Симеон Янев

Това не е всекидневна книга в днешната българска поезия. Ако се чете през очилата на симулакрумите, на невъзможните повече аури, на високото, омерзено с низота и на догмата, че центърът на изкуството е един и всеизвестен, тя ще бъде поредният провинциален анахронизъм.

Но ако се прочете през високите текстове на българската поезия, ако се усети как тя отскача от приоблачните им била, за да влезе в собствена орбита, и как тази орбита описва пулсациите на днешния всекидневен човек, тя трябва да бъде събитие.

Тук ще ни сепнат избухващите и затихващи рефракции от стиховете на Славейков, Кирил Христов, та до Багряна, Вапцаров, Разцветников, Вутимски, Марангозов, Геров, Валери Петров и колко още от тяхната величина.

Тук може би, противно на всичко заобикалящо ни, ще бъде хубаво, ако не се побоим да си повярваме, че българската поезия, както българската литература изобщо, не е мъртва и още повече, че тя живее своя истински живот в неосветените пространства на нечетените книги на незабелязвани поети.

Както между впрочем е бивало често от Дебелянов до Вапцаров и от Константин Павлов до Биньо Иванов.

И както сигурно и без да знаем, е същото и днес.

Странното заглавие „Тиквени каляски” по съвсем не странен начин е възможно да ни помами с вечната надежда, че поезията може да диша и без щедрите жестове на фондове и фондации, на награди и класации, и на опортюнистични номинации на журита на пълен щат.

За да усетим нормалното дишане на поезия, създавана от безработни, от хъшове и изобщо от социални аутсайдери, каквито бяха голямата част от големите ни поети.

Тук сред изящните стъпки на толкова ямби, хореи и анапести при малко желание, а дори и против желанието ни, може да се види, че българският език не е изчерпан и че дори без патериците на дебелите речници с новонахлули чужди думи може да звучи и изящно и модерно, и дори да носи удоволствие вместо ребусни мъгли.

Тази поезия поема към бъдещето си със своите „Тиквени каляски”, пълни с иронични (и още повече самоиронични) намигвания и усмивки, и с толкова вяра, колкото е достатъчна, за да си кажем:

Няма начин. Ще вдигам платната.
Този залив е слънчев, но тесен.

Не, не към Канада!
Друга е тази песен.

Светлана Йонкова. Тиквени каляски. Изд. Буквите, 2015 г.