Проблемите и особеностите на жанра

 „Път през годините” от Константин Константинов

Панко  Анчев

1.

Мемоарът е свидетелство и описание на времето; той е негова картина и пресъздадена реалност. Питаме ли се обаче кое е това време: времето, което авторът си припомня и което описва, или това, в което той разказва своето минало?

Българската литература е богата на мемоари. Те са посветени предимно на революционните борби и на живота след тях, когато се установява нова форма на държавна власт.

Общественото съзнание лесно отделя важното, епохалното от ежедневното и отдава значение на усилията и жертвите, които нацията принася в историческия си стремеж към величие и стабилна държава. Този стремеж се радикализира и сблъсква социалните съсловия, мобилизира ги да търсят и намерят верния път, натоварва ги с амбиции и отговорности. Той отбелязва рязка смяна на посоките и на съсловията, които я осъществяват и които поемат управлението. Всяка революция иска да се легитимира както пред тези, с които и заради които се извършва, така и пред тези, които наследяват и консумират резултатите й. Легитимацията става обикновено, като й се придаде героичен характер, а неизбежните жертви се представят като високи подвизи и самоотдаване в името на някакъв светъл идеал. Обществото трудно ще я приеме, ако не е поставена в най-високия ред на историческата памет, ако не й се наложи ореол на възвишеност и не й се припише определението за щедър и безкористен дар. Затова за нея трябва постоянно да се напомня, да се разказва за събития и личности, допринесли за славната й победа. Така се задоволява потребността от героизъм и се държи постоянно будно съзнанието за героя като движещата фигура в историята.

Малките народи имат нужда от подобна история, чрез която трудното настояще се компенсира със светло минало и героична история.

Мемоарът поддържа жива историческата памет, стимулира я да съхранява ревниво миналото, като го дава постоянно за пример на новите поколения. Но мемоарът е лично свидетелство и разказва онова, което неговият автор си спомня - най-вече за собственото му участие в събитията. Той е свидетелство, което иска да помогне на историята да не се изгуби, като представи събитията и цялостното състояние на обществото в миналото време в тяхната достоверност - поне в тази, която е достъпна за автора. В това се състои и толкова желаната „обективност”. Обективността е да не измисляш несъществуващи събития и факти, да не изопачаваш истината и да съблюдаваш почтено отношение към другите участници в историята, като им отдаваш полагащото им се уважение и значимост. Свежата и услужливата памет и лична почтеност съставляват т. нар. „обективност”.

Но както ничие човешко дело не е съвършено, така и мемоарът не може да изключи субективността на автора си и да не отдаде предпочитание към едни хора и събития заради симпатия, а други да пренебрегне заради неприязън. Мемоарът е литературен жанр, а не наблюдение под микроскоп. Той е пресътворяване на миналото, негово тълкуване и анализ. Главният му герой винаги е авторът, около когото се развива действието. Сюжетът се затваря в личния живот и в зависимост от това доколко този личен живот е част от историята, дотолкова и сюжетът е общозначим или принадлежащ на личната биография на автора.

Правя тези уточнения, тъй като е важно да се разбере, че едно мемоарно произведение не може да бъде аргумент на „абсолютната истина” за времето, което се възстановява и описва. А е невъзможно, защото той е свидетелство не толкова на това време, колкото на другото - на времето, в което живее авторът и е създаден мемоарът. Иначе не може и да бъде, щом става дума за литературен жанр, за литература и изкуство, а не за някаква моментна снимка и застинал живот.

Тази особеност на жанра трябва да ни прави внимателни, когато разглеждаме, коментираме и оценяваме мемоарна творба. Не бива никога да се доверяваме напълно и да приемаме безкритично фактите в него - освен ако не са потвърдени от други свидетелства и от науката. Подозрението трябва да ни съпътства не защото се съмняваме в паметта и добросъвестността на автора, а поради особеностите на мемоарното свидетелство.

Разбира се, не бива да изпадаме от една крайност в друга и да не зачитаме свидетелството в мемоара именно като свидетелство за историческото време в него. В жанра се срещат най-малкото две епохи, които понякога са в симфония помежду си, а друг път - в непримиримо противоречие. Противоречията идват от начина, по който се представят събитията и личностите, и от неафишираната видимо оценка, която авторът им дава. Необходимо е доста по-задълбочено четене и анализ, за да се забележи именно оценката или дори по-точно - светлината, която той им хвърля, за да ги направи видими и им придаде значимост. Никак не е лесно това да стане. Ще се позова на „Записка по българските въстания” на Захарий Стоянов, тъй като тази книга е висока класика в българската литература, но според мене не е вярно прочетена и тълкувана.

