дъщерите си там. Всички да изкарат бели пари за черни дни…. И какво - от завода за първата си категория вземала 220 лева пенсия, а в Гърция се осигурявала само три години /изглупяла, че не се осигурявала и десетина години/. Но за тези три години й привеждали по 30 евро на месец допълнителна пенсия в България…

На Трявна влакът спря и замръзна. Уж международен, та графикът ли се обърка, се питахме, но кой да ти съобщи. Отнесохме час и нещо престой. Готова работа - слязох да подишам планинския и лечебен въздух - точно за моята ХОББ - хронична обострена белодробна болест. Мехлем за белия дроб! С нея, обострената, със сърдечната си протеза-клапа и пиелонефрита - 54% инвалидност. Без добавки… На кой да се оплачеш. Ама такива сме ние, българите - един заговори ли за болести и другите се надпреварват да се изкарат от болни - по-болни. Но досега, наистина, не бях виждал на живо такъв жизнен инвалид на 100%. А има в аванс, както се разкрива в разговора за още 100… Природа, късмет, божествена сила… Една моя позната, библиотекарка с прогресираща множествена склероза на десния крак и други заболявания има 97% инвалидност, без придружител. Макар че с две бастунчета едва се добира до работното си място от леката кола до бюрото. Едно коридорче от 20 метра изминава за 20 минути. Вечерта синът й отново идва да си я вземе. Не намеквам нищо, защото неизбродими са тайните на човешкото тяло, както и знанията на докторите…

На Жана, след като се върнала от съседната нам страна с намерение да се излекува, й открили тумор на пикочния мехур. Злокачествен. И след две неуспешни операции, самите доктори, телкаджиите й казали - само доктор Пешев от Пловдив ще те спаси. И хайде в Пловдивската градска. Но първо се пробвал един друг доктор-уролог с безкръвна операция, но не би. Само мъките и останали, та накрая, с пълна упойка и седемчасова операция местното и известно светило д-р Пешев. извадил големия заразения мехур и й поставил нов като го оформил изцяло от тънките й черва. Майстор. Един месец била като космонавт - с катетри и разни маркучета по нея и в нея. Два месеца се възстановявала. После - злъчка си извадила набързо за 2-3 дни, налагало се, ама това, вика не го броя. Извадили яйчниците и каквото е там, го изчистили, че имало разсейки от пикочния мехур. И това го издържала… Показа ни телковото решение само за първата операция: „Тумор злокачествен в пикочния мехур, 100% инвалидност, без придружител.”. Четях и тъпеех… Само за това - най-високия възможен процент, ами за другите операции и състояния…. Не се полагало над 100 % - ни 150 %, ни 200 %.. Границата е 100% по разписаните правила на медицината ни….

Влакът връхлиташе към старопрестолния Търнов, а Жана си върна приказката към внука. Той й е мъката сега. Не че не е осигурен. Напротив, в Швейцария кръстницата му, лекарка, която печелела по 8 хиляди евро на месец, го осиновила и щяла да му препише двата апартамента, колите си и двете обучени кучета. Гениални - ходили на училище и вече й пазарели - отиват до магазина с торбичка на врата и бележка в нея. Магазинерът слага, каквото пише, връща рестото и домашният помощник се връща право у дома. Нищо не може да го отклони. Кучетата били шампиони в категориите си, особено едното. Ходило на състезания чак в Щатите и ги спечелило. Кръстницата постоянно канела момчето да иде при нея, да оформят нотариално нещата. Ходил, но се върнал бързо, не можал да се аклиматизира - точни, студени хора били, без чувство за хумор. И жените им - също безчувствени. Липсвала им страстта на българките. Само с едната култура и осигуреност живее ли се…

