Тодор Велчев

Шефът го повика и каза: „Александре, ти си бивше морско лице, отивай!” „Акация” пускат на вода.” Тръгна с автомобила си. Бисения и Мартин му пожелаха лек път.
Още на стотина километра от столицата забеляза, че опожаряват стърнищата. На места подсилваха огъня със слама. Той облизваше облаците. А какви са тия птици, дето се стрелкат надолу в огъня? Щъркели. Подкара бързо. Наричаха го спидер, майтапеха се с него колегите му, а талонът му бе на решето за превишена скорост.

Намали отново заради пожарите и пак забеляза щъркели. Мушкаха се в огъня, излизаха отново на чисто. Дали не търсят опечени жаби? „Там да не е било блато?” - питаше се и си представи детството, в което гонеха с Херовим пощръклелите крави по лъга, понесени от врънкането на мухите, а после се забиваха в Боговина. Старото корито бе нанизало гьолове, по които щъркелите водеха дневната си програма. Гонеха ги, до гнездата им се качваха, но не пипаха нито едно малко.

Сега в пламъците нямаше гнезда. „За какво ли тогава се горят?” Напрягаше ум да си спомни де на друго място бе гледал подобна картина. След детството за малко се разделиха с Херо и се събраха отново в Морското училище. Майката на Херовим бе вдовица, а Александър загуби родителите си невръстен. Споменът от тях бе кървави тела, завити в брезент. Баба му каза: „Сине, тези двете са на майка ти и баща ти.” Ама той така и не разбра кои бяха. И до ден днешен му се струва, че мухите от площада бяха големи като орехи.

Някои от щъркелите се измъкваха невредими, други с подкастрени крила, но всички бяха с празни човки. „Защо тогава се гмуркат в огъня?” - все това се питаше и танцуваше в ритъма на бързото каране между самосвали, автовлакове, трактори и леки автомобили. Шосетата бяха пълни. Изпревари стотици и все гледаше към стърнищата. Когато планината стисна пътя, дойде споменът.

В Морското разбра, че момичето на Херо се казва Бисения. Когато пристигна на свиждане, духаше откъм морето. Косите й се виеха около ножа на часовия. Всички изкочиха да я видят освен Херовим, който бе в ареста. Батальонният, като видя на портала момичето да се усмихва, пусна арестанта. Херовим, лъснат, я поведе към морската градина. Преди това викна Александър и му я представи. „Бисения, а Сашко ми е като брат.” Брат! Още същия миг завист задълба душата му, в нощите на безсъние все Бисения му се мяркаше.

По време на ветроходния поход Херо му разказа как я е открил. Веднъж като труп заспа, зави се с кливера и сънува, че сънува Бисения. Когато се пробуди, комарите го бяха подули и Херо се развика: „Квазимодо, Квазимодо”. А той запита ще дойде ли пак. „Какво бълнуваш?” - „Не можеш позна никога!”
И тя дойде отново на портала. Той излезе да й каже:
- Херо не е тук.
- А къде?
- Два дена в гарнизонна.
- Но как не се е обаждал към нас?

Как да се обади, когато той имаше една медицинска сестра и действаше в техния пансион. Но това какво засягаше Александър, та не измисли нещо друго да каже, ами го накисна. Нали бяха като братя с Херо и той го водеше да се забавляват с момичетата от пансиона. „Сашко, покажи им какво правим ние, моряците. Лейди, ще ви представя сър Франсис Дрейк, пазете сърцата си.” След това на ухото му прошепваше: „Която искаш, пипни. Режимът ги е направил мини, а се докоснеш, експлозия, огън гаджета.”

Александър се влюби в една и той се пръсна, а мината остана да си плава цяла. Когато Херо я запита „Как е моето аверче?”, тя му отвърна: „Друг път не ми води такива леваци.” Остана сянка в душата му. Може би Бисения забеляза нещо и предложи: „Излез да се поразходим.” Поколеба се. „Тогава - добави - ще потърсим Херовим.” Не го намериха, но бързо почувстваха, че са един за друг. Взеха решение да не казват на Херо. Вечерта, когато той се върна, хвърли колет. „Сашик, мама го праща за двамата е.” Александър беше смутен. „Какво ти е?” - запита го. Отвърна му: „Идва Бисения, за теб…” - „Ти посрещна ли я, нали си приятел. Забавлява ли я, нали си приятел. Не ревнувам, ако си направил нещо.” Тогава за пръв път изпита желание да го бодне с кроше в брадата, но усети някаква слабост и вина пред него.

