Марко Марков

верлибри

***
Питат ме
защо не пиша стихове за теб,
моя любов.
Питат ме,
а не знаят,
че ти дойде при мен
от една далечна звезда,
моя любов.
И всяка дума
би осквернила светлината ти,
моя любов.

—————————–

***
Камъкът,
от нас издигнат
над улици и над площади,
след време придобива
чертите на жената,
която преди път ни казва:
- Добре да се обличаш,
сине!

А после
потъмнява
този камък.

—————————–

***
Произнесете
още веднъж,
но подред
гласните в нашата азбука -
и ще разберете
защо съгласните
са повече.

—————————–

***
Самотата е в тълпата! -
Такубоку,
най-японският поет.
Аз му възразявам:
                           - Няма
нищо по-самотно от върха единствен,
към когото се стреми тълпата,
за да го превземе.

—————————–

***
Когато ограбят
селяка
или
работника,
чиновника
или
търговеца,
всеки от тях се чувства ограбен.
Когато ограбят
                       интелигента,
той става по-богат.

—————————–

***
Сред всички
паднали на колене
един
остана
прав.
Убиха го.
Сега отново
стърчи върху площада
над безразличните павета.

—————————–

***
Освободеният затворник
е повече затворник
от затворника
в затвора.
Прието е обратното обаче:
да казваме, че е свободен,
когато
е сред нас,
свободните.

—————————–

***
Главата
на Стоян Десков,
дал всичките си пари,
за да утоли жаждата на Клисура,
е отсечена
върху коритото на най-хубавата му чешма.
Понякога
дори смъртта е
справедлива.

—————————–

***
Веднъж грузинците ми подариха тост,
преситен от живот:
„Умри,
преди да си умрял!”
Пиян от виното му силно,
пропуснах да ги питам
в този миг:
„Но как да разбера кога?”

—————————–

***
Не може да ме учи на живот
тоз, който пада
в бой за равновесие.
А всъщност към това стреми се всяка власт.
И справедливо е,
че пада.

—————————–

КОНКУРС МОНОКИНИ

В разгара на това забавно представление
най-неочаквано
в залата влезе
художникът Христо Станчев,
огледа ни,
сякаш търсеше нещо свое,
загубено в нас,
но не успя да го намери,
защото се извърна
и излезе
тъй тихо и незабележимо,
както бе дошъл.

—————————–

***
Сега,
когато всичко е в пламъци,
си спомням Реноар,
той беше казал:
- Щом Лувъра гори
и по корниза бяга котка,
спасете котката,
а не картините.
Едва сега разбирам, че това са само думи.

—————————–

***
Аз се смайвам непрекъснато
от една преследваща ме яростно,
вграждаща се в мен без милост
мисъл:
- Колко много хора, мили боже!
А пък колко малко
имена!

—————————–

***
Ние се раждаме толкова рядко,
а умираме
толкова често -
и дори не се питаме
защо.

—————————–

***
Умря -
и срещна своя пръв приятел там,
на оня свят.
- Е, как е горе - го запита онзи
след обичайното ръкуване.
- Животът става все по-лош и лош,
страхуваш се да поздравиш дори приятел -
отрони
новопоявилият се, без да пуща
ръката
на приятеля си пръв.
- Лъжецът е лъжец навсякъде -
помисли онзи
и го прати
по дяволите да върви.

—————————–

***
Животът му е ад
или
животът му е рай -
за този или онзи казват най-уверено.
Чистилището
е безлюдно.

—————————–

***
Най-накрая
той
зае
високия пост.
Но кого
пази
той
сега?
И от какво?

—————————–

***
Художникът се ражда в онзи миг,
когато
започва искрено да се съмнява,
че живее.

—————————–

***
От всички препинателни знаци
уважавам
без уговорки
единствено
многоточието.
Защото само то е способно да изрази
своя автор.

—————————–

***
Художникът
умираше
и адски съжаляваше,
че беше нарисувал този свят
почти
като
автопортрет.
Наистина ли той
умираше?

—————————–

***
Живял съм
само три мига:
мигът, в който дойде,
мигът, в който ме видя,
мигът, в който ме победи.
Оттогава
непрекъснато си казвам:
- Боже,
колко много съм живял!

