Филип Марински

- Анана сиким! - изпсува на турски Адил, после се усети, че вече повече от денонощие е в България и, превключил, започна да ругае на български:
- Какви такива все потрошени ги влачат по шосетата! Не рейс, ами плевня някаква порутена. На тоя, дето върти волана, сигурно му се струва, че хвърчи, а децата търчат след него като на играчка и му гълтат пушиляка.
Добре си караше шофьорчето - младичко едно такова, натискаше педала на газта, но душата на Адил се беше вклещила в някакво менгеме и му се струваше, че автобусът пъпли като костенурка…”Жельва гиби!” - обърна пак мисленето си човекът и за да се някак отклони от отчайващо ниската скорост на рейсчето, загледа се през стъклото навън.
Другичко си е тука, всичко някак по-различно. Между слоговете цъфтят макове както там, край едновремешната Троя, дето беше ходил почти две години да продава дървените си троянски кончета, сковани от тесни дъсчици. Там маковете са по-каба, демек по-едри, наляти, ама цветът им някак дълбок, тъмен, тъжен. А тука гледай! Весел цвят, нежен, радостен… Та край Троя Адил пари не спечели, само дето се научи, че тука едно време древните гърци са си мерили курназлъка…Върна се в Чанаккале, в къщичката, паднала му се като на изселник и го удари на балъкчилък. И от това файда не видя - не стана от него рибар.Фукарлъкът го следваше по петите и му подяждаше хлебеца. Добре поне, че синовете му орадисаха на късмет. Големият хвана слука с едно щандче за пилешко месо в Истанбул, близо до хотел „Гьозче”. Продаваше там по триста кила пилешки кълки на ден, ама докато наплати стоката, наема, данъците, оставаше му, колкото да преживява. Малкият се хвана екскурзовод пак в Истанбул. Водеше български групи по Капалъ чарши, до Синята джамия, „Света София”, Египетския пазар, превеждаше ги през Босфора с корабче да им покаже блясъка на фирмата „Коч” и беше щастлив, че в сърцето на Турция има с кого и как да си дума на български. Свикнаха децата там и добре че свикнаха. Един партиен келешлък в България навремето подгони Адила и го прогони. Тогава, когато майка ти те не иска и мащехата е нещо.
Адил с „мащехата” не можа да се разбере. Чанаккале е град голям, кораби шарят насам-натам край него през Дарданелите, салтанатлък колкото щеш, ама… не става работата-а! Де ги онези широки орници между Пандаклъ и Хайдушки дол, да запрегнеш биволите и да заредиш бразда подир бразда, та да те лъхне в образа дъх на угар… Ох, ох, ох, Аллах! Вер Аллах, вер! Дай, Боже!
- Барем на завоите внимавай бе, младок! Хора караш, не картофи. Къде си пришпорил?! - провикна се човек на средна възраст от задните седалки.
„Вай, на тоя пък му се види, че шофьорчето бърза!”
За кого бързо, за кого бавно, най- после тенекиената развалина заръмжа по завоите на Пандаклъ. Тука вече Адил не издържа и стана прав. Само остави палтото си в скута на жена си, която, разкисната от жегата беше се разплула на седалката.
На чешмата, след разклона за централата беше спрял москвичът на доктора. Самият доктор Милев, изправен до колата с шише вода в ръката, огледа хората в автобуса и го позна. Усмихна се докторът и вдигна ръка за поздрав. На разклона за Кулата се тътрузеше каруца с тек кон - Джемал Дрянов сигурно отиваше към къшлите. По-нагоре, вдясно от пътя под акациите, наврял глава в мрежестото було яваш-яваш шаваше между пчелните кошери Стайко Седянката. Той е - по походката го позна.
Когато автобусът приближи превала преди селото, Адил се премести напред и застана до шофьора. През предното стъкло искаше да гледа възвръщенецът и първото нещо, което видя, беше камбанарията на църквата.Строена на най-високото място в селото, тя първа посрещна Адила. И мюсюлманинът усети как приятнинка полазва по тялото му. Църквата е частица от родното му село!
