Марко Марков

Откъс от романа „Пътникът” (Издателство Хр. Г. Данов, 1990)

Разказва бай Иван Арабаджията

Е, вярно е, ходя и в София. Викат ме и мен, акъл да давам, света да оправям. В Народното събрание. Отзовавам се, макар и да признавам само Оборище. Защото там всичко беше на ачик. Млади бяхме тогава и скачахме - сега сме хрисими и не се отлепяме от столовете. Чешем си езиците за щяло и не щяло, а се вижда, че сме повече сакати, по-недъгави, немощни. Ако го правя, то е, за да се видя със стари другари. Иначе с Божил сме цяло събрание. Стол ни е кютукът, но хората ни разбират. Въшки са плъпнали по снагите ни, същински партии са. Насмучат ли се, по-тежки стават, по-удобни за трепане.
Та тъй, викнат ли ме, стягам цървула си, слагам чанта под мишница и - пак пеш. По-сигурно ми е, когато усещам твърдо в краката. Пък и ветрец ще повейне отнейде, нещо ново ще науча… Меся пътя за столицата аз, доста е той, ала не е чепат като едно време, леко се ходи. Преди знаех за кого и против кого вървя - а сега?
Докара Стамболов, дето по му иде отръки да пляска картите и наполеоните да прибира, едно ненашенско гуреливо куче за княз. Възкачи ни се кучето, натъкми се и реши, че може да залъже народа с дрънкулки. Като че народът не се сеща, че всяко желязо е намордник. Чудно ми беше за що подтичват след него коскоджа ми ти люде - половин година да го моли Захарий за един пиклив орден! Стигнаха и дотам - да се пазарят за заслуги. Разправяха ми как пловдивското кметче се пенело недоволно в бирарията при събранието, че князът орден „Александър - пета степен” му връчил - свободата степени има ли?
- Господа, за една бира! - рекло кметчето, като полюшвало шаренията в ръката си. Мераклии - колкото щеш. Продало го. Браво!
А князът пей дава да скара хората си, за да е отгоре им, с клюки се занимава. Колко пара се изяде и изпи на вересия, това ония от къра знаят най-добре. Из странство разнася фасонлъците си, но и нашенско обикаля. Подмазват му се навсякъде, където стъпи, ала с най-голяма почест са го посрещнали в Орхание. Че арката, приготвена нарочно за него, била нявгашна бесилка, попритулена с цветя и зеленина. За да я съзреш обаче, се иска око, не нос.
Боже, къде е Васил да ни види!
Беше явно и това, че князът ще затрие Стамболова. Не можеха да се търпят двамата. Досещаше се Стефан, та без стражар не ходеше никъде. Но не ти ли е стражар земята, която те е отгледала - отпиши се. Все пак в очите ми има сълза за него - с някои неща се справяше отлично.
Никакви ги няма и моите аркадаши, тези, с които раздигахме планините свободата да дирим. Едни се юрнали гори да купуват, белким са по-близо до онова, което погина отдавна. Че то купува ли се? Други са застанали зад тезгяси, мусят се, бръчка до бръчка диплят и наливат от киселото, а вечер сучат пера по книгата - какво е било, що щеше да бъде. Че то описва ли се? Трети са подвили опашки, за дворчета се грижат, земицата чоплят, лук и шибой садят - същински жени…
- За една бира, господа! - рекло пловдивското кметче. Мераклии - колкото щеш. Продало го. Браво!
Моите аркадаши пък крият зад девет възела златните си лъвчета - не е ли все това?
Вземам нататък завой след завой и нещо ме пробожда в гърдите: не приличам ли на Осман, коня на пашата, дето го извеждат всяка година в деня на Освобождението. За сеир. Войската крачи напето, топовете гърмят - не по-силно от черешовите, но пък ехти всичко българско, еснафът шуми под байряците си, тълпата маха ръце. А конят пристъпва едва-едва след божите заповеди - стар, отпуснат, с окапали зъби. Не им ли трябвам и аз за същото?