Автомобилът преодоляваше с лекота пътя. Мостове, села, градове. Александър не спря никъде. Устремен към морето, отдавна бе станал модерен, там имаше някълко приятелки. Помисли на коя да се обади. Реши на най-тъжната. Спомни си за Херо и се улови, че бе го изкопирал в някои неща. Чак сега се отказа от удара си.

Двамата участваха в общофлотски състезания по плуване и се красираха в отбора. Лятос лагеруваха над летището „Чайка”. От землянките вечер след проверка се измъкваха, когато другите заспиваха, и плуваха по няколко ширини в езерото. Излизаха до самите хангари. Под сенките на хидропланите хвъркаха пилета, а на брега щъркел клопаше в просъница човка. Като сега чу звънкия Херовимов глас: „Сашо, не ти ли писна тая кашишка служба?”

Тогава правеха на седмица само едно морско занятие, останалите дни - сухопътни учения. Имаше и петдесеткилометрови походи. По двадесет пъти атакуваха Джанавара в един следобед. Плюеха и псуваха. А ротният викаше: „Така се става морски.” - „Какви морски ще станем? - попита тогава Херо. - Няколко гемии, за кого по-напред, а на военните няма места.” И сега си спомням дяволитото шушнене на Херовим: „Братче, да се чупим.” - „Къде?” - питаше той. „Как къде - в големия свят.” И Херо започваше за това, че шведските корабоплавателни компании търсели моряци за белите пасажери по Атлантика, а от там, дето искаш, хващай, но моряк се става само с плаване в океана, а не тук в този зандан.

Да можеше сега Херо да види, че светът, към който тръгна, дойде при нас и стана наш. Дори в сънищата не можехме да си представим, че наши кораби ще акостират в Австралия, че траулерни флотилии от България ще населяват Атлантика, че пасажери ще показват в Канада морската ни класа, но все пак мечтаехме например да направим повече от месец морска практика на есминеца, чието желязо отдавна е легнало в някоя модерна девненска конструкция. Де да знаехме…

Проклинахме тежката служба, в която често наказваха под оръжие. Когато идваха комисии, бягахме в лозята, защото бяхме десет пъти повече от разрешеното. Александър си спомни как ги вдигнаха по тревога точно преди Нова година. Бяха дали обувките си за поправка. Тръбата ги изпъди кой с гуменки, кой с налъми, без и с чорапи, а Херо бос марширува двадесет километра по бетона. Краката му пламнаха в мехури. Осакатя. Озъби се след това на един висш офицер и го пратиха в ареста.

По-късно офицерът изчезна някъде, но нещо в Херовим се претроши и може би затова оная вечер, когато се връщаха от среднощната тренировка, каза: „Ще се махна.” - „Къде?” - запита Сашо. „В Австралия.” - „А Бисения?” - „На теб я оставям.” За малко да се сбият. „Ти си приятел, знай, мъжът не трябва да съобразява мечтите си с никоя жена, а винаги трябва да люби, по всяко време.” - „Ами майка ти?” - „Всяка майка е щастлива, когато разбере, че синът е намерил себе си. Ще пиша. А след време мога да акостирам с моя красавец във Варна, някой като „Актиния” (Това беше най-хубавият параход за тяхното юношество. Понякога зад оградата на полка те гледаха дълго в морето и го очакваха да се появи).” Все така на шега Александър го запита: „Ще ме вземеш ли за помощник?” - „Йес, сър” - отвръщаше Херо. „Нали се шегуваш?” - „А ще ме предадеш ли, ако не се шегувам?”

Александър си спомни, че отвърна „Никога”, когато преминаваха през старо минно поле зад лагера, дето имаше още необезвредени мини, и едно магаре, несъобразило се с надписите, остави костите си там. Обадиха се на дневалния, техен човек, и се вмъкнаха под одеалата. Дълго мисли за приятелството, обичта, любовта и предателството. Уточни някакви стойности, реши да напише писмо и да го разпечата пред Херо, когато двамата заплават в океана. Съчини текста му на ум. Херо забеляза, че не спи и рече: „Хей, глупак, шегувам се, да не помисли че е истина, само така дрънкам, когато ми изтръпват краката.” И заспаха.