Международния намали ход. Хайде да тръгвам, че имам да правя голям оглед на апартамента. Майстори ще търся за довършването. Забравих да ви кажа, че имам и три стенда на сърцето - едни пружинки, разпъващи важни кръвоносни съдове. Щях да си замина, но доктор Синджирлиева два пъти ме спасява. Много ме болеше като ги вкарваха тези телове, но сега съм добре. Докторката ме придумва, станахме приятелки, - не ти трябва да бараш хернията, може и тъй да си живееш, вика. По-добре иди на ТЕЛК. За злъчката, яйчниците, за сърцето… Ама, докторке, те не дават повече от 100%. Пък аз ги имам. Те не дават над 100, каза, но три-четири лева ще ти дадат над помощта. Сега вземам 20 лева за 100-те процента, та щели да ми дадат още три-четири лева, не си струва да вися пред кабинетите им телкаджийски. С две пълни чанти… уж за преглед де. А пък хернията, решила съм, наесен ще я затапим с едно платно. Говорих с хирурга д-р Стоянов, ще я зашие набързо. Че да се навеждам по-лесно в градината в селото Тракия. Колко работа ме чака там. Хайде, довиждане, каза ни Жана и пъргаво, на калъч, на една страна де, щото си е едричка, тръгна по коридора с големите чанти в ръце. Влакът спря, а ние продължихме и обсъждахме бабата-инвалид със 100% ТЕЛК без проценти за изчистените яйчници, стендовете на сърцето и отстранената злъчка. Дай Боже всекиму такива проценти.