И се изчервявам, защото се сещам, че доста често напоследък препрочитах писмото, с което Стамболов ме кани за депутат в Събранието. Особено края му, където се отбелязваше: „Моли ви и целува ви ръка понизний Стефан!”
Край мене си нижат дрипави селца, станциите са се разшетали, желязото удря желязо, хора са наизлезли из кърищата, опрени о небето. Мина ли Бельово, замирише ли ми на чам - отбивам се в бориките, слагам върху зеленото кърпа и разчупвам хляба си. После вадя книга и това ми е почивката. Книгата също е път. И повече - тя сочи път…
Бях вече в залеза, 95-а ли беше, 96-а ли. Тръгнах за Карлово по дело, но обиколих през Елешница. Генчо ме посрещна кахърен. Черни сенки падаха по лицето му, когато заговори:
- Побеснели са за власт и за пари. Не се свенят, навсякъде газят това, заради което и в огъня влизахме. Добре знаят, че не ще им простим, та ни гонят и прикрито, и наяве. Мислят ни за прости, но тяхното е учена простотия. За нея лек няма.
И защото мълчах, той продължи:
- Не мога да забравя онези трийсет лири, които ме изкараха някога от Ташкапия. Мъчат ме, душат ме. Имам син - как ще го приеме, как ще го нарече? Няма ли да каже: Дойдоха русите и ви дадоха свободата като пеленак. Повита и подсушена. Що сторихте обаче вие с нея?
Па вдигна глава и - по-весело:
- Знаеш ли, тогава братята пристигнаха, а новата ни черква - неосветена. Владиката ли ще чакаме, думам си. И ги поканих. Беше чудо. Едни хубави солдати с пушки при нозе съставиха хора, пък и моят глас още го биваше: направих най-доброто си псалтуване. Черквата гърми, русите пеят, аз плача - представяш ли си да се изографиса тази картина на икона?
Сетне додаде с искрица в очите:
- Синът ми Динчо, който се изучи в Пловдив и Казанлък донесе дома пълна чанта книги. Каза ми, че в пловдивската гимназия има даскал на име Благоев. Съставял кръжоци, за нова свобода и нови правдини им говорел. А книгите са написани от някой си Маркс, Ласал, Жюл Гед, Амичис. Веднага ги нагълтах. Вече побелях, но окото ми е още точно: това ще са нататък моите библии.
Генчо стана, разтвори шкафа, две книжчици ми избра. Четох ги и се убедих - ново време шета по света. Не разбрах всичко, но главното е ясно - тези, които го изповядват и проповядват са против царщината. Твърдо!…
Пет-шест странички - и пътят ме взема отново. Вървя по него, мисля си: прогни моят корен, няма да има на какво да се захване младият филиз. Само два клона оцеляха, и двата са сухи сухари. А защо се премести братът Петър в Куруджиларе? И той за свободата тичаше, и той на пръст мирише. Сякаш го чувам да казва:
- Настана време внуци да гледам, а ищах - никакъв. Защото стореното от нас потъна в кесии и каси. Утре някой ще ни рече ли аферим? Ами! Ще си живее, ще милее за своето и хич няма да се досеща, че сме били.
Спирам за миг, колкото да му се сопна вътре в себе си:
- Брате, брате! Ако не беше ти, ако не бях аз, ако не бяха онези, които вървяха подире ни, как щеше да съмне? Пак е нощ, а след нощта идва ден. Щом търсиш полза от всичко сторено - ето ти я!
Петър се изсели, за да забрави. Два пъти в живота си имаше да върши големи дела - не успя. Но че трябва да се бори - трябва. Може би да е ударил часът на даскала от пловдивската гимназия? Неподготвени ли да го срещнем?