Българската литературознание и историография смятат „Записките…” за най-мащабното и автентично свидетелство на връхната точка в национално-освободителната революция в България. Никой не оспорва тяхната достоверност както по отношение на лицата и фактите, така и по отношение точността в оценките и тълкуванията им от Захарий Стоянов. Наричат ги „българският национален епос”. Няма спор, че това е велика книга. Но тя трябва да се чете не като материал за историята, не само като спомен за въстанията, но преди всичко като свидетелство за времето, в което  е писана, и като израз на обществените идеи, битуващи тогава. Тогава ще се откроят много нейни особености, оставащи скрити при „ритуалното” четене.

„Записки по българските въстания” изразява индивидуалистичния тип общество. Това определя и отношението към събитията и начина на представяне и оценка. Обществото е разделено, натоварено с непрестанни битки за власт. Липсва обединяващата идея - затова и предателствата и подлостите са обичайни явления. Според Захарий Стоянов те са естествено присъщи на българския национален характер, но се вижда, че това не е така: те са плод на разпадналото се общество, в което няма единство и симфония, а разделения, конфликти и вътрешни борби. Дори властта, която Георги Бенковски си извоюва благодарение силния си характер и волята си власт, не е способна да събере хората в монолитно единство и да ги изведе до възжеланата цел. „Записките…” не са епическо произведение, а типичен буржоазен роман за властта и нейните закони и тайни. Захари Стоянов е описал едно време, но всъщност е пресъздал друго и тази „двойственост” подвежда и заблуждава читателя и изследователя.

Ако българската национално-освободителна революция беше такава, каквато е показва Захарий Стоянов, то тя никога нямаше да бъде доведена до успешен край. Аз не твърдя, че написаното от него не е вярно - напротив, то е напълно вярно, но духът на описаното време е друг - не този, който битува във времето, когато „Записки по български въстание” са писани.

Примерът със „Записките…” не е единствен, но той е най-ярък и типичен за двойствеността на мемоара, с която непременно трябва да се съобразяваме.

„Път през годините” на Константин Константинов е едно от най-ярките произведения от края на 50-те и 60-те години, плод на духовния подем на българската литература и култура, родил писатели и книги с изключително значение за българския ХХ век.

2.

Спомените на Константин Константинов разказват за обществения и културния живот в България от първата половина на ХХ век, когато в българската култура се включва ново поколение писатели, художници, музиканти, актьори, учени, интелектуалци. Свободната държава и населяващата я нация са изпълнени с огромна духовна енергия и с желание за нов живот. Ще изминат 50 години и явлението ще се повтори в нови условия и с нови хора. 10-те и 60-те години на ХХ век са твърде сходни именно с порива към обновление на обществото, но и с все по-забелязващите се пукнатини в колективистичното общество, с признаците на ерозия, с която общественият индивидуализъм (това не е оксиморон, но въпреки това би могло да се каже индивидуализмът в обществото) поразява трайно социалния организъм. И двете десетилетия са белязани от поколения творци с нови идеи, отварящи нова епоха в развитието на националната култура.

„Път през годините” ни дава нов ключ към дверите на епохите от преди и след Първата световна война. И той просто трябва да се постави в ключалката, за да видим какво има зад отворената врата.

Писателят трудно и рядко излиза от времето, в което е започнал творческата си дейност. Той остава в него и него изразява, дори и тогава, когато се сменя типа общество и той е чужд на новото обществено съзнание. Тогава творчеството му влиза, както се казва, в противоречие с обществото и това противоречие понякога е доста остро и болезнено. Но съществуват писатели, които вървят с времето, следват го и го изразяват като свое на всеки следващ негов цикъл. Това не е „нагаждане”, не е приспособяване, а особена чувствителност и способност на естетическото съзнание да пресъздава като естествени и нормални измененията в обществото. Обикновено обаче приспособимостта е само привидна, тъй като обществото е влязло в същия цикъл, в който е било, когато съответният автор е започвал своя творчески път и се е утвърждавал в него. Мисля, че такъв е случаят с Константин Константинов. „Път през годините” от 60-те години възстановява живота през 10-те и 20-те години. Вижда се тяхната идейна близост и сходство както в устройството, така и в духовните стремежи.

