Иван Вълов

Из книгата “Слава, Априлци”(2011)

Този ден Фьодор Михайлович Достоевски също не се застоя вкъщи. Имаше неотложна работа в Държавната банка, а много дни все я отлагаше и не смогваше да иде. Сутринта, когато се разхождаше из кабинета си и диктуваше на Ана Григориевна нова глава от скоро започнатия роман, писателят внезапно млъкна.

- Аня - доближи се той до жена си и сложи ласкаво ръка на рамото й, - трябва да се отиде най-сетне до банката. - Той имаше навика да говори някак неопределено, когато се отнасяше за важни лични работи.

Затова пък Ана Григориевна, която много години вече се занимаваше с уреждането на всички основни въпроси на семейството, прие думите му с цялата сериозност. Прибра стенографския бележник и стана.

- Ще те придружа - каза тя и добави: - И без това съм в течение на работата повече от теб.

На ъгъла стояха наредени в очакване файтони. Писателят махна с ръка и когато колата пристигна, той помогна на жена си да се настани, седна до нея и рече кратко:
- В Държавната банка!

Когато пресичаха Невския проспект, погледите и на двамата бяха привлечени от необикновено оживление. Пред вестникопродавците се тълпяха възбудени хора. Файтонът спря. Ана Григориевна изтича към мнозинството. Върна се след няколко минути, размахваше някакъв свитък и викаше:
- Война! Война!

Очите й горяха. В ръцете си тя стискаше “Височайшия манифест” за настъпването на руските войски в пределите на Турция. Той бе издаден преди ден - 12/24 април 1877 г. в гр. Кишинев. Като прочете манифеста, Фьодор Михайлович го сгъна грижливо и го прибра във вътрешния джоб на полушубата си. Ръцете му трепереха.

- За Държавната банка, нали? - попита също не без вълнение и коларят.
- Обърни към Казанския храм! - пошепна тихо писателят.

Новината за обявяването на войната бе довела и тук много хора. Духовници, облечени в своите искрящи в светлината на светещите златни одежди, служеха молебен пред иконата на “Казанската божа майка”. Жените плачеха от радост и благославяха “царя-бащица”, както го споменаваше в проповедта си свещеникът, за “височайшето му решение да се яви в Русия в защита на поробените християни”.

Достоевски веднага потъна в тълпата.

Наистина войната бе така дълго очаквана и вече се считаше за неизбежна от страна на Русия, след няколкото провалени опити да бъде решен по дипломатически път Източният въпрос. Писателят боготвореше Пушкин и бе възприел още в ранната си младост неговата идея за всеобщо славянско единство. Може би и тъкмо това негово верую го определи така бързо на страната на всички, които преживяваха ха болезнено нещастието на българския народ. Кървавите мюсюлмански изстъпления го бяха отвратили.

Съвестта на писателя не можеше да мълчи и словото му започна да бичува безжалостно “цивилизована Европа”, която гледаше с безразличие варварството на поробителите. Издаваният от Достоевски “Дневник на писателя” се превърна в едно от най-търсените издания, където се разглеждаха въпросите около положението на балканските народи и политиката на Русия в тяхна защита. “Дневник на писателя” използваше умело най-силните факти, които достигаха до страната чрез вестници като “Фигаро”, “Дейли нюз”, “Таймс”, “Журнал дьо Женев”, за да ги превърне в обвинение срещу поробителите и нейната защитница - консервативна Англия. Затова и хиляди читатели очакваха с нетърпение статиите на Достоевски. По улиците беше нещо обикновено да го спират съвсем непознати и да му говорят развълнувано:

- Господин Достоевски, ние четем с възхищение всичко, което пишете в “Дневника” за България. Благодарим ви от сърце, ние сме с вас!…

Писателят зае централна роля в Славянския комитет в Петербург и почти всеки ден произнасяше речи на митинги и събрания в защита на българите, босненците и херцеговците. В “Дневник на писателя” се появяваха една след друга все по-изобличаващи статии, насочени срещу мюсюлманска Турция и английската политика на Дзираели. Достоевски напечата и разказаната от Макгахан в “Дейли нюз” история на българското момиче, което гледало как озверените башибозуци одирали кожата на баща му, а след това самото то било изтезавано и убито. След такъв факт писателят не можеше да не възкликне:

“… О, цивилизация! О, Европа, която тъй много ще пострада в своите интереси, ако сериозно забрани на турците да одират кожите на бащите пред очите на децата им! Тия тъй висши интереси на европейската цивилизация - търговия, мореплавания, пазари, фабрики! Но какво ли може да бъде по-висше в очите на Европа от тях? Това са такива интереси, до които не ти позволяват да се докоснеш не само с пръст, но даже и мислено. Да бъдат завинаги проклети тия интереси на европейската цивилизация!…”

След първите победи над противника в пределите на Балканския полуостров и след затрудненията около обсадата на Плевен някои среди в Русия заговориха, че нямало нужда да се обявява война заради някаква си България. Други пък се превръщаха в същински лакеи на пленените турски офицери, обсипваха ги с уважение и всякакви почести.

Достоевски не можеше да понася тази низост и отвръщаше на нейните поддръжници с двойно по-остри и дръзки статии. Прочутият му сатиричен памфлет “Лакейство или деликатност” обиколи цяла Русия. Списанието минаваше от ръка на ръка. Някои от по-консервативните държавници подхвърляха двусмислено:

- Господин Достоевски, защо не си гледате писателството, а си създавате врагове с политиката?

- Въпрос на съвест, господа! И още нещо - отвръщаше им без смущение писателят, - за мене няма разлика между писателството и политиката!

Веднъж в дома на писателя дотърча развълнуван младият му приятел философът Владимир Соловьов, син на известния историк. Двамата бяха се запознали през 1973 г. по повод на една статия, която младият учен бе изпратил на Достоевски. Тя разглеждаше от философски аспект отрицателните начала на западното развитие.

Писателят бе извикал при себе си Соловьов и продължителният им разговор сложи началото на едно хубаво приятелство. Тогава Достоевски бе доверил на младия учен, че му е станал симпатичен не само заради непоклатимата логика, с която бе защитена статията му, но и по чисто субективни причини. Младият човек му приличаше на друг един познат от миналото, който е упражнявал върху него грамадно влияние.

Достоевски беше казал на Соловьов:
- Толкова много ми приличате на Шимановски и по лице, и по характер, че ми се струва понякога, че душата му се е преселила във вас.

Този път младият учен заяви още от вратата:
- Скъпи Фьодор Михайлович, мисля си, че вие сега сте не само най-големият писател на Русия но и най-големият славянин! Милеете за България като за свое отечество.

Достоевски го прегърна и го заведе до масата, където Ана Григориевна бързо щеше да напълни чашите с горещ чай.

- Знаете ли какво, млади ми приятелю, може би не съм нито най-големият писател на Русия, нито най-върлият славянин - той погледна госта си в очите и насмешливо ироничният тон, с който говореше, внезапно бе заменен с една категорична сериозност, - но много ми се иска, поне докато трае войната на Изток, да се чувствам войник на освобождението на братята българи.

- А може би ще напишете и нещо повече за събитията на Балканите, ако се съди по трайността, с която носите вашите сюжети? - подхвърли така уж между другото Соловьов.

- Вероятно - отговори неопределено писателят.

Тогава Достоевски все още не беше сигурен дали ще може да осъществи плътното прилепване “на сцената с българските ужаси”, както беше отбелязал в своя план за новата си книга. Тя щеше да се появи след много варианти на заглавието като “Братя Карамазови”. Темата за българските ужаси трябваше да заеме централно място в разговора между Иван и Альоша Карамазови и чрез нея да се разкрие “изобретателността” и “свръхзверската жестокост на човека”. Това щеше да бъде осъществено с огромна сила на въздействие от автора на романа и не само Алексей Карамазов, но милионите читатели щяха да бъдат отвратени от поведението на османските поробители, от издевателствата им върху беззащитното българско население…

Достоевски бе щастлив да поздрави свободата на българите, но той искрено протестираше против жестокостта на Берлинския договор, който бе разделил брат от брата. Преживял огорчението от смъртта на своя син, той намери истинска утеха в работата си над “Братя Карамазови”. След една среща с възторжена студентска аудитория, организирана от Владимир Соловьов, който след неколкогодишно отсъствие се беше завърнал в Петербург, Достоевски каза на жена си:

- Искам един ден, ако здравето ми позволи, за да не загина някъде по пътя като Тургеневия герой от “В навечерието”, да отида в свободна България. Аз просто тъгувам за нея и имам чувството, че съм я обиколил педя по педя в компанията на Церетелев, Скайлър и Макгахан.