—————————–

***
За пръв път
есктрасенсът получи истински пациент:
екземплярът,
дошъл при него за помощ,
беше
по-здрав от камък,
по-монолитен от канара,
по-непоклатим от планински връх.
и
екстрасенсът запретна ръкави.

—————————–

***
Едно палаво дете -
ето,
това е народът.
Той може
да замеря с кал,
после
от същата кал да извайва идоли,
после
да ги разрушава жестоко и невинно,
после
да замеря с кал отново.

Калта е
най-силното оръжие,
най-вдъхновеното
признание.

—————————–

***
Във всяка смърт
има нещо
епично.

Защото всяка смърт
е доказателство
на една хипотеза.

—————————–

***
Забелязал съм:
в дни на благоденствие
и обич
разцъфтяват дребните убийства,
в дни на изпитания -
големите.
И в двата случая умират хора.
А убийците наричаме
убийци
или пък герои.
Тъй върви светът към гибелта си.

—————————–

***
Удивих се,
когато прочетох:
нашият монетен двор
преизпълни
насрещния си план
за производство на ордени и медали.
После,
преизпълнен с чувства най-патриотични
се загърнах сам със себе си:
наоколо
и в мене
бе студено.

—————————–

***
Ние се раждаме
                        страшно богати,
а умираме
                страшно бедни.
Защото едва в този миг осъзнаваме,
че сме пропуснали
                            да открием
нещо малко
и нещо огромно -
Вселената в себе си.
И едва тогава
тръгваме
да я търсим.

—————————–

***
Пътниче,
помни:
най-отъпкани са тези пътища,
които никъде не водят.

—————————–

***
Понякога вярвам,
че сме сътворени
от Бог.
Защото няма
по-голям самотник
от него.

—————————–

***
Героят?
Героят отново върви
към страшните вятърни мелници.
Но повече мисли
                          за своя щит,
по-малко - за своето копие.

—————————–

***
Колко често се случва:
бродиш мрачен
                       из мрачния ден,
но срещнеш приятел,
поздравиш го -
и изведнъж
всичко в теб се изпълва със смисъл,
и изведнъж
всичко в теб просветлява.

—————————–

***
Има хора,
за които можем да кажем
без съмнение:
„Ето, това е България!”

Но го изричаме тогава,
когато
те вече са пръст.

А може би
това е справедливо?

—————————–

СЛУЧАЙ

И в мен веднъж
дойде на гости светлината.
Но нямаше с какво да я почерпя,
освен
със мрак.

—————————–

***
Свърши се.
Всичко е вече цяло, завършено,
съвършено,
съвършеното винаги е студено -
кръг идеален, затворен
от теб и от мен.

Вървяхме,
А аз стигнах спомена.
Края стигнах.
Ти - също.
Сбогом, любов!

—————————–

***
Намрази ме,
ако ти кажа „Обичам те”.
Защото
няма по-тежка верига,
по-нежно
иго.

—————————–

ОБЯВА

И понеже няма сол,
и понеже няма вода,
и понеже имаме вече само сълзи,
търсим
спешно
химик,
който да раздели сълзата
на сол
и вода.

—————————–

***
Животът, който не живях, обичам.
Защото в другия
не се познах.

—————————–

***
Раждане, любов и смърт -
о, боже милосърден,
дай ми
прекрасната възможност
да ги имам
многократно.
Така ще бъда като всички хора
и повече от тебе -
безсмъртен,
пак човек ще си остана.

—————————–

***
Отсякохме дървото.
То проходи,
видя ни -
и заплака.

—————————–

***
Защо най-вече плевелът е
лековит? -
запитах мъдрата природа.
Нима не се досещаш,
отговори тя,
та той се храни само от
доброто!

