РЕАЛНОТО НИ ПОЛОЖЕНИЕ
РЕАЛНОТО НИ ПОЛОЖЕНИЕ
Между успех и поражение
се люшкат страстите човешки.
И в необхватното движение
скокливо се нанизват грешки.
От предразсъдък до разсъдък
изглежда пътят много лесен,
а всъщност се оказва дълъг,
с маята на скръбта замесен.
От неразумие до разум
се къса волята на части.
Така е живият наказан,
че на смъртта отстъпва място.
Между успех и поражение
се люшкат страстите човешки.
Реалното ни положение
е наниз от опасни грешки.
НЕЖЕЛАНА СРЕЩА
Ще дойде закъсняла благодарност…
„Не си ми нужна… Махай се! - ще кажа.
Върни се там, при своята пазарност,
където си била вулгарна даже!”
Така ще кажа. И добре ще сторя,
че тя не заслужава нищо друго,
защото по неблагодарни хора
е разпиляла своите услуги.
И само теб ще взема, огорчение,
ще вдигна яснотата твоя пътьом,
със раните от хули и презрение,
които в скута на дъха ще скътам.
Махни се, закъсняла благодарност,
иди при тези, за които няма
към огорчението капка вярност!
На тях продавай своите измами!
Умеят те в пари да ги превръщат,
а пък с парите се купуват вещи,
които са удобни, но поглъщат
и смилат нечовешки всяко нещо.
Не идвай, закъсняла благодарност!
Ще бъде неприятна тази среща.
Към огорчението храня вярност
и топля раните му… Свято нещо!
РЕЦИТАЛНИ АПОГЕИ
Хубаво е, че живея,
че в очите на момиче
с рецитални апогеи
вая временно величие!
Жал ми е, че имам само
тия ритми, тия рими,
жал ми е, че обич няма,
там където мен ме има!
Да прохълцвам, без да плача
ми е толкова присъщо!…
Смърт сърцето ми прескача,
въглен гърлото преглъща.
Рецитални апогеи
и момиче светлокосо,
хубаво е, че живея,
лошо е, че обич прося!
НАКАЗАНИЕ
На вятъра в окото кръгло
обесени листа се люшкат.
Мълчиш мъчително и дълго
и всички думи в мен се сгушват.
Не смея нищо да припомня
в това различно наше Днес,
а само те следя виновно
с очите на изпъден пес.
Неволно с длан разтърквам чело,
притворил парещи клепачи…
Последната секунда стреля
и всеки в пътя собствен крачи…
Не мога да измисля нищо,
с което да те задържа!
Край безстопанствено огнище
прохълцва кучешка душа…
БЕЗКРЪВНА ТРАГЕДИЯ
Разминахме се с любовта!
Едва ли ще се срещнем скоро!
Измамих нейните цветя,
излъгах нейната опора.
И тя ми отмъщава тихо,
с това, че бяга примирено.
Какви злини ме промениха?
Защо добро не ме променя?
Вървят амбициите гладни
подир койота на смъртта.
Крещят пустини безотрадни:
„Разминахме се с любовта!”
ПОРОБЕНИ ПЛАМЪЦИ
Много безпокойство се натрупа,
неприятно и досадно, вредно!
Свободата ми лице захлупи,
зарида - измъчена и бедна.
Аз ли съм? - От мен са ме отнели
и полека ме обезличават,
до една затлялост жалка свели
пламъци, които не прощават.
Слушам приказки лъжливи, слушам!
Няма ли да скочи чумна треска,
да го тръшне този свят бездушен
с мерзостта му и делата мерзки!?
***
Плаха влюбеност, да те измамя
ни сърце, ни ум се съгласяват,
а не се шегува тази драма -
ролите житейски не прощават!
Криеш всеотдайност и покорство.
Как предават те и как обричат,
знаеш ли това? - Такова робство
само силни могат да обичат!
***
Радостта ми скита по земята.
Всичко друго си е все у мен.
Мисля за студа и топлината,
и доколко с тях съм откровен.
На асоциациите бегли
постоянството си посветих,
винаги готов да се зажегля
в претоварен с кръв и огън стих.
***
Живея с гордостта, а тя кърви!
Коварни удари понася мрачно!
И споменът за вярата, уви,
е само спомен, свършил неудачно.
В плазмодийния поглед на подлец
се отразявам смачкан, изпотрепан.
Поклони правя пред фалшив венец
и пред Нероновци на ента степен!
***
Пак безсилен щрих за мен напомня.
Тъничък, житейски студ пълзи.
Приютявам чувствата бездомни,
топля ги с невидими сълзи.
Много радости са победени
и забравени от памет зла.
Студ житейски учи на пълзене,
под товар безсмислени тегла.
ТАНЦЬОРИ
Нямам право да обидя,
нито пък да премълча.
Мога само да завидя
на словесно: ча-ча-ча!
По терлици ли се уча?
Хлъзгав ще е този гланц!
Не можах да го улуча
пустия словесен танц!
Не помагат подготовки!
Все съм краен и глупак,
Все ме надиграва ловко
празнодумен копелдак!
Ни да стана, ни да седна,
докато се изтърва
и партньорката си бедна
блъсна с две-три зли слова.
ЯДЕЦ
Избягах от шумната скука,
но в тихата се озовах.
Каква по-изгодна неслука?
Какъв по-комичен нов крах?
Затворен в селце непросторно,
замръквам, осъмвам и пак!…
Там, в кръчмата, точка опорна
намирам, припадне ли мрак.
Присядам и гледам как карти
по масите бият със стръв…
И лее се вино хазартно,
и смее се тъжната кръв.
Привършва към десет играта.
Не съм играл, а изигран
се тръшвам с въздишка в кревата,
под гол като ядец таван.
