СМАХНАТИЯТ
Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”
След разгрома на Априлското въстание в Четвърти революционен окръг през 1876 г., войводата Георги Бенковски, заедно със Захари Стоянов, отец Ангел и далматинецът Стефо, хванали Балкана с цел да се прехвърлят в Румъния, която през тези години била мястото за спасение на българските политически емигранти. Но край село Рибарица, в Тетевенския балкан, те били предадени от дядо Въльо и Бенковски бил убит от засада на едно мостче на река Костина.
Захари Стоянов, който се движел последен в колоната, преминаваща по мостчето, паднал в реката, която го повлякла и отнесла надолу. Така той случайно успял да се спаси. Но няколко дни след това, той бил заловен и откаран в Ловешкия затвор. Там той, при срещата си с турските аги и следователи, започнал да се преструва на глупав и смахнат. И ето какво ни съобщава в своите “Записки по българските въстания”, написани след Освобождението: “Когато агите се отделиха от мене по местата си, аз се ослушах и чух мнението им за мене, което са можели да си съставят.
- Какъв е? - попита един от тях.
- Много на серсем ми прилича - отговори другият.”
А малко по-нататък в “Записките…”, неговото гениално чувство за хумор продължава:
” - Ти поне защо не ни обади, че Телеграфът (става дума за Тодор Каблешков, б.а.) е голям комита, бе, джанабед? - каза един второстепенен затворник и почна да ме барабани с краката си по гърба, понеже лежеше до мене, уж на шега.
- Остави го тоя серсем, холан! И той ако знае защо е станал комита, аз съм на мегдан! - повтори Бормалията.”
А по-нататък в спомените си той е още по-красноречив и описателен: “…Той и още други, ме викнаха един ден настрана в затвора и ми казаха да съм си променял дрехите, защото те ще ми вземат главата, че са комитаджийски. Ако съм искал да се смилят над мене и самите ефендита, да съм обличал дрипави дрешки, да съм се препоръчал за сиромах човек, в което те да ме улеснят. Най-голямо внимание обръщаха на моите хъшовски панталони, които, макар и продупчени тук-там, но все пак нови бяха. Съгласих се. Когато се касае за душата, колко пари чинат дрехите? Заедно с дрехите, взеха ми и калпака даже, комитаджийският, на който, като турели едно дъно от сърма, за кеф щял да стане. Облякоха ме съвсем по помашки: на главата бяла платняна такя, едно елече от басма, червено и зелено, на която имаше изписани тъпани, а от двете му страни два джеба като мазгали; едни бели сакми, на които коленете бяха закърпени със сини парчета, а отзад има една яма като месец от зебло. Когато след няколко дни ме извикаха на изпит с тия дрехи, ефендитата ме гледаха дълго време и се питаха дали съм аз.”
А когато, след дълги митарства по затворите, той е доведен в “Таш капия” в Пловдив, външният му вид бил такъв, че турците го попитали иронически: “Не е ли можал и без тебе да стане комитаджилъкът?”
Освен външният вид и физиономия, които не зависят от желанието на човека, Захари Стоянов оцелява и заради своето поведение. С тънкия си нюх и съобразителност, той още от Ловешкия затвор преценил, че трябва да подкрепи с дело онова, което физиономията му излъчва - смахнат серсемин, за да заблуди ефендитата. И го прави с невероятен артистизъм, без притеснение, че се самоунижава: “Беше ли умно - пише по-нататък в “Записките…”, и имаше ли някаква логика да взема да се курдисам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че мразя турците и тяхното царство? Кому да говоря това? На разбойниците, на крадците-цигани ли? Резултатът щеше да бъде бой до умиране и всякакви мъки. По това време българинът се считаше за виновен не само, че е въстанал срещу държавата, но че има и хубави мустаци. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, додето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки.”
А ето как е постъпил Ботевият четник Иван Кожухарина, с когото се срещнали в Ловешкия затвор. Същият издържал на дълъг и мъчителен разпит, без да признае кой е, какъв е, но избухнал накрая, когато единият български ааза му рекъл: ” - Защо не признаеш правото бе, едипсизино? Ти може да си протестантин и затуй си толкова инатчия. Българите са послушни хора.
- Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботйова, да се бия за кръст и за вяра. Чу ли сега кой съм аз?”
И като награда за глупавото изежване и безсмислено признание, Иван Кожухарина отива на вечно заточение.
По-умен, но от същия героичен сой, е и Тодор Каблешков - апостол на Четвърти революционен окръг, председател на революционния комитет в Копривщица, човекът, който пръв вдигна бунта в България и написа историческото “Кърваво писмо”. В Ловешкия затвор той казва на Захари Стоянов: ” - То е срамота, ако скрием истината и не изкажем открито теглилата на народа. Особено ние с тебе, като апостоли, трябва да направим това. Нека работата стане въпрос; и тъй, и тъй, няма да останем живи…”
Няколко дни след този съдбоносен разговор, Тодор Каблешков не издържал на мъченията и се самоубил в Габровския кауш. А Захари Стоянов останал жив, защото изповядвал друга философия - да оцелее с цената на всичко.