Толкова години са заедно с Бисения - нищо не й каза.
Караха практика на един шалан към границата. След вахта Сашко легна и заспа. Херовим трябваше да го събуди след четири часа, но сам се пробуди и погледна часовника. Два часа течаха от неговата вахта. Рипна, надяна панталона и галанката. Излезе от кабината и се втурна на мостика. Нямаше никого, талиите на спасителната лодка се кандилкаха празни. Тревогата не им донесе нищо. Херовим плаваше към мечтите си. Но какви мечти, след няколко дена се появи неприятелска подводница и когато дадоха команда да я бомбардират, приборите бяха повредени, не можаха да изхвърлят бомбите.

Александър забеляза, че движението се сгъстява. Колкото повече наближаваше морето, потокът се забавяше и в хорските очи имаше едно единствено желание - по-скоро да стигнат морето. Задмина едно дьо шево. В огледалото му се мярнаха обитателите на ситроена - неопределен пол и коси под раменете, пембяни ризи. И нашето поколение не бе цвете, ама чак пък такива не бяхме. Неусетно стрелката скочи над разрешената скорост. Не дават, ама автомобилчето е бързооборотно - ауспухът чернее от мъка, ако не летиш.

Скапва се бързо машинката и тогава кой губи? Държавата? Не ние! Това при нас все не се разбира. Но е сигурно, че сме едно цяло. Спомни си наскоро, че монтьорът му каза: „Гони я.” - „Нали забраняват?” - „Така е, ама като идеш на преглед, тебе ще глобят катаджиите.” И той натисна газта. Когато премина сто и тридесет, сети се за Мартин и Бисения, бяха заръчали: „Татко, да ни донесеш нещо от морето и да уредиш квартира, че после тримата ще отидем заедно.” Отпусна газта. Навлезе в равнина. Отново пожари в стърнищата. А щъркели няма, къде ли са? И тогава си спомни къде бе видял да късат пламъците.

В оная нощ звездите над езерото бяха чисти, навигационни, не трепкаха, сякаш чакаха щурманите да грабнат секстантите. Александър мислеше за далечните светове и гадаеше къде е Херовим. Може да е в Австралия и той я видя такава, каквато познаваше от книгите, ами ако е в Бразилия, ами Щатите, а Хаваите, а Сейшелските острови? Когато стигна до Япония, погледна часовника си. Оставаха минути да го смени дежурния по лагер! Това беше неговия ротен. „Сашко, ще дойда - обеща, - за да направиш една глава, защото утре ни чака поход. Моите помощници винаги почиват. Трябва да съм буден през най-опасните часове. Оная нощ на Туфла кула са заклали едно моряче.”

Годините бяха такива, стреляха изневиделица по часовите. „Пазете се да не ви пречукат - инструктираха дежурните по караули, - пазете погребите, момчета.” А Херо къде ли плава и пие уискито си в тропическата жега с някоя таитянка. Мръсниците правеха провокации. Моряче, да няма излишна паника. Решаващ е последния миг, така мислеше, когато излезе да провери часовите. Взираше се в тъмните храсталаци, по чиито листа имаше накапали звезди, а от безмълвността на езерното небе долиташе пакането на щъркели.

Там, при хангарите, имаха няколко гнезда. Само да шумне нещо от храстите, и той ще го насоли веднага, цял пълнител за мръсника, който иска да убие вярата му - изхвръкнала от кървавия брезент над родителските тела. По стар навик извади пистолета и го пъхна в джоба. Ако му направят засада, докато бъркат в празния кобур, ще ги надупчи през джоба - стар моряшки трик. Викът на часовия и неговият след това се прегърнаха в нощта. „Как си?” - „Добре, другарю мичман!”

Погледна надолу към езерото, дето плаваха с Херо. Светлините от хангарите донесоха спомена, тръпчив като узрял дрянов плод. На Херо дадоха присъда за измяна на родината. Разбира се, когато нападаха Аександър заради него, той не спореше, че не е точно така, а навеждаше глава, натежала от приятелската измама. Но да говори за това, значи да плюе себе си. Ами тогава какъв е оня капитан, дето ги изведе преди Нова година боси на позиция, какво от това, че после го отрязаха! Нали той уби нещо в тях.

Понякога се срещаха с Бисения. Тя питаше: „Кога ще се върне Херо?” Изведнъж разбра, че тя го бе обичала. Когато отиде в отпуск, сведе глава при Херовата майка. „Майко - рече, - Херо е далеч, но сигурно е добре.” Тя не заплака, а запита: „За дълго ли избяга?” Наричаше я майко, защото го грабна от ръцете на жандармите и го отгледа. „Майко, Херо скоро ще се върне.” - „И аз така мисля” - отвърна тя. Провери часовите и тръгна надолу. Езерото и хангарите се откриха пред погледа му. Изведнъж към небето полетяха мръсни огнени кълба и се чуха експлозии. Още кълба и зачестиха картечници.