Само след половин минута пред погледа му се откри цялото, кротнало се в горния край на обширна, плодородна тераса. През отвореното стъкло до шофьора нахлу терпентинов дъх - значи цехът за преработка на шикла работи.
Автобусът се изкашли набързо на спирката пред пощата и застърга по маршрута си. С по две чанти в ръце Адил и Фатма се озоваха сами насред селото. Любопитни погледи се заобръщаха към тях от пейката пред магазина, от спирката отсреща, от двора на здравната служба. И докато някой рече: „Адил и Фатма бе, дошли си са…” около тях се скупчи навалица. „Хош гелдин!”, „Добре дошли!” - чуваше се и на турски и на български, протягаха се ръце, чу се женско хлипане.
Как вестта за връщането на Адил се разнесе като мълния из селото, как се струпа около дошлите народ като на митинг, колко покани за гостуване се чуха, как се сипеха въпроси „какво”, „къде”, „как” - за всичките тия работи няма да говорим, защото няма да има свършване. Ще кажем само, че един стар човек извиси глас над гълчавата:
- Ей, комшулар! Има време всичко да чуем, за всичко да лафоваме. Оставете сега людете да си видят къщата. Имайте милост към хората.
Това тури край на олелията.
Къщата ги посрещна смълчана и замислена. Празна къща, парясана. Някак оклюмали им се видяха челните дъски на стряхата, сивясали в плътен дъсчен мъх. Адил напипа ключа в джоба си. Колко време беше въртял в пръстите си този ключ в онази чужда земя, само Адил си знаеше, ама ключът беше излъскан като мотика, която не е спирала да копае… Виж, бравата позаяде - като да се чудеше дали да пусне навътре този изоставил я преди години сайбия. Ръждата се беше завряла в чарковете й, та преди да си дръпне езика, изскимтя като ритнато куче. Когато вратата се отвори, застоялият с годините въздух потече навън, носещ със себе си тежкия мирис на мухъл, мишовина и запуснатост.
Най-напред Адил обходи стаите. Фатма се движеше след него като сянка. Няколкото думи, които си казаха двамата, отекваха странно в празните стаи. Най-хубавото, което видяха при този обход, беше, че прозорците навсякъде бяха здрави, макар и толкова прашасали, че навън почти нищо не се виждаше. По таваните на горния кат никъде нямаше следи от капало, което значеше, че и покривът е здрав. В кухнята жената отвъртя кранчето на чешмата и струйката вода със свистене и някак игриво се плисна по прашасалата мивка.
- Я, потече! - като изненадано дете се усмихна Фатма и погледна с грейнали очи мъжа си.
- Ще потече, я! И има да тече, да тече… - рече някак гордо Адил и се сети да щракне и осветлението
Нищо! „Бушоните!” - сети се Адил и отиде та огледа таблото. Миг след това лампата мъждиво се засмя.
- Видиш ли? Толкова време е минало, а хората не са ни отписали. Нито водата е спряна, нито тока. Евалла! Хайде сега, ти се захващай с паяжините и джамлъците, пък аз първо да потегна пейката на двора.
В килера под стълбището бяха събрали и оставили тогава при тръгването всичко ненужно и незначително, което не можеше да се продаде пък и нямаше смисъл да се носи. Намериха се там и метла, и парцали, и нащърбен по ръбовете пластмасов леген. Адил извади дървеното сандъче с ненужна дребна железария и ръждиви пирони, с теслата и косаджийските ковала, чукна два пирона на гърба на входната врата,окачи палтото си и заврати ръкави.
Пейката на двора беше важно място в живота на Адил. На нея сутрин той се здрависваше със слънцето, а вечер там оставяше умората си. Сега и шестте забити в земята носещи колове бяха прогнили и тя беше залитнала на една страна като пияница.. Толкова години върху нея е сядал само дебелият сняг и се е заседявал там с месеци….