И успява!
Вероятно всеки читател ще се запита дали Захари Стоянов, когото турците са местили от затвор на затвор, като се започне от Троян, мине се през Ловеч, Севлиево, Търново, Елена, Сливен, Ени Заара и се свърши с Таш капия в Пловдив, непрекъснато е играл ролята на смахнат серсемин, за да оцелее и да може един ден да напише своята безсмъртна книга “Записки по българските въстания”?
Няма такова нещо!
По онова време той не е съзнавал, че има литературна дарба и въобще не е мислил да пише книга. Тогава е искал само едно единствено нещо - да оживее. И го признава на няколко места в книгата си, без да се притеснява от историята, че това не е героично. Като велик реалист, той изповядва истината, както за другите участници в Априлското въстание, така и за себе си. Особено за себе си!
Автоиронията е присъща само на великите!
Но тук излизат и се натрапват други два въпроса, свързани с поведението на Захари Стоянов и Тодор Каблешков: първият е, възможно ли е всички участници в Априлското въстание да постъпят като копривщенския герой или като Спас Гинов и Кочо Честименски в Перущица? Не - е отговорът! И е глупаво, ако беше станало. А вторият въпрос е - възможно ли е всички оживели бунтовници да постъпят като Захари Стоянов? Също тъй - не! И е невъзможно да стане. Защото Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и д-р Васил Соколски, а и много други, не можеха да скрият самоличността си, тъй като бяха лични мъже с натрапваща се външност и неповторима физиономия… Ето защо “номерът” на Захари Стоянов е един случаен феномен, който не можел да се повтори, а още по-малко да служи за пример.
Оцеляването на Захари Стоянов има и един друг аспект, който е извън него - предателството. Той дори е по-важен от неговото облекло, физиономия и артистично майсторство, защото има национални измерения.
В българската история, и особено в Априлската епопея, има много случаи на гнусни предателства. Ненко Терзийски от с. Балдево, Димитър Топалов от Сливен, Павел Петков от Севлиево и дядо Вълю Мечката от Тетевенско са най-ярките случаи. А по-дребните са безброй. Това е дало основание на някои народопсихолози да твърдят, че както в миналото, така и сега, няма обществено начинание, което да се е опазило от тая “болест”. И оттук те стигат до извода, че предателството е основна черта на българина.
Няма да оборвам този извод, защото това означава да сривам планина от факти. Но не мога и не трябва да пропусна случая със Захари Стоянов в Пловдив, който показва обратното. Когато опърпаният бунтовник попада в Таш капия, там вече е имало около 400 арестувани българи, обвинени , че са замесени във въстанието. Поне една четвърт, ако не и половината от тях, лично са го познавали. И понеже са смятали, че той е убит или е избягал отвъд Дунава, при разпитите са хвърляли цялата вина за бунта върху него и другите апостоли. (Познат и навсякъде използван трик за спасяване!) А когато Захари Стоянов се появява в Таш капия, работата става дебела и опасна.
Как да постъпят!? Да го посочат ли на Хасан Чауш или да се престорят, че не го познават?
Всички избират второто. Защо?… Нека отговорят тези, които твърдят, че българите са предателско племе…
Няколко месеца след Априлското въстание, през лятото, в опожарените и окървавени области на България идва Американската анкетна комисия, състояща се от Юджин Скайлър - американски консул в Цариград; Джанюариъс Макгахан - кореспондент на лондонския вестник ” Дейли нюз” и техният преводач Петър Димитров, родом от Сливен. Те започват своята анкета от Одрин и Пловдив. Посещават и затвора Таш капия, където се срещат с 400-те затворника. Константин Величков, възпитаник на Робер колеж в Цариград, ги приветства на английски и смело им разкрива истината за преминалото въстание и плачевното положение на българския народ.
Журналистът Макгахан забелязва най-опърпания затворник, облечен в парцали, черен, грозен и смачкан, като истински циганин. Това му прави впечатление и чрез преводача си той иска да разбере какъв е този тип и защо е тук. Но нищо не разбира, защото Захари Стоянов продължава своята “игра” - да се преструва на смахнат. Накрая при тях идва лекарят на Таш капия - д-р Владост, който казва на Макгахан: “Оставете го! Той е смахнат!”
Макгахан го оставя. И нищо не написва за него в своите блестящи десет репортажа, които разбуниха Великобритания и цяла Европа. В тези репортажи той описва най-подробно Константин Величков, д-р Соколски, Панагюрската княгиня Райна поп Георгиева и много други участници във въстанието, защото те бяха герои, а премълчава за Захари Стоянов, защото той е бил “смахнат”.
После, след Освобождението, се оказва, че той е най-големият герой, защото написа своята блестяща мемоарна книга “Записки по българските въстания”, която обезсмърти Априлската епопея на българите. Без тази книга българската история и българската литература днес щяха да са по-бедни…