КОНТРАСТИ

Последният ден на май тази година беше твърде променлив - излее се дъжд из ведро, грейне слънце прежурящо и отново картината се повтори. С един куц чадър успях да се добера до гарата. Взех си билет и тръгнах да обикалям купетата. Влязох при едно момче, което залисано четеше книга. Настаних се срещу него да прозореца и видях, че „държи” моя приятел Мишо Вешим с „Повелителят на осите”.
След малко на вратата се появи висока стройна дама, попита свободно ли е и без да дочака отговор, нахълта. Беше обута с дънки и бяла къса блузка, която откри половината й гръб, когато качваше чантата си. Седна. Тогава блузата й се смъкна по законите на гравитацията надолу, за да покаже белите й гърди до половината. Най-сетне мярнах и лицето й - обло, очите - сини, късо подстригана черна коса. Брюнетка спортен тип. На около 36 според мен. Веднага взе да ровичка нервно из джиесема си…
Влакът препускаше през дефилетата. Някъде към гара Сестримо телефонът й бръмна. И започна един безкраен разговор, от който разбрах без да искам биографията й. А вероятно и момчето, ако не четеше съсредоточено. Обясняваше на някой много близък, който явно не беше мъжът й, как пристигнала в София недоспала и как са я скъсали на изпита по математика, заради някакъв знак - по-голямо написала в едно уравнение, а то било обратно - знакът „по-малко”. И той изкуфелия доцент не гледал по-надолу към преплетените й дълги крака и късата поличка, а се втренчил в задачата… Както и да е, каза, развали ми настроението, сега трябва да чета поне една седмица ха-ха-ха, но това не ме събаря. Е, малко късно взех да следвам, ха-ха-ха, може би затова и трудно зацепвам в науката. Късно се ожених, но пък родих две момченца набързо. И съм окей. Сега отивам и стягам куфарите за морето… Мъжът ми ще наглежда децата, а ние ще се попечем и ще се поразходим между дюните, ха-ха-ха.
Оня каза нещо от рода, че ще има още едно дете и ще бъде трудно, а тя отвърна, че където две, там и три, тъй че да не бере грижа за мъжа й.
Дамата доста енергично разголваше душата и семейния си бит като при това след едно-две изречения така се смееше, аха още малко да получи оргазъм. А може и да го получаваше… Не гледаше към нас, нито я интересуваше някакво благоприличие. Оня започна да я кани на почерпка, да настоява, че ще я чака на гарата: С две вафли ли ще ме залъгваш бе, аз съм месоядна - друго е да има луканка, пастърма кайзер и нещо по-дълго, а ти - кафенца, вафли… ха-ха-ха…
Стана ми гадно, излязох в коридора. Огромни черни облаци се спускаха от планината към Тракийското поле. Ечемиците бяха жълти, като в картина на Ван Гог. Жътвата чукаше на прага. Пшениците още леко зеленееха. Не бяха високи, но някъде бях чел, че високодобивните сортове са по-ниски. С по-дебело стебло, за да издържа на тежестта на класовете. Във пшеничните блокове личаха ясно бразди от гумите на тракторите, влизали да ги подхранват с амониева селитра през пролетта. Наскоро един познат-езотерик ми изнесе лекция, че трябвало да се върнем към житото на траките - лимеца. За да не боледуваме. И ми разказваше колко бил полезен той и колко много болести лекувал. По-точно лекувал всичко. Учени правели изследвания. Даже, за да ме убеди, ме заведе при един сподвижник на тезата, който държеше във вазичка няколко силно „космати” класа, до нея - малко шише с нещо като олио. И то било от лимеца. Е, добивът бил малък, в десетки пъти по-малък на декар от сегашната пшеница, но важно е откритието и значението му за лечението и здравето на хората. И за качеството на живота.
А човека, душата му как да направим по-качествена, си помислих и погледнах към развихрилата се жрица. Влязох, тя продължаваше да излива чувствата си към, явно любовника си или вероятен бъдещ такъв. Но щом произнесе следващите изречения съмненията ми паднаха: Като се върнем, каза, ще те заведа в Добринище на вилата. И излизайки в коридора, за да не я чуем още на вратата изръси: Понеже ще бъдеш много закопнял и наточен, като се върнем от морето ще го направим още по пътя, в колата. Ще се обърна и ще си сваля поличката надолу…
Явно в коридора беше доста шумно, защото дамата пак се върна в купето и продължи безцеремонния разговор: Окончателно казвам, не - за днес, отивам и стягам куфарите за морето… Увещанията на любовника продължиха, но явно без резултат. На нея й беше приятно и с джиесема на ухо и чанта в ръка тя слезе на гара Пазарджик и нейното ха-ха-ха-ха заглъхна постепенно.
Появи се друга жена, току-що качила се на влака. И тя - с телефон на ухото. Отвори вратата и аз със жест й посочих свободното място до коридора. Тя благодари с кимване. И продължи да разговаря. Разговорът беше друг, за разлика от предния. Служебен… Вероятно работеше във фирма или беше собственичка, нареждаше на счетоводителката си какво спешно трябва да се направи, какви документи да прати в банката, в НОИ, на кого какво да плати и други подобни неща.
Жената беше с тъмни очила и не ги свали почти до Пловдив. Средна на ръст, слабичка, със сини джинси, вкарани в модерни бежови ботушки. Надупчени, сякаш с перфоратор. Вероятно най-новата мода. Блузка, също на дупки и шал на цветни точици допълваше тоалета й. Беше блондинка по рождение или изрусена, но по-скоро първото. По някое време затвори. След малко я набраха и започна един друг дълъг разговор. Касаещ здравето й. Досещах се, че е някой близък или роднина. Защото тя му разказваше за правените изследвания и лечението си до момента. Без подробности. Но каза, че няма резултат. Явно в България не могат да ми помогнат, продължи тя, от Германия едни познати ми подсказаха за един нов апарат, които лекувал успешно моето заболяване. Казах им да проверят в кой град е и независимо колко струва, отивам. Ако трябва, тук ще направя някои предварителни изследвания…
Почувствах се тягостно заради младата жена, може би на възрастта на предишната, и тя с две деца, както стана ясно от продължителния разговор с нейния близък. В коридора нямаше хора, от прозореца наблюдавах пейзажа. Обилен дъжд се изсипваше. Майски дъжд, капка - жълтица, казват старите хора. Минавахме край селца и селища. Асфалтовите шосета лъщяха, окъпани от дъжда. Времето сякаш споделяше състоянието на непознатата за мен жена.
Влязох в купето, защото влакът навлизаше в гара Пловдив. Жената свали за малко очилата си и за миг зърнах тъжните й големи очи.
Кой разказ ти хареса най много, попитах момчето, за да кажа на автора. Всички, каза с усмивка. Преди да слезе, за минута-две проведохме един блиц-разговор, запознахме се скоростно. Казвал се Иван, току-що завършил Минно-геоложкия, специалност механизация и отивал на работа като шлосер в един открит рудник, където добивали руда със златно и медно съдържание. Високо, стройно и здраво момче, по-скоро вече млад мъж. Пожелах му успех. Когато се изправи, се ръкувахме за довиждане. С рижавата си коса, съсредоточения поглед и широки плещи ми заприлича на трапер. Метна раницата на рамо и тръгна след съдбата си. Както тръгнаха след нея и другите две жени от купето.
Небето все така валеше на пресекулки. Проблесне слънцето ярко, тъмни облаци като родопски халища го закрият, след миг треснат светкавици, рукне дъжд.