Елена Алекова

Слово за книгата на Никoла Радев „Истина без давност”
(четвърто издание) на среща в Клуба на БСП от 30 ноември 2011 г.

„Истина без давност” е една от достойните книги в българската литература. Темата й е антифашисткото движение във Варна и Варненския край. По-точно - подвигът на падналите в борбата през периода 1941-1944 г. Писана е по материали от Централния военен архив във Велико Търново, архивите на Народния съд и полицейските архиви от Варна, Варненския окръжен партиен архив, вестниците „Зора”, „Черно море” и „Варненска поща”, по спомени на десетки очевидци на събитията и съратници на загиналите и др.

Писана е със стремление към максимална добросъвестност при издирването и поднасянето на фактите и истината. Защото истината за времена подобно времето на антифашистката съпротива всъщност няма давност. Тя винаги е актуална. И винаги - навременна. Дори не е необходимо да прекрачваме отвъд границите на милата ни родина, за да се уверим, че фашизмът не е мъртъв, че той просто дреме и в епохи на мътни води, социални смутове и невежи властници надига глава, за да жъне поредните си кървави жетви.

Духовни наследници на фашизма само чакат своя час, за да подхванат поредна инициатива за овековечаване паметта на палачите. Спомняте си как на 29 юни 2010 г. старозагорските общинари решиха на сградата на Драматичния театър „Гео Милев” в града да се постави паметна плоча с имената на осъдените на смърт от Народния съд. А преди седем-осем години общинските съветници в Казанлък бяха гласували за реабилитация дори на ген. Иван Вълков с предложение да му се издигне паметник.

А кой е ген. Иван Вълков? Военен министър в правителството на Александър Цанков (1923-1929 г.), ръководил масовите репресии след Септемврийското въстание (1923 г.) и атентата в църквата „Св. Неделя” (1925 г.), той именно издава тайната заповед армията да се свърже с местните органи на властта за борба срещу комунистите и земеделците. „Преди всичко, четем в заповедта, трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията.”

И така на съвестта му тегнат над 30 000 убити български интелектуалци, включително и гибелта на Гео Милев, от дните на „белия терор”. След като през 1962 г. кървавият генерал умира в Старозагорския затвор, неговите близки са поканени да погребат останките му. Но те само пращат телеграма: „Часовника и дрехите изпратете, трупа заровете!”

Бях при Магда Герджикова, дъщеря на войводата от Илинденско-Преображенското въстание Михаил Герджиков, когато през 2004 г. съобщиха по телевизията за решението на казанлъшките общинари. 94-годишната жена беше възмутена вдън душа: „Как ще му дигат паметник на тоя генерал! Даже не заслужава и куршум! Такива издевателства е вършил, че и Бог няма да му прости! Паметник се издига на човек, който е направил някакво добро на хората. А той какво направи? Касапница! Цанков и той… Най-големите главорези… “

Израснах в годините на „зрелия социализъм”. За събитията от 20-те години на миналия век знам само от учебниците по история и от литературата - романа „Хоро” на Антон Страшимиров, поемата „Септември” на Гео Милев, стиховете на Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и др. Не вярвах, че подобни издевателства над човека и над народа са възможни. Преживях „преосмислянето” на историята след 1989 г. Уверих се, че „историците” правят с историята каквото си поискат. Но каквото и да правят с историята „историците”, фактите разбиват на пух и прах всичките им „учености”.

Нима можеш да „преосмислиш” разказа на Магда Герджикова: „Арестуваха Пенчо Савов, най-добрия адвокат в Пловдив и приятел на баща ми, много честен човек. А щом арестуваха някого през деня, до вечерта го убиваха. Цялата интелигенция на Пловдив беше арестувана, а после денонощно измъкваха арестантите с камионетки и ги избиваха край реката. Говореше се, че щом ги разстрелят, ги заравят в пясъците на Марица. Отидохме с една съученичка да търсим там Пенчо Савов, ровихме в пясъка и го намерихме. Знаеш ли какво е да ровиш в пясъка и да вадиш хора?… На един ръката я няма, на друг главата разбита…” Не, не знаех. И не можех да си представя. Но и не можех да го отрека! Та това беше животът й! Това беше историята! Това бяха фактите, а не „интерпретации” с предна или задна дата!

Затова трябва да се пишат книги като „Истина без давност”, да се издават и преиздават, защото те боравят само с фактите. Никола Радев не си е позволил нито една „интерпретация”, нито един „епитет” при отразяване на антифашистката съпротива във Варнеско през 40-те години на миналия век. И трябва да се пишат, издават и преиздават тези книги, защото носят истината за времето. Истината за подвига срещу истината за жестокостта и предателството. Истината за героите срещу истината за кръволаците и предателите. Факти, факти, факти. Без „оценки”. Без „сантименти”. Всяка емоция застива, парализирана в ужаса пред самия факт:

„Марин Севданов е садист и не ползва „метода” избиване на сандъка изпод краката, а се хвърля на жертвата със засилване и увисва на нея… Марин Севданов има кръщелно, че е християнин. Венчавал се е. На Рождество и Великден е ходел на църква… Смирен, тържествен, кротък, той е вдигал сбрани пръсти към челото си, за да стори кръст, и е нашепвал подир свещеника: „Господи, преди да се причестя от тялото и кръвта Христова, аз ти се изповядвам свободно пред Твоето лице невидимо…” За греховете на Марин Севданов няма думи в молитвеника за употребление в полза на душеспасението на православните.”

И толкоз. Никола Радев не осъжда палача. Нито отнема, нито прибавя щрихи към неговия образ. А още по-малко „интерпретира” поведението му. По документи, по спомени на очевидци, по свидетелски показания той представя истината за него и пъклените му дела… И закономерното внушение след това: делата на човека съдят човека, а не думите, а не намеренията, а не помисълът… Грехът на човека и възмездието след това…

Книги като „Истина без давност” трябва да се пишат и защото в тях е закодирана паметта за събития с изключителна нравствена стойност, от които поколения напред се учат. Учат се на мъжество. На доблест. На саможертва. Да избягват предателството, жестокостта, саморазправата. И че в края на краищата възмездието не закъснява. В предговора към книгата Никола Радев подчертава: „зрелостта на поколенията се измерва по опазената памет и по високата почит, която отдават на своите загинали братя”. А в епилога споделя: „През тези пет години (1978-1983 г. - б.м.), в които събирах дума по дума тази книга, живях с надеждата, че като пиша за мечтите, въжделенията и постъпките на загиналите, аз изправям на морален изпит оцелелите в борбата, които дойдоха на власт, т.е. победителите.”

Повече от 30 години са минали оттогава, книгата е претърпяла няколко преиздания, а въздействието й не секва. И все е актуална. Фактите са същите. Посланията й се разширяват. Това е мерилото за смисъла на литературата - всяко идващо време да намира в нея послания за себе си. Днес „Истина без давност” на Никола Радев вече е морален изпит не само за оцелелите в борбата и дошли на власт след 1944 г., а и за онези, които реабилитират фашизма и така се съприобщават към престъпленията му.

Но най-важна все пак остава паметта. Книги като „Истина без давност” са мост от миналото към бъдното. Те предават паметта за случилото се на онези, които идват след нас, и са вечен фактологически и морален противовес на всякакви нови „интерепретации”, „преосмисляния”, „гледни точки”, властнически бълнувания и решения. Защото паметта е най-големият враг на фашизма. Паметта е най-големият враг на злото.