Диана Димих

ЕДИН ЗАБРАВЕН ФИЛМ

На 18 януари 2015 г. беше своеобразната възкресена премиера на документалния филм „Обичам те, живот” (Студия за телевизионни филми „Екран”), посветен на поета Дамян П. Дамянов. По повод 80-годишнината на големия творец филмът бе излъчен отново по БНТ 1 след единственото му показване в началото на 1987 г. Свои спомени за създаването на филма разказва един от авторите, писателката Диана Димих. Другият сценарист е режисьорът на филма Станко Михайлов.

За културната история на една страна безценни са литературните анкети, интервютата и документалните филми, в които хората на изкуството сами разкриват себе си, своите търсения и начина, по който творят, показват отношението си към живота и обществените процеси, оценките си за миналото, морала и духа на съвремието. За мен стойността на такива живи свидетелства за личността може да съперничи на рецензиите и литературно-историческите изследвания, защото в един филм, анкета или интервю авторите очи в очи споделят своите мисли, спомени, случки от живота и импулсите си за творчество, без посредничеството на изкуствоведи и критици с техните субективни тълкувания.
Но през 1984 г. не това беше целта да пристъпим към заснемането на документален телевизионен филм за Дамян П. Дамянов. Поетът изживяваше тежка вътрешна криза. Беше изпаднал в „черна дупка”, както сам казваше, не можеше да твори, не изпитваше радост, изобщо не виждаше смисъл в самото съществуване. Депресия, творческа криза, душевна мъка - както и да го наречете, това е дълбоко страдание и за самия болен, и за близките му. Писателят и кинорежисьор Станко Михайлов е дългогодишен приятел на Дамян П. Дамянов от годините на младостта им. Състоянието на поета и опитът му да посегне на живота си бяха разтърсили приятеля му и след дълги дни на безуспешни разговори, които трябваше да му вдъхнат сили и борбеност, след намесата на психиатрите Георги Койчев и проф. Темков, Станко Михайлов реши, че тук е нужно и нещо друго, по-силно и творчески въздействащо. Но как да го притегли към нещо значимо, когато Дамян в негово присъствие бе направил нов опит да сложи край на живота си?… Този обичан поет вече нито посягаше към перото, нито му се живееше на тази земя! Само една дългосрочна и привлекателна задача беше в състояние да впримчи Дамян и да му върне здравето и самочувствието. Каква да бъде тя? И Станко измисли - ще направи документален филм за големия български творец. Като познаваше чувството за дълг у Дамян, той беше сигурен, че заедно с лекарствата, ще успее да го мобилизира и върне към живота чрез отговорността към започнатото дело. Но така ли се прави - от днеска за утре - филмов сценарий, приема се от художествен съвет, включва се в годишния план на телевизията, одобрява се бюджет, сформира се снимачен екип и т.н.? Такава задача се подготвя с години. Но все пак режисьорът успя. Тук голямата заслуга е на тогавашния министър на културата Георги Йорданов, който от разпалените думи на Станко Михайлов разбра, че спасяването на Дамян е въпрос не на години, а на часове. Много човешки жестове направи той не само като министър, но и като приятел и ценител на българската култура, жестове и към семейството на Дамян, за да даде своята подкрепа, да усетят, че не са сами в трудните мигове на криза.
Като сценаристи със Станко Михайлов „пропътувахме” цялото творчество на поета. А режисьорското му око натовари изображението със символи, носещи внушение и сега, 30 години след снимането на филма (1985-1986). Още от първите кадри се запомня възлестият ствол на дървото с мъчително сгърчена снага; тичащият Явор - 7-годишният син на Дамян и Надя, полетял сред тревясали релси и слънчогледи като поетичния дух на физически прикования творец; коленичилият и разтърсен от ридание Дамян пред сандъчето с вещите на покойния си баща и картините му по стените; а на финала - сакото с ордена, преметнато на стола като ненужна вещ, и поетът със самотните си мисли след отшумелия 50-ти юбилей. Младият оператор Стефан Костов остави свой забележим знак във филма - приказната ледена гора с кристалите на поетична мисъл. За въздействащото единство между слово, музика и картина допринася и усетът на монтажистката Ангелина Пенкова, майка на талантливия актьор Иван Балсамаджиев.
