Хасан Карахюсеинов

І.

Прокуден е сънят и тази вечер -
със зелените си клони дръвчето на мира -
ще взриви на черепа светкавичния свод:
колизия на светлина и сянка,
разпукване на пъпки и надежда
                              в нежността на тъкан,
протегнати филизи крехки -
                                       ръце зелени,
протегнати към сенките усойни…
Към вечна пролет всичко се стреми!…
Ще бомбардират ли зелените листа
този змиярник там?…
Това ли е прокудило съня на болката
и оттогава ли така
                            слепоочията наболяват?
Ой, мойто гълъбово ято
по синьото небе се е зареяло!…

ІІ.

Жена, бяло безбрежие мое, разбери!
Не ми е сега до себична интимност и ласки!
По измъчения изгрев на човешкия ден
невинно негърче се гърчи в паметта ми
и как кървят сърцата майчини в Совето!…
Цяла нощ в душата ми ридаха
пороите от кървите невинни
на бежанците, там, в Тел Заатар…
И виждам как ръце са газени
от черните вериги на танковете-лешояди.
И на ливанка-гранка как потръпват
от ционистки нож отрязани гърдите…

И затова, дори когато топло утрото проблясва,
не ми е, скъпа моя, до нежности и ласки…