С ДУША НА КОЛЕНЕ
ЙОРДАН ПЕЕВ, стихотворения, електронно списание “Литературен свят”, 2014/2015 г., броеве 60, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69
1.
Още в началото на обзора изповядвам своята пристрастност към този голям за мене, поет, въпреки все още не крещящата с броя на годините си негова възраст /роден 1968 г./, независимо и от ненатрупания кой знае колко голям житейски и професионален опит! Признавам си доброволно: малко прочетени от мене досега поети, независимо дали български, или чуждоземни, са ме хващали така яко за гърлото, с почти задушаваща от вълнение хватка!
Йордан Пеев се “появи” съвсем неотдавна в моя живот, малко след съвсем случайното ми, непрепоръчано от никой познат и изкушен от писането мой приятел или познат, “откриване” и първите ми срещи с електронното списание “Литературен свят”, което, очевидно и, дори - очевадно, бих казал, изпълнява и все повече се утвърждава с ролята си на най-престижното, засега средище, необходим и важен център на литературния живот за цялата страна.
И не само поради липсата на откраднатия или изгубен, в крайна сметка, изпълнявал до преди години тази роля вестник “Литературен форум”/стария “Литературен фронт”, преименуван накрая/, с всичките му недостатъци в битието му тогава, за който никой от оторизираните и за подобни “проявления” не си мръдна и “малкия пръст”, за да се върне изданието при тези, за които е било предназначено - неговите ревностни читатели. Или, както казва народът, за да се разсее надвисналата над СБП и неговата членска маса, четяща и пишеща, а и членуваща и в други професионални и непрофесионални сдружения и съюзи, несправедливост!
Поне аз лично, като не по-малко заинтересован, още не съм чул или прочел някъде за извършен подобен “подвиг” и стискам палци, заедно с членовете на моето семейство, също изкушени вече от писателски страсти и вдъхновения, това все пак да се случи!
Както е казал народът, “по-добре късно, отколкото никога!” И се надявам, че моят бивш колега от сп. “Читалище”, отскоро и настоящ председател на СБП /да му бъде честит постът!/, наш съмишленик, когото ценя не по-малко от себе си /повече е невъзможно!/, и за когото съм откликвал в пресата, подкрепяйки го в отстояването на важна, не само за нас двамата, кауза, ще направи всичко възможно не само това, но и много други, случили се беззакония сред бивши, а дори и настоящи, управляващи СБП органи, или люде, да излезе на бял свят.
А сега отново и пак, и без свян и безсмислено притворство, за вече станалия “мой любимец”, макар да не го познавам лично, живеещ в Стара Загора или казано по-точно и съвсем заслужено, поетът с доказана вече класа Йордан Пеев! Запомнете това име, ще имате необходимостта да се срещнете и занапред с него и не само в електронното списание “Литературен свят”!
Той е публикувал вече две книги: “Сълзите на гнева”, съвместно с Пламен Дойнов и сборника със стихотворения “Когато смъртта ми прогледне” /2014 г./, участвал е в няколко литературни конкурса и се е класирал на престижни челни места, съответно, печелил е и престижни награди. Но аз сега си поставям задача да ви запозная с постиженията му в публикациите само в електронното списание “Литературен свят”, които са ми под ръка и които наистина ме впечатлиха много още при първото им прочитане:
“С душа на колене, пленена скитница,
от навик вързана с въже от спомени,
мълчи надеждата ми - зла измислица,
с нозе до кост раздрани и оголени.”
Така започва първото стихотворение на публикувания в електронното списание “Литературен свят”, брой 60, първи цикъл, озаглавено, както и самия цикъл, “Надежда”! Самото понятие веднага приковава вниманието ни не само от спомена за многото му “трактовки” и то от повечето от пишещите, и не само поезия, автори, но и с евентуалните нови разработки по темата, откритията, които идващите с годините по-нови и все по-свежи с изявите си в творчеството си, млади и все повече младеещи, с различна опитност и непрекъснато нарастваща класа и подобряваща се и достигаща все по-големи височини поетика, попълнения! Не е отминат и Йордан Пеев от съпътстващите всяка младост тегоби и разочарования. Гласът на неговата надежда “е онемял в тъга на славеи, /чиято песен се оплете в клоните. /Със зъби кръст кове, с очи изправя го,/ с ръце забива си сама пироните.”
“Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,
А виж я днес - от буца пръст по-черна е.
Подобно звяр настръхнало озърта се,
смехът й със ръмжащи възли стегнат е.”
