Никола Иванов

Несъмнено Борислав Петров е талантлив поет. Той е сред неколцината поети и творци от Пазарджик и Пазарджишко, които са на национално ниво. Това Борислав доказва и с последната си стихосбирка „Живот”. В случая „тетрадката с въпросите” му е именно последната му поетична книга. Истинският поет и творец е призван много повече да задава въпроси, отколкото да дава готови отговори, защото и той не знае отговорите. Само на повърхностните, плитки и примитивни автори всичко им е ясно и лесно. Талантливият винаги се съмнява.
За същността на стихосбирката „Живот” говори и заглавието, което е обобщаващо, защото в стиховете от книгата става дума за самият живот - един дар, но и едно голямо изпитание за всеки, родил се на тази грешна земя. Още повече пък за надарения с чувствителност поет. За всеки творец особено важни са Учителите в творчески смисъл. За Борислав Петров това са Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Димитър Димов, Емилиян Станев, Радичков, но особено важни за него са земляците Иван Динков и Никола Фурнаджиев. Както той казва, те са неговата съдба.
И наистина като творчески натюрел Б. Петров е подобен на своите учители. И той като тях приема драматично живота, който живее, не иска да се примири със случващото се с хората и с него. Но въпреки злото, което не е никак малко, надеждата и вярата също са неунищожими, защото ги има и добрите хора:

На път за утрото - нощта говори
и без новогодишен сняг и мраз,
че още има на земята хора,
които мислят и насън за нас.

Истинският поет постоянно усеща болка, съчувствие и състрадание към човека. А Поетът е призван да подкрепя хората:

Когато черни облаци надвиснат
над бялата ти аура от етер,
когато камъните страшно писнат -
и в ужас даже стихнат ветровете,
когато няма място на земята,
където да отидеш и избягаш,
когато си изгубил свойто ято
и сякаш в гроба си изправен лягаш,
когато боговете нямат жрици
и дойдат разярените етруски -
за да размажат твоя дух безлицев -
душата ти да стиснат - и не пускат -
когато няма ангели да светят -
дори по светло да ти правят сянка -
Тогава си спомни - че те - поетите -
така се раждат - сменят мама с мамка…
Но въпреки това са оцелели
и точно в този миг - не боговете -
а те ще те спасят - дори умрели -
разчитай за живота на поетите!

Интимните стихове на Борислав Петров са зрели, смислени, вълнуващи:

И още търся думи арамейски
да обясня по-просто своя грях
защо освободих жените змейски,
а себе си отново не успях.
……………………………………………
Сега е късно и Пилат Понтийски
намига ми, измит от звезден прах -
по пътя му пълзят жените змийски,
а аз защо се връщам - не разбрах…

За моралната отговорност на твореца пред потомците става дума в „Очите на децата…”:

И простичко да кажа - не лъжете
с фалшиви думи нашите деца,
защото ще ви прободат в сърцето
на бъдещето техните перца.

Специално искам да отбележа триптиха „Насаме с Апостола”, защото Борислав Петров е успял да се отърси от трафаретното, баналното, повърхностното, лековато патосното, патриотарското:

Надежда няма да ти дам,
че огънят изстина,
но да те питам - срам, не срам,
за нашата родина.
Поканих те - не каза „не”,
повярва, че боли ме.
Бесилото не те отне
от нашата родина.

В тази творба Б. Петров и излял болката си по днешна България и търси опора в гения на Апостола, в драматичен разговор с най-великия българин, със саможертвата му. Разговорът е непринуден и създава интимност, която не звучи неестествено. На места сарказмът е убийствен, защото сме поругали идеалите и саможертвата на Левски:

Тогава ще излееш - асфалти и неони -
и цифрите с програми в тефтерче ще редиш -
за четата на Тотю - ще ти намерим бонус,
а за Хаджи Димитър - хайлайф или престиж.
И пак не ще издаваш кого ще сме обрали -
за него, за народа, пак нещо ще крадем,
а ти прескачай лъвски широки магистрали -
ако решиш за Ботьов нещо - и фонд ще създадем.
Дори на баба Тонка ще вдигнем нова вила,
децата да посреща и свойте синове…

Въображаемият диалог продължава:

Време е за теб, Апостоле,
ето стол, и - заповядай,
няма да ти вдигам тостове,
дай сетрето - просто - сядай.
Ще те слушам до разсъмване,
вече ни видя държавата,
белким кажеш нещо в тъмното,
дето сили да ми дава.

Тази творба е успех за Борислав Петров, защото не са много стойностните творби, посветени на гениалния българин, който няма аналог в световната история. Без да е завършил престижни световни университети, Левски изгражда гениална с прозренията си политическа философия, до която светът достига повече от столетие по-късно!
Когато си поет с мисия, не трябва да спираш да твориш:

Един човек да има на света
от думите ти тихо да примира,
ще даваш своя данък на нощта -
дори и да не чуват твойта лира.
Разплути, недовиждащи души
ще хвърлят кал на живата ти рана,
но ти ги забрави - пиши, пиши -
не себе си, а другите да браниш.

Дързост да твори му дават събратята поети, били преди него, великите поетични предци, той разчита на тях, те го окуражават в трудния път на Словото. Не само за поетическата общност става дума в „Аз винаги…”:

Аз винаги ще бъда част от вас -
дори писмата ми да се изгубят,
от Пазарджик, през Лондон - до Бургас
душата ми във вас е вечно влюбена.
Дори когато вия под дъжда,
незнайно как, но ще ви давам сили -
бедата и оттатък е беда,
но важното е да остане милост.
Не милостиня, не и къшей хляб,
дори не фас, ракия или вино,
душата ми ще бъде вечно с вас,
последната звезда щом не изстине.

Класическата форма на стиха не затруднява Борислав Петров. Поезията му се характеризира със саморазнищване, богата образност и метафоричност, с достатъчна поетичност. Тревожна е поезията на Б. Петров, но точно за това е жива… Затова аз я адмирирам. А това че този поет е талантлив, е повече от ясно.

Борислав ПЕТРОВ, „Живот”, поезия, Пазарджик, „Белопринт”, 2013 година.