ЧУДО
ЧУДО
Събудих се… А толкова не исках,
че бях потънал в топлата далечност
и облаците, непонятно близки,
прегръщаха ме с чувството за вечност.
Сънят е малка смърт… И в нея губим
усещане за тежест и за време.
И тялото ни е мъгливо чудо,
което някой друг след нас ще вземе.
А ние ще се скитаме свободни
над хора и понятия, над всичко.
И думите, напълно благородни,
ще преповтарят колко се обичаме.
И колко важно е докрай да бъдем
замаяни от обич и надежда,
че виното на любовта е чудо.
което през очите ни поглежда…
СРЕЩА
Една жена седи сама и пуши
в опразненото, малко кафене.
И в себе си, без да е тука, слуша
гласа на онзи, дето не дойде.
С две чаши го очаква, а в шишето
до тях потръпва вино като вик
от жаждата по него на сърцето й.
И времето е пълен пепелник,
където самотата като паяк,
виси в студени нощи, в тъмни дни,
че той далечен скита и нехае,
за любовта, с която я рани.
И навика я омотава с мрежи,
в които тя, подобно на муха,
наивно се опитва да разреже
на болката стъклото със глава.
Но самотата я настига грубо
в усилията й да се спаси.
Жената пуши… И в дима се губи.
А паякът, примлясвайки, виси
и чака този дим да я подгони
към хищната му мрежа на върха.
Димът издига пушечна колона,
която вдига клетата муха
към онзи миг, когато ще случи
това, което дебне всеки жив,
че всяка смърт е опит да научим
как всеки е неповторимо жив.
И в непокълналия си зародиш,
след всичките я любили мъже,
жената с омагьосан поглед рови.
И връзва възел с пушечно въже,
очаквайки от тях един единствен
с две чаши, с вино… С пълен пепелник.
Несбъднати наздравици разлиства
и в тях той не е онзи стар мръсник,
когото вече цяла вечност чака,
преглъщайки съпруг и тишина,
че по-добре сама да е без някой,
отколкото до някой, но сама…
И тихо се изгубва в гласовете
на мислите за мъртвите си дни,
които като укротена пепел
косите й посипват със слани.
И в спомена си е добро момиче,
с безумна вяра в чудото любов,
което е готово да обича,
тъй както само влюбен е готов.
И няма страх, че може да не дойде,
че може би измислен е дори.
И сменя търпеливата си кожа
с коприва… И тъгата си гори.
Готова е на забранено нещо
да бъде бяла, а пък той - красив.
Гръдта й да опари с длан гореща.
В смеха си с нея да е най-щастлив.
А времето като дете да тича
в тревата с маргаритени нозе
и две калинки любовта да сричат …
Но хлопна се врата… И се съвзе
жената в мислите си… И погледна
над масата с препълнен пепелник.
Видя как сянката му за последно
премина… И потъна като миг…
КРЪВ ОТ ВИНО
От вино сътворих си кръв, Исусе,
в надежда чудо като теб да сторя,
но в себе си щом влях го, ме раздруса
тъга от разпната ти история.
Почувствах как пълзи през мене бавно
човешката ти болка с Божи смисъл.
Поисках за ръцете да те хвана,
но вместо длани стиснах птичи писък,
че дланите ти бяха приковани
за сянката на кръста, в който страдам.
И сложих устни в кървавите рани
да пия болката ти за награда,
в която се опита да обичаш
двуного, дето в демони се лута.
И в полудялата си мъка тичам
безплътен, страховете си да срутя.
Пияна пъпната ми връв се скъса
и като бич побъркан се замята,
разсичайки неверните ми пръсти,
с които милвах Юда по главата.
Ребрата ми, дъги от стара бъчва,
огънати пращяха в бледо тяло
което с името ми се измъчва.
И нажежи сърцето ми до бяло
онази кръв, направена от вино,
с която пробвах като теб, Исусе,
да сторя чудо с топлата си глина
и светъл като Лазар да възкръсна.
В очите си бадемите разпитах
за теб… И те разцъфнаха щастливи,
че виждаха Мария Магдалена
додето съм сънувал Мона Лиза.
***
Живея в самотата - празна къща.
И прашните й стаи обикалям .
В една от друга влизам… И се връщам.
Напряко през стените им минавам.
Пресичам сенките на мрачни мисли,
през спомени прекрачвам… И през хора.
И като смях на призрак се разплисквам.
С подплашени криле хвърча нагоре,
че думите са в мен еднички гости,
с които денонощно си говоря
за туй, което съм отвън залостил.
Да думка цял ден - няма да отворя!
И колкото от мен е по-далечно,
по-силно го обичам и копнея.
И имам чувството, че цяла вечност
затворен в самотата си живея.
И в нея оцелявам като помня,
но също и, че мога да забравям,
и тънък, сякаш гърлото на стомна,
светът пред мен невидим се изправя.
Опитвам се с очи да го достигна,
с клепачи от дъхът му да отпия.
Изричам тишина вместо молитва
и вместо да говоря - вия!
ВЕЧЕРНО
Градът издъхваше като огромна риба
изплувала върху брега от мрак
и люспестата й душа от миди
примигваше до хоризонта чак.