Извади пистолета - гръмна. Часовите запукаха и тревогата изпразни моряшките палатки - по цял взвод се събираха в една. Дежурното поделение смени наряда и той пипна шмайзера, строи своя взвод. Целият батальон се пръсна надолу, заеха позиция. „Живи да се заловят” - бе командата на командира. Силуетите на нападателите като дяволи се изправиха и от ръка стреляха с леки картечници. По-късно видя такова нещо в киното. Тогава смелостта се криеше в тревите и те страхливо пълзяха, стреляха нахалос.

Нападателите разбраха грешката си и се насочиха към хангара с хидропланите. Това бяха няколко самолета тип „Арадо” и защо ли им бе акцията, когато скоро ги изхвърляха от употреба. Може би да внушат, че са силни и властта ни е временна, затова стреляха тези насреща ни. „Александре - извика батальонният, - прегради пътя с твоите хора, непременно!” и той за пръв път изпита какво значи да се вдигнеш в атака. Спомни си думите на Херо: “Абе много знаят всичките, ама в боя ще ги разбереш.” Напред видя, че сам се вдига из тревите. Няколко откоса до него го накараха да залегне.

Отзад не помръдваха. „Напред, напред!” - надигна се срещу картечния лай и този път тръгнаха след него. Насреща куршум свали баретата му. Залегна и запълзя на лакти. Ето защо са били атаките на Джанавара, а може би и онова с босите крака ще намери някъде приложение. Внезапно стрелбата спря и той погледна пламъците. Това, което го порази, бе, че щъркелите влизаха в тях и когато излизаха, човките им бяха отворени и празни. Някои изгаряха криле, други падаха, но нито един не издаде писък. Та те са неми - нямат гласове.

Погледна в стърнищата. Но във всички пожари няма щъркели. Тогава в стихналата нощ чаткането на щъркеловите човки донесе до него спомена за лодката, в която с Бисения упрекваха Херо, че е в Австралия и хич не се обажда. „Той ще се завърне с „Актиния” - излъга Александър. „Какво е това?” - запита Бисения. „Най-красивият параход.” Тези спомени отново ги пресече картечната стрелба и противникът започна да се измъква. Но накъде? Отзад езерото, отстрани кашоците, а те отпред. Насреща му изскочи един и поръси с картечен откос звездите. Луд - идва направо към тях, а стреля в небето. „Стой! Стой! Ще те убия!” - извика Александър.

Човекът пусна картечницата и побягна към езерото. Александър напълни гърба му с куршуми и човекът се срина. Сутринта, когато го обърнаха по очи, куршумите на път да излязат от коша бяха изригнали кратери от месо и дроб, застинал като мрамор. Вгледа се в лицето. Беше Херовим. Само батальонният и той го познаха, прибраха и останалите, и така не разбра де му е гробът. „Александре - рече батальонният, когато подписа билета му и даде картичка с парахода „Актиния”, - право при майката на Херовим иди.” Написа на гърба с почерка на сина й нещо. Той беше артист и свиреше на мандолина във флотския оркестър. Когато отиде при старата жена, тя вече привършваше. „Сине, чакам Херо и ще му дърпам ушите, дълго се забави с неговата щуротия. Отивам там, ако е писано да се срещнем, ще му се накарам. А ти, Сашко, когато се завърне, му плесни шамар от мен!” - „Майко, виждаш ли тази картичка, той е капитан на тоя параход. Ето, виж. Червени комини, бели надстройки и сини бордове.” - „Боже, синко, колко е красив - та това е райски параход, ама Херо тук ще си дойде, тук!” И склопи очи.

Автомобилът навлезе по шосето край Девня. Споменът се стопи и го хвърли в други мисли. Но когато се изправи пред „Акация”, спомни си ясно къде бе виждал наскоро щъркели. Синът му показа книжка с цветни картини, посочи една и го запита: „Татко, защо изскачат от пламъците с празни човки, някои са обгорели, а в човките им няма нищо. Защо бе, татко, кажи, какво търсят в пламъците?” Отговори на детето: „Спомените си, татенце, търсят, затова нямат нищо в човките.”

А параходът бе толкова красив!…