Дълго време се въртя около пейката Адил. Сумтя, ряза, дяла, чука, кова и накрая отупа длани една о друга, прибърса ги набързо и по дъното на панталона си, седна на подновената пейка и запуши. И докато се наслаждаваше на първата си свършена работа у дома, чу над главата си свистене на бързи криле. Вдигна поглед и видя лястовица да се отдалечава по посока на реката. В полета си тя приличаше на летяща ножица, която отвреме-навреме се затваря, рязвайки късчета въздух. След минута лястовицата пак профуча над него, но сега обратно и се залепи за стрехата. Дали е същата? Адил се зае да я проследи. Една и съща е Лети до реката, взема в човчицата си кал и започва да лепи под стрехата гнездо. Аллах! Съвпадение ли е това или хвъркатичкото е усетило, че в къщата се заселва живот?! „Давай, кърлънгъч! - помисли с разнеженост човекът. -Давай, ластовичке! Ще подхващаме отново. Ще градим. Далечко ти идва материалът, ам за това има колай!”
Адил изнесе отвътре легена, пълен с вода, и забърка в ъгъла на градината кална локва.
- Комшу, пък за вечеря и нощуване ще ви чакаме у нас, да знаете. - чу се глас от съседния двор.
- Берекетверсен, комшу! - отвърна Адил. - Нямайте кахър за нас, ние не сме на къра.
- Кой вика? С кого приказваш? - подаде глава от горния етаж жена му.
- Комшията Юсеин. Кани ни да вечеряме и спим у тях. Ама аз нямам намерение да ходя никъде. Стига ми три години спане под чужд покрив. В килера е онази стара пружина, ще я сложа в стаята, ще метна отгоре хасърчето и…А ти ще идеш да спиш у сестра ти. Гола пружина не е за женски кълки.
Тъй и направи Адил. За възглавница сгъна палтото си и спа като младенец.
Сутринта стана рано, изми се, среса си косата, обиколи градината да стори точна сметка какво и колко ще му трябва, за да вдигне разкривения плет и после седна на пейката.Седна и зачака да се здрависа със слънцето!
Наоколо плодните дървета бяха луднали да цъфтят. От белия облак на най-близката череша едно пиле се стрелваше към високия кол на оградата току пред Адила, въртеше се, приклякваше, като че искаше да каже” „И аз съм тук!”, после стремглаво се бухваше в бялото на цвета, за да повтори след минута всичко отначало. Изненадващо куражлийски се държеше това птиче стъпваше на плета само на няколко метра от пейката. Адил се остави да бъде въвлечен в играта и непрекъснато следеше движенията му. Ха ! Чакай,чакай! Че това е онзи с отрязания пръст! Хай гиди, гиди, пакостник такъв! „ - засмя се човекът, като че беше срещнал отдавнашен познат.
В това време по улицата откъм училището се показа Фатма. Тя си връщаше от сестра си и разговаряше вървешком с някакъв мъж с чанта в ръка. Когато приближиха, Адил го позна - беше Стоил даскала.
- Фатме, гел, гел! Фатме, ела, ела! Чабук, бързо бе Фатме! - провикна се Адил. - Чолака, чолака е тука!
- Какъв чолак, бре?
- Онова пиле с откъснатото пръстче и то ни чакало. Гледай го как шава в цвета на черешата. Нали ти бях разправял за пилето с откъснатото … Нали помниш?…
Имаше такъв случай, да. Едно птиче се вреше по овчето корито, кълвеше
крадешком от овчия пай. Един ден покривната дъска на коритото беше хлопнала, бутната от добитъка, овцете се подплашиха, хвъркатият немирник с цвъркот изхвърча към дърветата. Като отиде да огледа какво се е случило, Адил намери на ръба на коритото капчица кръв и останалото там отрязано пръстче.
- И това бюлбюлче ни чакало, ей! И сега се радва. Пърха ли, пърха. Пърха и пее.
А през това време птичето пак прелетя от черешата към плета.
- Какво славейче бълнуваш бе, Адиле! - обади се даскалът, вгледан към стобора. - Че това е най-обикновено врабче - сиво, рошаво, крадливо…Чакай да ти пропее славей, ако си нямаш работа!
- Пее то, пее-е-е, ама ти не го чуваш! Още от вчера пее. Тука, тука! - тупа с юмрук гърдите си Адил.
И се е засмял, та грее.