Велизар Велчев

Излезе от печат новата книга на поета Димитър Горсов. За тези, които го познават отблизо, заглавието няма да е изненада - “Ранени притежания”. Лесно нараним, богат приобретател на поетически възможности и сложен като литература, която прави, Горсича и този път не е изневерил на себе си. Успял е.

Преди години, когато бяхме редактори в ПРЕДИШНИЯ литературно-художествен алманах „Зорница”, често отваряхме приказка за писането: как става, кой го прави, лесно ли е, зорлем ли е. Той винаги имаше доблестта да каже, че за него писането е мъка.

В седмата си книга поетът разказва за себе си и за света все тъй красиво и мъчително:

„Вятърът с дъждовна сивота свисти в камшичната далечина,
дишат ниско облаците, птиците задръстват стрехите
и учудени очи разтварят в топлия прах локвите.”

Не е напразно лутането из метафорите, когато пишещият може да пише и го прави с най-подобаваща откровеност. Когато гледа на битието като на мъчително предначертание, като на някакво препятствие, като на изпитание. Подобен дял, подобен подарък има само едно предназначение: да ни направи по-добри, по-можещи, по-значещи.

Димитър Горсов не обича заглавията. Защото прекрасно знае, че няма смисъл да озаглавяваш късчетата живот; нали не си му кръстник!
А когато си позволява да го прави, то изглежда така:

„НОСТАЛГИЯ ЗА ПО-ДОСТОЙНИТЕ

Били са тук. И са си тръгнали… Преданията за тях
са се потулили в мълчанията на пеперудите
и в тия руйнали отблясъци от звънка плазма
в недоизсъхналата тиня на поречията…”

Има нещо предизвикателно в тази наивност - да се опиташ да предоставиш на читателя, твоя приятел, цялата сложност. Да не се нагърбваш с мисията да понесеш, да поемеш ударите, да превърнеш (мислиш си!) песъчинката в бисер и да дадеш на читателя, твоя приятел, бисерчето вместо бодлив пясък.

Има (мислиш си!) нещо жестоко в това - да не го щадиш този твой приятел, а да се опиташ да му разкажеш играта от край до край, за да го видиш колко пари струва, колко и наистина ли те е верен приятел, колко е пораснал.

В играта на изкуство или в изкусната игра на премълчавания (на звуци, паузи, цветове, форми) има място и за казвания. Димитър Горсов прави тъкмо това. И в тези казвания има толкова ранимост, че ти се иска да му вярваш.

А когато разлистваш книгата, се хващаш, че го правиш.

2003 г.