Димитър Милов

ЛЯТО В ТОПОЛНИЦА

Стяга ни жегата с огнени обръчи.
Сякаш сме грешници, тъй ни измъчва.
Гроздето даже сънува си облаче –
гледам: денят е разсъхнала бъчва.

Няма я в ниското даже рекичката,
сякаш коритото някой обърна.
Няма ги рибките – кой гъделичка те,
мила рекичке, но как да ги върна.

Даже чешмичката, тази пред кметството,
своите бистри сълзици изплака –
някой без право й взема наследството,
после потъва в очите на мрака.

С погледи галим луната по темето.
Жажда се крие в очите ни сънни.
Мисля и зная – дошло му е времето,
мъката нека изпием до дъно…

Нека септември раздава възмездие,
седнал на прага на облачен шатър.
Вярва човек в часовете си – звездните,
има в главата достатъчно вятър…

ОСТРОВ

С платна от вятър, за тополите завързани,
пътувам аз към своя остров, осветен
от жълтите очи на бухалите, дръзнали
да видят изгрева на бъдния ми ден.

И пак в селцето южно с име на топола
се връщам уморен в притихналата нощ.
Тополата до мен със острия си нож
дълбоко облачната дреха е пробола.

И сънна, светлината как се струйва само!
И раните ми тя превързва сякаш с бинт.
Във лодката на своя сън седи навярно мама
и плува тя към мен сега – към своя син.

А аз се връщам тук като една победа,
оставил изкования от думи щит.
И няма да попитам пак луната бледа
не е ли жълтото око на бухал скрит –

вещаещ в тъмното прокоба долу
за нашата земя, за утрешния Ной?
Завърнал се в селцето с име на топола,
забравям изведнъж за столичния вой.

ЕСЕНЕН МОТИВ

Пак във златни пламъци тополите в Тополница горят.
Слънцето е восъчно листо, което всеки миг ще капне.
Ято птици с писък проектира във небето своя път.
И върти се всичко, всичко се върти във кръг.

В двора мама пак приготвя сладко за живота ми горчив.
И поглежда със надежда да се върнем двама.
Пощальонът май е окуцял: ни писмо, ни телеграма
й занася – да зарадва нейните очи.

Тук реката пак намира своето корито с влажен дъх.
И върбите есента гримира – във водата се оглеждат.
По скалите тъй отвесни упорито се катери мъх.
От това подножие започва моят връх!

МУЗА

При мене спря. Невинно ме погледна.
Поведе ме като газела тя.
Ревниво мъжки погледи я следваха
подобно хрътки, хванали следа.

На въздуха не му достига въздух –
поетът както ще се изрази.
И сякаш слънцето поляга възнак
в коприната на нейните коси.

Огледа се във чувствата ми бистри –
къде ли досега е тя била?
Или е плод на късните ми мисли –
ухание на борова смола,

което нощите ми пълни с порив,
а моя сън – със ангелски пера.
Навярно още в небесата спорят
защо Димитър Милов тя избра.

При мен дойде сама – като утеха.
И толкова бе истинска… Уви –
остана само звездната й дреха
и аромата, с който ме обви.

СЕДМИ ДЕКЕМВРИ

                    На Михаела

Зимата е приказна страна.
Тя на чудесата пази ключа.
Нещо много светло ще се случи
в тази белоснежна тишина.

Точно в този ден и в този час
с най-нетърпеливите минути,
във които с бели парашути
              зимата
              ще спусне
              своя мраз…

В тази болница със спретнат вход
първороден вик ще екне лудо –
светъл знак за мъничкото чудо.
Чудото, наречено живот!