И ме хваща яд на Захарий, мърцина си отиде той. Да ми беше обадил, че пише книга, да му дам думи за още две. Пристигаше при мен като за ядене-пиене, подпитваше ме несериозно, на дребни хартийки драскаше - кой да се досети?
Защото книгата е велико нещо - на знамето си трябва да я имаме ние. Заслужава. Училище е била, училище ще бъде - отвека и докато сме.
Не, не си мисля нищо лошо за народната памет: свята е тя, не се трие - и старецът, и детето помнят: живяха! Как иначе ще сме силни. Прочее, ти, който идваш след нас и стъпките ти са наперени, сложиш ли на масата си хляб, спри пред отрязаната филия, вгледай се в потреперващите власинки земя и кръв и се запитай какво ядеш, откъде е дошло то, кога и от кого е платено. И още нещо ще ти заръчам, лично:
- Виж, момче! От мене не чакай нищо свястно вече. А когато легна в пръстта, вземи, че направи един хубав път, голяма работа е пътят. Метър и седемдесет ще бъда от него аз, но все ще водя нанякъде. И ще съм ти благодарен, че ме тъпчеш…

Върна ли се в Царацово, мълча седмици наред. Тодора сумти край мен, гледа ме крив, намусен, търпи ме, но до време. И изведнъж:
- Как не ти приседнаха онези сто драма хляб в Ташкапия, бе. Тогава не си отварял уста, защото трябваше - защо го правиш и сега?
Пък аз:
- То не ти е, бабо, да накадиш книгата с тамян, за да се появи написаното. Зле съдиш.
А е права: от мен не получи ни имот, ни блага дума. От царуването ми ще остане само една чанта, ситно извезана с мъниста по краищата, с малко книжа извътре. Ала с нея оправях доста неправди.
Оная зима бях в пловдивската банка - имотът на един сиромах бе изтекъл там, мой човек, царацовчанин. Влязох в залата, облечен в нещавеното си кожухче, а кюмбето пращи, от жега не се живее. Отпусна се кожухчето, на тезгяха излеко слогнато и душата му взе да мирише. Мръщи се чиновникът, зализан, загладен, сърди се:
- Ей, че воня! Ти турчин ли си бе? Я излез и чакай навън!
Претърпях, а когато дойде редът ми, бръкнах в чантата, извадих лист, подадох му го. Лице-восък, гръбнак-тел: позна чиновникът името ми, длъжността ми разбра. Разтича се, сиромаха оправи, но аз въпреки това:
- Утре няма да те има тук. Тук си не да ти слугуват, а да слугуваш.
Тъй и стана. Понеже имах власт, кучета я яли. Подкачи ли се въпрос да се избира народно събрание, Стамболов биеше нарочна телеграма до Пловдив. Правете, струвайте, но Арабаджията го искам до мен. Ще ви държа отговорни, ако се случи някой сакатлък. Тодора се гордее, пък аз я пресичам:
- Не го прави от добро сърце, бабо. Знае той, че селата са с мен, те са му нужни, не това, което е под овчия ми калпак.
И за друго ме гълчи: не съм умеел да се вреждам. Помня, един ден пристигна писмо. Ще раздават общински места около станцията, места лични, за поборници. Да ида, да си избера. Вкъщи - радост. Но да пладне. Защото им казах:
- Моят имот е друг. Да вървят тези, които като ги плюят, мислят, че дъжд ги вали.
Продават се те. Ето, Народното събрание вони на чесън - защо? Просто е - депутатите - селяни, дето са ги избрали пак селяни, нагъват по ханищата хляб и лук, но лирите си пазят. Лирите, които им се дават за това, че са депутати. Сетне купуват с тях я земя, я стока, а не разбират, че са купени самите те.
Никога няма да забравя ей тази случка… Излизам веднъж аз след заседание в събранието, а на вратата ме спират и ми сочат едно стъклено кепенче. При него иди, казват ми, вдигам рамене, изпълнявам.