—————————–

***
Човекът е жив,
не защото го боли,
а защото се стреми да преодолее болката,
че живее.
Успее ли, той е мъртъв.

—————————–

***
Той не искаше нищо, освен
светло минало.
Защото знаеше,
                       че у нас
миналото храни.

—————————–

***
В този наш век,
в който
може да се замени всичко,
всеки негодник се пита
страхливо:
- Ами ако ми присадят
сърце на негодник?…
Но напразен е този страх -
негодникът
винаги има
здраво сърце.

—————————–

***
Разтворен в тълпата,
защитен
отвсякъде
и от всичко,
човекът е просто един човек.
Останал
сам със себе си,
беззащитен,
терзан от отсъствия,
разпъван на кръст от въпроси,
той е
Космос.

—————————–

***
Без думи разбират се тези,
                                         които обичат.
И тези, които се мразят,
                                     без думи го правят.
Помнете това,
братя поети!

—————————–

***
Не познавам човек,
който да може да каже:
Останах жив, макар и да живях достойно.

—————————–

***
Веднъж видях
как получава заплата
този, който
пише лозунги.
Оттогава клатя глава
тъй равномерно
и методично,
че си мисля:
дали
това няма да се превърне в тик?

—————————–

***
Защо
дъщерята на селото
по-често
става проститутка?
Не зная.
И все пак:
може би защото
не престава да се усеща
земя.

—————————–

***
В къщи няма никой, никой.
А очакват всички вещи някой.
Представете си бедата ми, ако
този някой
е безкрайно никой.

—————————–

***
Детето гука
или плаче.
По-мъдро е от всички нас.

—————————–

***
… И зрящите, които бяха легион,
дочакаха
да дойде
един слепец - за да ги води.
И той ги водеше,
и водеше,
и водеше,
натам, където тихо, лепкаво, спокойно
извира
мракът.
Когато стигнаха, той падна на колене
и почна своята молитва
от името на всички
тъй:
- О, боже светлина!…

—————————–

***
Днес
посетих
Големия поет на нашето време
и вече зная
защо
в стиховете му реве и стене буря -
върху бюрото
в кабинета му
въртеше страховито
единственото си лакирано крило
един
огромен
вентилатор.

—————————–

***
Селото
което вчера стана град,
днес
на град прилича само по това:
десет лъскави и неначенати бюра
му достави най-надменно
неговият по-голям събрат.
Разтовариха ги на мегдана, там, където
някога се виеше
хоро.

—————————–

***
Този,
който знае, че ще умре утре
е
/прости ми, човече!/
щастлив човек.
Защото той все пак ще успее
да свърши нещо
в живота.

—————————–

***
Есенее в мен.
И вече всичко става
златна
приказка.

—————————–

***
Точно толкова
щастлива е
нещастната любов,
колкото
нещастна е щастливата.
А пък казват:
без любов не се живее.

—————————–

***
Бих желал
някой да каже някога
и за мое стихотворение:
„Песента мълчи -
всички я слушат”.

—————————–

***
           На П. Донев

Колко пъти сънувам
все този сън:
ти и аз
газим през една река,
през една мътна, клокочеща, дива река
объркани,
зли
и безпомощни.
И не ме тревожи това,
че не можем да стигнем до другия бряг,
а това,
че реката е една и съща.

—————————–

***
Разбирам защо
Дега
е поправял платната си до безкрайност -
балетът
повече от всякое изкуство
е живот.

—————————–

***
Прости ми! - каза и си тръгна
естествено и разпиляно,
тъй както бе дошла
при мен.
Тъгувах ден, тъгувах месец и година,
а после махнах в себе си с ръка:
нима
ти можеш да помолиш този дъжд да не вали,
да не тече реката
и листът
да не потрепва сладостно, пронизан
от лъч
или сълза?

—————————–

***
Аз не искам да умирам
днес.
Защото
днес
в мене има още нераздадена
любов.

—————————–

***
Когато Каин
извършил своето пъклено дело
и се завърнал в къщи,
чул баща си да пита:
- Авел, ти ли си, сине?…

Сгрешил ли е бащата?