„Път през годините” е книга, носеща всичките белези на общественото съзнание през 60-те години. Тя е картина на това време, макар да е връщане в миналото, възстановяване на спомена за него, разказ за хора и събития, които са в историята. Затова и при излизането си бе толкова радушно посрещната и оценена високо - въпреки отделните критики и несъгласия.  

К. Константинов пише духовна и социална биография на едно поколение поети, писатели, художници и артисти. То става факт в трудни за страната и Европа години. Войните слагат край на много илюзии, в това число и на илюзията за възможното обединение на българската нация в една държава. Те разрушиха материалните основи на току-що създадената българска държава, проляха много българска кръв и потопиха в скръб и безнадеждност огромна част от народа. Видимата картина, която вестниците и публицистиката рисуват, е ужасяваща. Такава картина рисува и историографията, основаваща се на статистически данни и документални свидетелства. Реалността обаче е по-различна и тя е показана такава, каквато е, единствено в литературата и изкуството. Тази реалност говори за съсредоточаване на социалната енергия към една обща за цялото общество цел, за въздигане на съзидателните сили и възстановяване на разрушеното. Започва колективистичният тип общество и негови изразители са младите тогава писатели, сред които е и Константин Константинов.

Същото наблюдаваме и през 60-те години. Новото поколение мисли мащабно, социално, с перспектива, отговорно. То произлиза от традицията, признава я и следва нейните завети, но в новите условия е необходимо ново изкуство, което да изрази новите идеи. Новото изкуство не е само в изразните средства, а в начина на художествено мислене, в съзнанието за своята обществена отговорност, във вниманието към ежедневните битови и екзистенциални проблеми на човека. То е в новия тип личност, който се превръща в обект на изображение и в основен герой на литературата.

„Път през годините” представя и нов тип писател. Поколението на К. Константинов е ново и по дух, и по социално служение. Любопитна е неговата склонност към обединение и единение, в създаване на общности, основани на политически и естетически принципи. От една страна сякаш имаме рязко разделение по тези принципи, но всъщност от друга страна се вижда колко силен е стремежът към създаване на кръгове и школи като форма на обединение и изразяване на общи идеи и разбирания за живота и изкуството. Сладкарницата на бул. „Цар Освободител”, създаването на Камарата на изкуствата и културата, групирането около издания и издателства са видимите знаци на тази важна тенденция в културния живот в довоенното и след военното време. Творците осъзнават, че сами не са в състояние да се справят с натиска на буржоазната държава и капиталистическата икономика. Буржоазното общество е чуждо и дори враждебно на изкуството; то не се грижи за творците, не им помага, а постоянно ги унизява и ограбва. Константин Константинов на много места в книгата си сравнява ситуацията в началото на ХХ век с отношението на държавата и обществото към културата през 60-те години. Той често изтъква как сега грижите за творците са големи и никой от тях не е оставен да мисли за насъщния си, да се унизява и мъчи да уреди някакъв мизерен бит, за да съществува и може да твори. И това не е „хитрост”, чрез която да се хареса на властта и по-лесно да издаде книгата си. Писателят-реалист не отминава истината, не я прикрива или преиначава, за да получи облаги за себе си. През 60-те години формите на естетическо сдружаване са различни от тези през 20-те, но са живи и се проявяват активно. Творците живеят заедно не за да бъдат по-лесно контролирани от властта, както пишат днес либералните идеолози, а защото това е естественият им живот, в който по-лесно могат да творят и съществуват в бита.

Следвоенният възход на изкуствата и културата в България е благодарение на създадената нова култура, чрез която обществото и нацията се самоизразяват и самоосъзнават. Това е преломна епоха, в която се налага да се избере главният път на развитие. Тогава е необходима силна интелигенция, способна да поведе народа по този път, като преди това го убеди да бъде решителен в избора и в движението си по пътя. Без такава интелигенция народът и обществото ще се лутат напразно и неизбежно ще изпаднат в отчаяние. Виждаме по Константин Константинов как интелигенция осъзнава мисията си и с каква творческа страст и вдъхновение разрушава препятствията и вдъхва увереност и енергия в народа.

Същото се забелязва и през 60-те години и авторът много пъти отбелязва как в обществото и неговата интелигенция се проявяват тенденциите, които той е изтъкнал у своето поколение.