Поетът отразява по свой начин промяната, настъпила след “изумителните”, бих казал , и неочаквани за последните няколко поколения млади хора в страната промени в живота на обществото, особено силни и объркали живота не само на връстниците му, но и на хиляди други млади, а дори и преминали вече младостта си българи, неможещи да намерят сигурност и защита на своя труд и живот в страната, в която са родени и отраснали, където биха искали да отгледат, възпитат, да приучат на труд и родолюбие своите деца, и децата на децата си, та когато дойде свършекът на техния отруден живот, да го посрещнат, заобиколени от всичките си най-близки хора, а и от телеграмите или съболезнованията от различните краища на света, от заминалите и устроили се там, временно, заради хляба и поминъка, но останали завинаги, може би, далече и от род, и от Родина… Родината, чиято пръст:
“Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.
Сълзите й са камъни издялани
и с тях изгражда мост над дни изстинали.
И някой с пръсти облачни по синьото
написал е … И нависоко вдигнал е:
“Прости греха ни, Боже!… И помилуй ни!”,
но времето му за “Амин” не стигнало…
/”Надежда”/
Това е истината! Най-голямата Надежда, с главна буква, която човекът е осъзнал, след като се е появил за живот, това е Родината! С главна буква! В нея той съзрява, за да поеме задълженията си, да изгради и уреди живота си. Отнемат ли му я, отнемат му всичко! Никак не случайно е достигнал до нас през годините, през столетия и хилядолетия дори изразът: “Надежда всяка тука оставете!”, който и сега може да се прочете по черкви, гробници и манастири, по или край всички свети места, оброчни камъни и кръстове.
И най-тежкият да е животът на човека, който и да би бил той, надеждата е, която го крепи, за всичко и във всичко, “над него, под него, пред него, след него”, през целия му съзнателен живот, от рождението му, “та дор до гроба!” Загуби ли надеждата си човек, той сякаш губи всичко! И животът му вече не му е драг и мил, както е било преди, и всичко му е безразлично вече!
Поетът Йордан Пеев твърде рано е узрял за някои от значимите истини на живота, а талантът, с който Бог го е надарил, му помага да ги предаде своевременно на нуждаещите се от прозренията му хора, за да се почувствуват в един, за тях сюблимен момент, самите те надарени и значими, дори и да е само за миг време! А обикновено, това е за почти цял живот! За почти цял един живот, накуп, от съдбата: неща или обстоятелства, истини или лъжи, подвизи и падения, извисявания, прераждания, всичко, с което човек живее или се сблъсква в този свят, понякога кошмарен, друг път, страшно приятен и мил, безкрайно необходим за всички нас, които живеем и съпътстваме, ползваме или ненавиждаме, понякога, изненадите и благата му!
Съвсем ясно е и особено е видно, че творецът има свръхчувствителност към някои, “поднасяни” ни наведнъж или в прекалено силни дози неща, които нашата сетивност поема или отхвърля, според нагласата и собственото си ангажиране и светоусещане в момента на съприкосновението или сблъсъка с тях. Творецът у Йордан Пеев нормално засилва или приглушава, според собствените си усещания за мярка и значимост, тяхното въздействие, увеличава или “сваля”, тавана на въздействиятa им, така че с това почти задейства и читателя интуитивно. “Миговете” на “просветлението” у Йордан Пеев са толкова силно въздействащи, че читателят се оставя докрай в плен на тяхната стихия и порив.
Спонтанно възниква чувството у поета, неговият изблик сякаш опиянява не само “родилото” го въображение, но и “свидетелите” на проявленията му, незабелязано почти ги прави неизбежно съпричастни!
“Смълчани по библейски и безименни,
са камъните пръснати навсякъде…
От хората край тях, случайно минали,
избират спънатия в тях… И чакат.
С гранитен поглед си стоят на мястото,
но смъртните различни са от камъка.
Един в друг бродят, а земята тясна е
и гледат с алчните очи на сврака…
12. 02. 2014 /”Камъни”/
Всепроникващи са очите на твореца, те виждат и стигат и там, дето обикновеният човек, в повечето случаи не само няма да се впечатли, но и, често, няма и да усети, види, а дори и… да погледне! Но затова са сетивата на поета, да се докосне, да проникне, макар и по свой си начин, до същината на всичко обозримо и значимо в заобикалящия го свят, да стигне не само до истинските значения на нещата, но и да намери брод до тях, да ги сроди с човека, който ги наблюдава или изучава, да помогне на този, обикновено изглеждаш несериозен, гледащ сякаш в друга посока, от друг ъгъл или пък съвсем недовиждащ, късоглед понякога, да прозре това, което стои пред него, еснаф или най-обикновен, но реално изправен и зачуден като при всяко поредно чудо, най-обикновен простосмъртен, неизкусен все още или пък - изобщо, от динамиката в проявлението и на най-обикновените, заобикалящи ни и “живеещи” в нас, съществуващи често най-вече заради самите нас, простосмъртните, неща.