—————————–

***
Дотук мълчах.
Оттук нататък
аз златото натрупано ще харча пестеливо.

—————————–

***
Снегът вали
и върху топлата длан,
и върху студения камък,
а аз се питам:
къде ли му е по-хубаво,
къде ли му е по-топло
на снега?

—————————–

***
Земята
е майка на всичко и всички.

Вижте я
как приласкава
трева и птица,
дърво и камък,
звяр и човек.

Но защо, защо
само човекът
е
нехранимайко?…

—————————–

***
Какво е сега?
Може би огледало,
в което
човекът се вижда такъв,
какъвто не е,
без да знае
какъв ще бъде.

—————————–

***
Ако обичаш истински,
побързай с раздялата -
само така
ще запазиш любовта си.
Останеш ли в нея,
обичаш себе си.

—————————–

***
Снегът вали,
                  за да напомни,
че има и пръстта
душа.

—————————–

***
И без да гледам в небето,
знам,
че птицата е там и ме възпява.
Дали обаче тя ме вижда?

—————————–

***
След толкова думи,
след толкова ласки и удари,
след толкова обич и толкова смърт,
нищо не искам, освен това:
да тръгна обратно, да вървя докато
се слея с тревата,
в бучица пръст да се подслоня,
млада-зелена глава да положа
връз ръбесто камъче -
и тогава
една златна пчела да закръжи
над мене,
да не ме сбърка с никой друг,
да ме погали
със своето мъхесто тяло,
жадни устни да впие в моите устни,
земя и небе да открадне от тях,
да ме оплоди.

—————————–

***
Случи ми се и на мен веднъж
да остана сам
със себе си.
Но след миг сам себе си опровергах:
бях различен
в следващия миг.

—————————–

***
В срещата на миналото
с бъдещето
избухва една ярка светкавица.
Никой не я забелязва,
никой не й вярва -
а тя се смее заразително,
а тя повтаря заканително:
незаконно дете съм,
незаконно дете,
незаконно.
От това повтаряне
се ражда
гърмът.

—————————–

***
Да,
каза светулката,
да:
светлина и мрак е животът ни.
Но
повече мрак.
Иначе как ще има светулки?

—————————–

***
Винаги,
дори и насън,
ме е стряскал въпросът
защо плаче новороденото.
И винаги
съм стигал до най-верния
отговор:
- То не знае, горкото,
какво
не го чака.
Аз - също.

—————————–

***
Всеки човек е безсмъртен.
И всеки
осъзнава
това.
Освен истински безсмъртният,
който всеки миг
търси своето място сред другите.
И все не може да го намери.

—————————–

***
Едно пожелание имам към тебе,
поете:
да умреш така,
че смъртта да ахне:
- Боже,
какво красиво стихотворение!

—————————–

***
Пеперудата е толкова красива -
а била е
червей гаден.
Колко много казва ни с това
природата!

—————————–

***
Ти си мислиш,
че си по-силен от мен,
защото имаш
власт.
Но не предполагаш,
че от мига,
в който тази мисъл е потрепнала в теб,
ти нямаш нищо.

—————————–

***
Обичам думите, които са безсилни
да бъдат нещо друго,
освен това,
което означават.
Така например щом отрониш „хляб”,
безкрайно трудно е да процедиш
„предател”.
Ала животът ни е по-богат от думите.
Понякога и хлябът ни предава.

—————————–

***
Мислените линии,
с които оковаваме
земното кълбо
са тъй преплетени,
че на гръден кош приличат.
И пулсира във Вселената
Земята.
И очаква
своя трети,
ослепителен
инфаркт.

—————————–

***
Всичко може да си построи човекът:
къща,
храм,
машина
даже
по своя образ и подобие,
робот.
Не може никога да построи
душа.

—————————–

***
Защо забелязваме красотата,
когато изпитваме
тъга,
болка,
страдание,
скръб?
Защото, мисля, едва тогава правим жалък опит
да се изравним
с Твореца.

—————————–

***
Големият дявол
бе обявен
приживе
за светец.
Но по-големи дяволи
го развенчаха,
без да знаят,
че има по-големи
и от тях.
Глухо и мрачно мълчи народът.