3.

„Път през годините” свидетелства как в епохи на духовен подем, на бурно развитие на културата и навлизане на компактна група от едно поколение творци във всички изкуства и в науката се засилва интересът към проблема за националния дух, ум и характер, за това кои сме ние българите и как да запазим себе си в процеса на интернационализация, могъщо влияние на чуждите култури и уеднаквяването на материалния бит. За разлика от епохите на упадък сега културата отчита своето място в обществения живот на нацията; тя не се страхува от това място, не се смята потисната и заплашена - напротив, самочувствието й помага да се огледа в очите на традицията и съвременността, както и да докаже и защити автономията и неприкосновеността си, но и да демонстрира качествата си в обкръжението на културите, от които най-често и плодотворно се влияе. Културата на подобно време винаги е зряла и с много ясно и категорично преклонение пред традицията.

През 10-те и 20-те години на ХХ век се формира окончателно отношението към Иван Вазов като към големия класик на българската литература. Вазов е означението на класическия тип колективистично общество. Чрез народния поет военното и следвоенното поколение писатели осмислят миналото и оценяват настоящето; чрез него се определя и отношението към езика на литературата, към природата, обществените проблеми и човека. Това поколение носи в себе си универсализма на Иван Вазов и този именно универсализъм определя и мястото му в новата българска литература.

Константин Константинов представя утвърждаването на новото поколение български писатели като естествено продължение на линията „Вазов”, но и като органично родство с течения и естетически кръгове, които се отклоняват съществено от тази линия. Традицията не е еднозначна и не се представлява само от едно-единствено явление или тенденция. През 10-те и 20-те години на ХХ век българската литература вече е достатъчно богата и многостранна, за да бъде свеждана до няколко само имена и за да бъдат отричани другите линии. Историята в крайна сметка поставя всичко на място и примирява враждуващите, за да ги сроди и предаде на идващите след тях. Затова в „Път през годините” е много важно онова, което авторът казва за Пенчо  Славейков и кръга „Мисъл” и за отношението на младите към тях. Това поколение успя да усвои уроците и на Вазов, и на Пенчо Славейков, и на Яворов, и на Кирил Христов и затова е толкова ярко неговото присъствие в българската литература.

В историята на литературата често се случва новото поколение да възприеме еднакво радушно и плодотворно опита на враждуващите преди него групи и автори, да ги примири и изтъкне тяхната значимост за литературата. Това именно оправдава литературните битки, противоречията и идейно-естетическите спорове. Споровете често издребняват, свеждат се до лични нападки и заяждания, мокар вътре в тях да е заложена идеята за обновлението и трайността на традицията. Необходимо е в един момент старото и новото да намерят общите си цели, за да заживеят повторно в следващото поколение. В зрялата култура това става по естествен начин и дава добри резултати.

Опитът на предходниците е полезен, когато новите писатели търсят новия език, за да изразят новите идеи и представят в пълнота новия човек. Този нов човек в началото на века е едновременно Вазовият възрожденец и Пенчославейковият индивидуалист. Той стои здраво в традиционния бит, но вече е започнал да се приобщава към плодовете на цивилизацията, да се трови с тях. Войните го карат да се замисли над собствената си съдба и да погледне на живота в цялата му сложност и пълнота. Там той вижда заблудите на времето, илюзиите и греховете му, но у него е все още здраво чувството за родовото, за историята. То му позволява да преодолее отчаянието, да се съвземе от току-що преживените трагедии и да намери верния път. Отърсването от заблудите и крайностите е показател, че новите писатели органично са усвоили опита на своите предходници. 

4.

Войните и следвоенното време българската литература и култура разрешават успешно и проблема за влиянията. ХХ век отваря вратите на процеса, който днес наричаме „глобализация”. Глобализацията застрашава най-вече малките и младите модерни култури. В началото на века този процес все още се възприема като благоприятен, защото дава възможност на българската култура и особено на литературата да се приобщи към съвременните веяния, да опознае новите европейски явления в литературата и да почерпи полезен опит от тях. Тя се сравнява с тях и в сравнението придобива самочувствие и изработва критерии за собственото си състояние и възможности.