В началото споменах за ценността на изповедната форма в интервюта, анкети и филми за творци на културата. Но при Дамян П. Дамянов, с неговата едва доловима реч, с ограничените му движения, не можеше да става дума за пряко участие с интервю. Дори на многобройните срещи с читатели съпругата на Дамян - поетесата Надежда Захариева - „превеждаше” пред аудиторията неговите думи. Вероятно поради това, преди някой да знае какъв ще бъде подходът ни при изграждане на образната система на кинотворбата, тръгна черната мълва, че ще снимаме Дамян за телевизията. Какви ли не приказки се изговориха от писатели и киноспециалисти, че начинанието ще бъде провал, че човек с такъв физически недъг и с неразбираем говор не може да бъде филмов герой.
Всъщност образът на поета се гради от безмълвното му присъствие в кадър, от контекста на природата, от поезията му, поднесена артистично от Стефан Гецов и Илия Добрев, от атмосферата на топлота в дома на поетичното семейство с три деца, от високата оценка за Дамян на български и чужди поети, критици, преводачи, издатели. И постепенно Дамян се възвръщаше към живота. Посетихме Москва, Ленинград, Минск, където го срещнахме с неговите преводачи Олег Шестински и Нил Гилевич, с паметни за историята места и архитектурни забележителности, с музеите и бюстовете на класици на литературата. В Бургас, Созопол и величествената Рила, в Русе и в страната беше заобиколен от обичта на своите читатели. Стопляха го и думите на Елисавета Багряна, Георги Джагаров, Добри Жотев, Владимир Голев, Константин Еленков, Любомир Левчев и италианския му издател Марио Булцони. Трогателна беше и реакцията му по време на тържественото честване на 50-ия му юбилей в Сливен, когато Павел Веснак?в прочете словото на Дамян и той се разчувства от собствените си думи за детството в своя роден град. Филмовата лента съхранява и спомените на Ганка Стефанова, която е помагала в грижите за малкия Дамян. Забележителен е кадърът с табелка в един училищен кабинет в Сливен, обзаведен с дарение от Димитровската награда на Дамян П. Дамянов. Кабинетът е в гимназията, където е учил поетът и която днес носи неговото име. Но в един момент табелката е премахната, явно от политически съображения. Дали това наистина заличава паметта за стореното добро? Ето я ролята на киното - да запази и онова, което вече не съществува.
Когато за пръв път влязох в дома на Дамян, знаех, че заваленият му говор може да ме постави в неудобно положение. Ако не го разбера и потърся помощ от близките му, няма ли да притуря още горчилка в тежкия му живот и да засиля повалилата го депресия? Но напразно се тревожех. Сякаш безброй пъти бях разговаряла с него - всяка негова дума ми прозвуча отчетливо. Речта му разбирах без затруднение, както усещаме въздишката или сведения поглед. По-нататък записах на касетофон негови спомени, интервюирах го във връзка с юбилея, говорихме за творчеството му, за преводите на поезията му. Подготвих за радиото половинчасово предаване за големия творец. Покрай сценария и филмовия процес опознавах и поета, и семейството му. Четях и стиховете на Надя Захариева, писани на коляно в кухнята, учех се от нея на търпение, възхищаваше ме способността й да прощава, да открива доброто у всекиго. И досега мисля, че душевното й равновесие е крепяло везните на семейните отношения, без да изключвам взаимната висока творческа оценка между двамата поети. А днес, 16 години след кончината на Дамян, единството между тях продължава не само в децата и внуците, но и в изкуството - излизат съвместни поетични книги с творби, които те са посвещавали един на друг.
През 2011 г. филмът за Дамян П. Дамянов беше представен на Международния филмов фестивал „Балфест”. Станко Михайлов бе отличен за авторския си филм със специалната награда на Колеж „Източен европейски образователен център” за приноса му в утвърждаването на хуманните и общочовешки ценности.
„Обичам те, живот” е единственият художествено-документален филм, създаден приживе за Дамян. Има телевизионни предавания за него и рецитали, в някои от които са заети кадри от нашия филм с живото присъствие на поета. Съжалявам само, че не успях да се наложа да включим поне един синхрон, поне едно изречение, произнесено от Дамян. Но затова пък гласът му звучи в неговата поезия и е ясно доловим в историята на нашата литература.