Христо Черняев

Стамен Панчев е в класацията на тачените български поети. Той е роден в Ботевград (старото Орхание) на 01.12.1879 г. Баща му е взел участие навремето в епичните боеве при Сливница. Чичо му Стоян Цагарски е съратник на Васил Левски, бил е заточеник в Диарбекир.

Стамен Панчев учи в кюстендилската педагогическа гимназия. Завършил е педагогика и философия във Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски”), след което учителства в Троян и по-сетне в родния си град, където е бил и директор на гимназията.

Оженва се за сестрата на поета Никола Ракитин. След Школата за запасни офицери в Княжево е изпратен в 38-и Царибродски пехотен полк…

Искам да отбележа, че по време на близо двегодишното ми пребиваване през 80-те години на миналия век в Ботевград, по спомени на по-стари хора си създадох по-цялостна представа за Стамен Панчев. Бил е интелектуална личност, излъчваща благородство.

Като преподавател е имал обичта на гимназистите. Като читалищен деец, основател на туристическо дружество, диригент на хор и цигулар и флейтист в учителския оркестър, той е отдавал сили и знание за културното издигане на своите съвременници…

Когато потегля в боен марш за фронта, синът му Павел е тригодишен. Ето какво пише в пресата внучката му Мария Генева:

„След обявяването на Балканската война в 1912 година Стамен Панчев е мобилизиран като запасен подпоручик в 38-и Царибродски пехотен полк… На 17 март 1913 г. е тежко ранен (при Чаталджа) и след шест дни умира, стиснал в ръце портрета на своя любим син Павел. В колета, който близките на поета получават от фронта, те намират цялата кореспонденция между него и семейството му и една тетрадка със 73 стихотворения. Между тях е и стихотворението „Сине мой!”…

Още деца, в първите си училищни години, ние шепнехме това велико стихотворение като свещена молитва и неговите клетвени думи като да се отнасяха за нас. То е пропито с чувствеността и силата на обичта и мъката на смелите воини, обладани от справедливия устрем за освобождението на поробени български земи.

„Сине мой!” в продължение вече на столетие се е превърнало във всеобемна метафора и синоним на завета и горещата бащина обич на бранителя на свещените български идеали, завет и обич еднакво както към своя син, така и към българчетата - потомци на храбри и безстрашни деди и бащи. Това стихотворение е въплътило волята и непоколебимата преданост към Отечеството, жертвената вярност на храбрите му мъже пред олтара на неговата свобода и на неговата целокупност. То е сякаш клетвата на истинската българска кръв, готова винаги, когато трябва, да се пролее в името на България и на потомците й.

„Сине мой!” е стихотворението - апотеоз на родолюбието, добило свой незиблем ореол в единствената знаменателна книга на поета „С перо и меч”, излязла за пръв път през 1927 година.

Какви патриотични бисери има в тази родена в боевете стихосбирка! Там поетът недвусмислено отсъжда:

Тоз, който дълга си изпълни, да знай
достойно е чедо на родния край.

Другаде поетът с епически блясък ще сподели:

Зовът на войната стресна цял народ,
цял народ за ден се сбра под знамената:
юноши в разцвет на своя млад живот,
хора на семейства, даже под съдбата
сгърбени веч старци призова войната.
Всеки дом изпрати някой близък, свой:
своя мъж жената, татко си детето,
майка син изпрати плачешком за бой…
……………………
Вести за победи носят се оттам,
всеки ден донася вести за убити,
за роднини и за хора близки нам -
нещо тежко, тежко стегнало гърдите,
на тъга и радост смесват се сълзите.

В стихотворението „Другари” Стамен Панчев дава израз и на победната атмосфера на фронта, и на скръбта си към загиналите в битките:

Развяват се гордо над нас знамената,
настроени войнствено тупкат сърцата,
часът на отплата вековна удари;
за бой призовала е всички родина -
под такта дружина върви след дружина.
Здравейте, другари!
…………………
И денем, и нощем атаки ужасни,
косят безпощадно и
болести страшни -
където погледнеш: по диви чукари,
край брегове морски, в поля, по могили,
навсякъде гробове, гробове мили.
Простете, другари!

А в стихотворението „С мъгла небето се облече…”, под което поетът е отбелязал, че е писано в Лозенград, той ще увенчае с дълбоката си въздишка геройски загиналите:

Съдба - светът ще вечно кити,
ще кити вожди именити
със славата на тез борци,
що тлеят някъде зарити
без кръст и без венци.

Сред тези славни воини е и Стамен Панчев, чиято рота, командвана от него, участва устремно в генералната атака при Чаталджа, където е охранявала брега на Мраморно море от десант. Там, в жестоките сражения, той е тежко ранен от обстрелващия ги английски броненосец.

… На юг, на юг от Одрин, където е Чаталджа, някъде до селцето Кадъкьой поетът последно е шептял „Сине мой!, Сине мой!”, за да се чуе този легендарен шепот в цяла България, която прекланя знамето си пред подвизите на героите, загинали за нея. За да изтръпваме, когато произнасяме светите думи:

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна -
дълг отечествен зове ме в бой.
Дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!

В тази елегия - прощаване с невръстния син и предсказание за смъртните схватки на бойното поле няма малодушие и колебание. Поетът - воин като доблестен рицар на българската си кръв и на българската земя всеотдайно и гордо изповядва: „Дълг отечествен зове ме в бой.” Това е негово кръвно верую и съдба.

… През годините „Сине мой!” е изпълнявано като песен от хоровете „Кавал” и „Гусла”, за да проникне дълбоко в паметта на българските поколения като легенда и като завет - заветът на загиналия нейде при Чаталджа поет - воин Стамен Панчев.