Младите български писатели получават възможност да пътуват в чужбина и да се учат в европейски държави - предимно Франция и Германия. Прекият досег до техните култури и до бита на обикновените хора им отваря възможност за повече сравнения и придобиване познание за другите народи. В Европа животът е друг, други са условията, в които съществува литературата и живее писателят. Но в крайна сметка поезията и прозата разрешават едни и същи проблеми, независимо на какъв език се пишат. Затова и опитът, търсенията и постиженията на руските, френските или немските автори са изключително необходими и полезни за българските им колеги. Социалното и икономическото преображение на България губи смисъл, ако не е съпроводено с духовно и нравствено обогатяване, за което работи и литературата.

Но влиянието на чуждите литератури върху българската не се осъществява изобщо. То не е вятър или буря, връхлитащи върху нея, или като дъжд, който да я навали. Влиянието е чрез конкретни писатели и произведения, чрез преводи и лични контакти. Константин Константинов си припомня авторите и книгите, с които неговото поколение общува и се приобщава към големия свят на европейските литератури. Това не може да се контролира и направлява от държавата, поради което е достатъчно верен показател за характера на времето, неговите потребности и духа на културата. В България от началото на ХХ век се издава безразборно, безсистемно, без никаква програма за популяризиране на определени ценности, писатели и направления. Такава програма ще започне да се оформя през 60-те години и в края на 70-те и през 80-те тя вече ще се изпълнява. И в двете епохи проличава способността на водещите дейци на културата, даващи нейния облик, да се ориентират в потока от имена и книги и да се насочват към онези от тях, които са с най-високи литературни стойности и които най-пълноценно изразяват духа на епохата с всички нейни сложности и противоречия. Сега именно се осъществява онзи синтез между политическия и естетическия подход, върху който през Възраждането спореха Христо Ботев и Нешо Бончев. Новите писатели превеждат, популяризират и издават автори и книги с висока естетическа стойност, но те са разбираеми и близки на читателите с проблемите и характерите, които поставят и рисуват.

Важна е ролята на руската емиграция в България, дошла тук след Революцията през 1917 г. Константин Константинов особено набляга на участието й в българския културен живот от началото на ХХ век. Той говори по същество за формиране на нов естетически вкус - особено в театъра и за приобщаване към нови естетически стойности и подходи към изкуството. Руски театрали-емигранти правят знаменателни постановки и подготвят българския театър за неговата нова отговорна роля. Големите ни актьори от онова време са учили и специализирали актьорско майсторство в Русия и Европа и сега заедно с дошлите в София и страната театрали-емигранти те успяват да поставят на нови основи българския театър и своето собствено изкуство, да го направят съзвучно на тогавашното равнище на руския и европейския театър и да създадат практически българския театър.

Принос за развитието на българската култура и наука имат и руските учени и специалисти, останали в България в емиграция.

Времето, за което разказва Константин Константинов, е време на интензивно книгоиздаване, на нови литературни вестници и списания, на възход в изобразителното и музикалното изкуство. Може да се каже, че това е време на възродения реализъм - въпреки продължаващия интерес у младите автори към модернизмите. Идейно-естетическите спорове, които се водят, не са толкова за налагане на тези модернизми, а за изясняване принципите именно на реалистичното изображение, за това доколко изкуството трябва да бъде свързано с конкретната действителност, да я изобразява и да й служи пряко.

Нещо подобно авторът забелязва и посочва през 60-те и 70-те години, когато пише своите спомени „Път през годините”.

5.

Аз бих нарекъл „Път през годините” роман за това как обществото търси своя път към всеобща стабилност и хармония. Персонажите в него са хора цялостни, вътрешно стабилни, целенасочени, надарени с градивна сила, осъзнаващи ролята си на отговорни водачи на нацията. Светът е монолитен и в него не се проявяват конфликти, които могат да разделят хората и да разцепят единството на обществото. Такъв е светът на Вазов и Йордан Йовков, такъв е по-късно и светът на Димитър Талев (вж. книгата ми „Философия на литературната история”, 2004). Но „Път през годините” хронологично пресъздава времена, в които обществото се разпада и става индивидуалистично. Колективистично е обществото, от чиито позиции той пише своя роман-спомен.