- Как ти е името? - пита ме чиновник с лампази иззад кепенчето и шумоли в ръцете си хартия.
- Иван Атанасов. Защо?
- За хубаво е - твърди чиновникът, отброява купчинка лири, тика я към мен, лист и писалка ми подава:
Ето тук подпиши!
- Как така? - опъвам се аз: подпис къде да е, не се слага - трябва да стои само под клетва.
- Не ме бави, че хората чакат - дума кротко онзи.
Обърнах се и що да видя: зад мен - опашка! Подписах се, парите взех - опариха ме като жар. А когато подир три часа заседанието се поднови и Стамболов попита изтежко има ли желаещи да се изкажат, станах, та отидох при министерското му място. Изгледах го, обърнах му гръб и го запитах пред всички:
- Помниш ли, Стефане, часа, в който пристигна за пръв път в село като заместник на Левски? Помниш ли как ми се представи тогава? Ако си забравил, да ти кажа - с песен. Заради нея ти повярвах. Защото пееше ясно:
Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари!
Млъкнах, извадих лирите от джоба си и ги ливнах на масата пред него. Продължих:
- Затова, че тогава ме излъга, искам от тебе или да отречеш, че така е било, или пак да ми я изпееш. Хайде, да те чуя!
И пак се извърнах към него. Гледаше ме тъй, сякаш бе умрял. Изминаха минута, две, три - тишина. Силици нямаше нито за едното, нито за другото. Рекох му:
- Благодаря ти, че пред толкова хора, все твои ортаци си призна лъжата, Стефане. Но искам да знаеш, че не мен лъжеш, а народа си. Защото онова, на масата, е потта и кръвта му!
Останалите не смееха да шавнат…
На следващия ден излизаме на тумби от събранието, а последни се клатят Стамболов и Фердинанд. Направиха им път да минат, ръкопляскания и поклони - колкото щеш. Още не мога да разбера защо ръцете, които са дадени за работа и бой, трябва да изричат празни думи. И прегъването пред някого не мога да разбера - човек се покланя само пред земя и жена: те раждат. Само пред тях, като Васил.
Та вървят двамата първенци край аргатите си, отвисоко гледат, големеят се. Но стигат до мен, усмихват се, спират, ръцете си ми подават. И:
- Как си там, в Царацово? Слушат ли те хората? Имаш ли нужда от нещо?
Прах в очите! Отминаха,а депутатите ме наобикалят и питат:
- Прост човек си, селянин, пък с теб се ръкуват. На нас и поглед дори не даряват - защо?
- Не се чудете, байовци - отговарям. - Чиновници като вас те виждат всеки ден, по-интересни са им селяните, затуй.
Но знам, че не е така. Знам, че те се страхуват от тези, които не са продали вярата си. Искат да ги прикоткат, да ги омърсят, със себе си да ги изравнят. Някъде успяват и това ги настървява повече. Всичко им помага - попът и съдията, офицерът и стражарят, кметът и бирникът. А вярата става по-силна, по-здрава, от баща на син се предава, не гасне…
Посинен и със счупени ръце се бях върнал от Ташкапия, но с радост в сърцето: Тодора ми бе родила син. Езичниче беше, та решихме да го кръстим. Седмица време обикаляхме с една каруца от село на село, от църква на църква: където хлопнем - затваря се. Пуснала се бе дума, че не признавам Христос и не тача светиите. Щом възвихме към Царацово нищо не свършили, Тодора не издържа, разплака се. Посумтях край нея, ръка вдигнах, сълзите й избърсах, казах й:
- Псета ги яли поповете, бульо! Не се кахъри, а помни, че българинът се ражда с вярата си. И тази вяра нито сабя я сече, нито куршум прекършва.
Кимна ми тя заплакана и ме прегърна през кръста. Конят повървя, повървя, сетне, изглежда намери тлъста трева покрай пътя, та спря. И доста дълго пасе там…