“Зениците им в сребърници гаснеха,
от звън монетен в буден сън живееха.
Кесия е сърцето им ръждясало
и малки камъчета дрънкат в нея.
Човек на камък си дарява името.
Кръщава го в смъртта си… И завинаги!
Дълбае с нокти в плочата незримото,
и с кътни зъби я гризат години…
Студено е на късът скален рамото,
в безчувствена съблазън е оголено
и щом в умора се подпре на камъка,
поглъща го с тъгата си под него…”
19. 02. 14 /”Камъни”/
Разностранни са творческите търсения на поета Йордан Пеев, много и особено значими са откритията му. Поезията се излива от душата му като песента на птица, рейнала се в бездънното синьо небе! Болката също така, безутешна, обхожда простора и кара човека да преосмисля - и живота си, и постигнатото до момента, и това, което още не е направил и му предстои да го осъществява в близкото бъдеще, ако и съдбата му е съгласна или е решила същото.
Всеки от нас е един безподобен тласък в настоящото или пък в бъдното, който ни помага да открием неподозираното дори, да научаваме все повече за същността си и как, разбрали необходимото или всичко, за себе си, най-добре можем да се осъществим, да реализираме най-успешно, или не чак дотам, тайно или явно носения от всеки един от нас потенциал.
“Човек обхожда цял живот сърцето
в надеждата му там да се открие,
но често той не стига… И в небето
душата му угрижена се вие…” -
изповядва авторът в “Последно”. Всеки има, даден му е в живота шанс, “времето е раздадено на всеки,/ тъй както в чаши е различно пълно/ и всеки има жребий и пътека,/ която в тъмното се спуска стръмно”. Но, знайно е, всеки човек осъществява по различен начин и с различни средства и успеваемост шансовете си, затова, в крайна сметка, и задоволството на всеки от нас от постигнатото е различно, щастието никога и при никого не е еднакво силно, всеки е подхванат различно от случаите в неговия изживян до даден момент живот и така щото различно обагрена е и неговата житейска съдба, много и всякакви нюанси се избистрят постоянно в течението и разливите й, съответно, така, образно, са обагрени и теченията в нея, които до последния миг на човека се борят с всички сили /и, средства, явно!/ за надмощие в надпреварата за осъществяването му: като същност, съдба, извисеност в живота, и… звезда във небето, което виждат, явно, само простосмъртните!…
“Мечтите му са болки позволени,
които до дъхът си сетен влачи
и щом превърнат се в сълзи солени,
така тъжи, че и смъртта му плаче…”
/”Последно”/
Особено силно е натоварено смислово едно от последните стихотворения от цикъла “Надежда”, бр. 60, м. март, 2014 г. на сп. “Литературен свят” - “С право”:
“Човек е аргумент, венец и грешка,
че Бог го няма, както го и има.
И същността му глинено човешка,
единствено с любов е обяснима.
Към него тръгнал, в себе си минава.
Врата отваря времето за горе,
за да надхвръкне звездната жарава
и с него, коленичил, да говори.
До кръв одран и огорчен в заблуди,
отляво струпал болките отива,
че само Бог е с право да ни буди
и само Той е с право да приспива…”
Категоричността, с която “проповядва” своите, изстрадани в живота и затова силно въздействащи, и на съзнание, и на въображение, истини човешки или Божии, е показателна за възрастта, в която е бил техният автор, когато ги е написал.
Думите, с кoито си служи Йордан Пеев, звучат съдбовно, като непоклатими стожери в нашия, съвсем неизмислен, напротив, пълен с премеждия или пък с приключения живот. Прочетени в съпътстващия ги контекст те тежат като откровения на Провидението, като истини на времето, с което човек не само не може да не се съобразява, а, напротив, длъжен е да го прави все по-често, замисляйки се непрекъснато и за другите, все още непроумени или непроучени, а често и недоразбрани от човешкия индивид неща и истини, с които “ни зачита светът”.
И които, колкото и да се правим на разсеяни и всеможещи, на всеимащи и всеобвързани, освен обвързаността, която носим с нас още от акта на рождението и първото ни проплакване, при идването ни на белия, така наричан от нас, но Божи, а не наш, свят, света, в който живеем и се трудим, всеки различно, за определеното ни “отгоре” време, да се връщаме, отново и отново към себе си и в себе си, “докато свят светува”!
Благословена да е ръката, която е оставила върху белия лист сътворените от Йордан Пеев, съпричастни и с мислите на хилядите българи, които живеят по земята ни, и не само родната, стихотворения! Благословена да е и главата, в която най-напред са се родили, отраснали и узрели не само за показ, но и за велика поука на всички нас, крачещи по земята Българска!
/следва продължение/