В духа на това общество Константин Константинов пресъздава и героите на времето. Тези герои са писатели, театрали, музиканти, преводачи, художници, дейци на културата, отдали се съзнателно на високо и благородно служение. Те живеят със съзнанието, че чрез изкуството си служат на народа и отечеството и че са готови да жертват всичко, за да изпълнят служението си. Някои от тях дори загиват във войните, макар да са можели да се освободят от военна служба и останат в София. Изборът им да отидат на фронта и положат костите си за отечеството е свидетелство за тяхното лично безкористие и родолюбие, но то е знак за духа на времето. Не във всяко време, когато страната води война, е възможен подобен изблик на възвишени чувства и готовност за саможертва у интелигенцията. Само колективистичното общество поражда подобни стремежи и възпитава членовете си да бъдат безкористни и да мислят най-напред за общото благо и спасение, а после за своите изгоди и интереси.

В книгата няма нито дума за какъвто и да било конфликт между творци; никакво лошо чувство към някого. Дори намек за превъзходство на автора над някого измежду приятелите или тези, които не са го възприемали положително и са го отричали. Той не си приписва заслуги към никого - напротив, дори проявява често съжаление, че нещо не е донаправил, че не помогнал някому достатъчно, че не му е отдал заслуженото. Няма натяквания, нито удовлетворение от собствена правота. Както е, примерно, в цитираните вече „Записки по българските въстания” или в спомените на Тодор Икономов. Виждаме колко е силно влиянието на типа общество, в който живее и пише мемоарите си даден автор.

Благородството и моралът на колективистичното общество позволяват на автора да пресъздава пълнокръвни образи на творци. Да, тук ние наистина се срещаме с художествени образи, макар в изображението да няма белетристика и художествена измислица. Всичко е достоверно, но въпреки това художествената сила на „Път през годините” е ярка и неповторима именно с въздействието на персонажите в нея.

„Път през годините” не е само роман. Това е ярко литературно-историческо изследване на литературния процес и на литературния живот между двете световни войни. Описанието на явленията и имената е в духа на колективистичното общество. Движението е плавно, развитието - естествено, явленията протичат хармонично и не си противоречат, а само се допълват и доразвиват. Всичко е обозначено точно, без излишни и празни думи. Константин Константинов изтегля умело нишката на литературния процес, като го показва в неговата сложност и пълнота. Все пак акцентът е върху мястото в него на поколението на автора. А и то играе главната роля - въпреки че по това време пишат и други талантливи и значими автори. Но за К. Константинов е важно да проследи, опише и анализира най-важното според него.

Във втората част на книгата авторът е отделил място на цяла серия литературни портрети под общото заглавие на раздела „Съвременници”. Показателно е, че Константин Константинов пише за писателите Л. Н. Толстой, А. П. Чехов, И. Бунин, Едуард Багрицки, Антоан дьо Сент Егзюпери, Иван Вазов, Тодор Г. Влайков, Кирил Христов, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Никола Йонков Вапцаров. Повечето от тях са изразители на колективистичния тип общество! 

6.

Още веднъж искам да подчертая, че дори и мемоарът се подчинява на принципите, които всеки тип общество поставя на литературата и изкуството - да бъдат негов достоверен свидетел и изразител.  Във всяка творба и във всяко творчество трябва да търсим в еднаква мяра както проявлението на личния творчески характер на писателя, така и духа на времето, в което той твори и чрез чиито принципи и критерии описва и изразява обществото и човека. Дори когато се придържа строго и неотменно към фактите и борави с автентични документи, мемоаристът не може да е „обективен”. Той вярва на емпиричния материал, заради който и пише спомените си, но е подтикнат и вдъхновен от своето актуално време, чиито потребности за истина задоволява. Това време е гледната точка, отправният пункт на изображението на историческата епоха. Ако не четем по този начин мемоара, рискуваме да му се предоверим като свидетел и тълкувател на историята и да не отчетем неизбежните отклонения от „обективната истина”.

Ето защо мемоарната творба трябва да бъде четена внимателно, като в нея се разделя „миналото” от „сегашното”, за да се насложат после в анализа и оценката и на миналото, и на сегашното. Авторът стои между тях не за да ги разделя, а за да им придаде смисъл и значимост, да ги съпостави и съедини. Припомнянето на миналото не е самоцелно и не е само възстановяване на личния спомен, а отношение към него чрез особеностите в състоянието на настоящето. Светлината върху историята идва от настоящето и мемоаристът е неин проводник.

„Път през годините” на Константин Константинов е едно от най-ярките произведения от втората половина на ХХ век, свидетелство на стремежа към пълнота и цялост, който роди културата и литературата от 60-те години на ХХ век.