И в залезa, разплискал младо вино,
узряваше смокиново небе,
в което сянката на мъж премина
с безшумни стъпки, сякаш ще краде.
Очите ти - две стръкчета зелени -
потрепнаха в надеждата, че той
за тях дошъл е през гора от време.
И взираха се в слепия завой,
зад който чакаха да се покаже,
но вместо него, лъхна лепкав хлад.
И тишината плисна по паважа
в смълчания, заспиващ, тъмен град…
АНАМНЕЗА
Аз съм болен, безнадеждно болен,
с диагноза: страст към теб, Живот,
че за всеки дъх и миг се боря,
в който няма смърт и няма гроб.
Аз съм жаден, като пясък жаден
в кладенец от суша ослепял,
за минутите, които бягат
някъде назад, без капка жал.
За моментите, които няма
повече да тичат срещу мен
и които, като хвърлен камък,
трупат се в камари ден след ден.
Аз съм влюбен, до полуда влюбен,
в Слънцето, в небето и в дъжда,
в песни на щурци и в пеперуди,
и в треви, където тих лежа.
И обичам, както чист обича,
в тъмнокожи нощи да вървя,
и под звездните им керемиди
дълго да не искам да заспя.
Аз съм гладен, ненаситно гладен
за любовния ти, сладък плод.
И ако до края в нещо вярвам,
то е в теб, единствен мой Живот.
ПИСМО
На С.
Вместо себе си ключ ти изпратих
запечатан в плик… И една книга,
че щом всеки път с длани я хванеш,
в моя свят твоят дух да пристига,
за да може, когато прелистваш
и се ровиш сред болните думи,
от тъгата ми миг да почувстваш,
и в сърцето ми да се изгубиш.
Да усетиш венеца от тръни,
с който свети главата ми нощем,
как си впива бодливите зъби
и как съмва, а той боли още.
Как от стихове капе кръвта ми,
непокръстена и еретична,
и попива в Христовите рани,
а след туй, дори злия обичам.
Как заключих в дома си вратата
и си тръгнах от него безпътен,
и изричах на глас тишината
като ехо в небесния тътен ,
в който чух как Всеблагия горе,
своя ключ в някой ден ще ми прати.
И небесното ще си отворя,
както ти ще отключиш вратата ми…
24.01.2015
ТРИ ДУМИ
Мога всичките думи да кажа за теб,
без “ако”,”може би” и „не зная”.
Тях ще впиша на някой незрим и ням ред,
а пред него - безброй запетаи.
Тях ще скрия, където не можеш дори
с телескоп за звезди да ги видиш,
че не знаеш след тях как сърцето гори,
в безнадеждност, от гняв и обида.
Тази обич, която в съдба ни събра,
има нужда от бисерни думи,
а след тези три, тя е безумна игра,
от която и двамата губим.
Затова замълчи си!… И не говори
с „може би” и „ако”, и „ не зная”,
че и само наум да ги кажеш дори,
помежду ни ще бъде в миг края.
***
На Боряна
Любовта е разбито стъкло, пръснато на парчета,
дето щом във едно подредим, става пъзел от болка
след лъжи на жени мамещи и мъже, и момчета,
и неверни мъже, подредили лъжата си в полкове…
Любовта е фалшив епизод… Едноактова драма.
Прекроява сърцето си синьо… И тайничко иска
да намери очите, които не гледат с измама,
и ръката, която държи, чужда длан да не стиска…
Любовта е бодливото трънче, забито в петата
на надеждата, дето отказва от нас да си тръгне.
И когато останем със себе си и тишината,
дълго чуваме куците стъпки, с които е в тъмното.
В някой ден ще се върне и влюбено пак ще говори
как специално за нас е дошла като Слънце голяма.
И дори с катинари вратата ни да е догоре,
тя ще влезе с прегръдката си… ала нас ще ни няма.
ГЪЛЪБ
Тъгата като котка се окоти
и с три космати топки мрака суче,
че всяка е с по няколко живота.
А моят е един… И е на куче.
Оставих тишината да им свети,
/тъгата самотата я приспива/.
И те, макар че слаби са, и слепи,
ръмжат и хищно ноктите извиват.
И чувствам гълъбът ми как потрепва
в уплаха от това, че не излита.
Страхът е дълга и бодлива летва,
върху която да стои опитва.
И знам, как трудно му е да остане,
че пепел му е станала душата,
че навикът е много тежък камък,
притиснал с яд ветрилото в крилата.
А умножената тъга едрее
и скоро ноктите й ще са груби.
Навярно гълъбът затуй сивее,
додето в сянката си се изгуби.
ВЪЛК
Най-тъжната история научих
от този който смя се най-широко
с юмрук, подпрял съдбата си на куче,
нахапано от вълците жестоко…
В усмивката му, крива и беззъба,
пиронен смях с бодлив копнеж ме гледа -
хлапак, тъй както крие се зад ъгъл,
стъклото щом е счупил на съседа…
Добре ли си? - наивно го попитах,
но той не пожела да ми отвърне
и вместо глас от гърлото му свито
на вълк настръхнал воят се изтръгна…