—————————–

***
Внимавайте,
когато казвате
за вече мъртвия:
„Той беше”.
Това е страшно отговорно.
И е кражба.
И смешен е наивния ви опит
да присвоите
думата
на идващите дни.

—————————–

***
Има опасност
                     да объркам
стихове и живот.
Има опасност
                    да нарека себе си
враг
и предател.
Има опасност
                     да стана
опасен.
Има опасност да нарека
                                      бъдното
утре
или пък вчера.
Но продължавам. Въпреки всичко.

—————————–

***
Навярно затова,
защото
за нас събира сладостта,
за себе си - горчилката,
пчелата
е със жило.
Навярно затова,
защото
отдава ни без ропот сладостта
и пази ревностно горчилката,
умира,
след като ожили.

Твърдят, че тази болчица
лекува.

—————————–

***
Планинските села умират.
Димят последните комини.
Зловещо кучетата вият.
Не носят щъркелите нищо.
Печално е - ала след време
ще тръгнат черни емисари
да търсят из страната хора,
но няма нигде да ги срещнат.
По пътя си пустинен, прашен
ще срещат само равно жито.

—————————–

***
Радвам се,
когато ме лъжат.
Защото
след всяка лъжа
истината става все по-ясна,
по-проста,
по-обикновена,
повече
истина.

—————————–

***
За баснописеца сълза пролях,
стъписан
от внезапното откритие:
в Червените ни, тъжни книги
последният, най-тъжен ред
е празен.

—————————–

***
Защо обичаш? -
попитах човека до мен.
Той се замисли,
но след миг-два
повдигна безпомощно рамене
и се усмихна
смутено.
И аз разбрах,
че обича истински.

—————————–

***
Винаги е бедна славата.
Гола, боса.
И бездомна.
Ако искаш да я имаш,
трябва
с нея да се изравниш.
Нищичко да нямаш -
и да се събличаш
безпощадно и без свян.
Докато останеш само
по сърце -
кърваво, несретно и бездомно.

—————————–

***
И дървото на познанието
трябва да се пръска
с отрова.
Защото
само тогава
ще бъдат здрави
плодовете му.

—————————–

***
Най-накрая
художникът,
който цял живот се мъчеше да нарисува живота
остави
платното си
празно.
И с това се издължи
на изкуството.

—————————–

***
Критиче,
ти ме обвиняваш затова,
че аз България обичам
наивно,
светло
и неопитно.
Но може ли да се обича
иначе?
И как?

—————————–

***
Аз…
Ти…
Той…
За да сме ние, трябва огън,
ала и майстор добър е нужен.
Да ни разплави, да ни извае
в нещо единно
и - неразлъчно.
Но занаятът не е на мода.
И е западнал, бере душица.
Занаятчията
пенсия има,
частно отвреме-навреме работи -
само когато му е изгодно.
И си говори,
и си повтаря,
и си повтаря, още потретва:
- Огънят слаб е, а пък металът
хич ми го няма,
хич ми го няма…

—————————–

***
Отличия и медали, звания и ордени -
рогът на изобилието
прелива.
… И си припомняш
стъклените дрънкулки,
заради които
туземците продаваха преди векове
новооткритите земи.
И себе си.

—————————–

***
И при мене веднъж
                              доплува
златната рибка.
Беше
цялата в черно,
цялата в черно.
Преди още
                 уста да отворя,
за да поискам от нея нещо,
тя ме помоли да й отстъпя
старото дървено просто корито,
дето стоеше вкъщи, на прага.
И си отиде обратно, горката,
бедна, унила, тъжна и скръбна,
цялата в траур,
цялата в траур.

—————————–

***
Той
пише ли, пише -
и посвещава своите стихове
на живи
и мъртви приятели.
Живите
го потупват по рамото
и се усмихват:
о, колко значения
може да има една усмивка.
Мъртвите
засега се въздържат.
Те ще му потърсят сметка,
когато отиде
сред тях.

—————————–

***
Живот и смърт -
два върха.
И ние пъплим между тях.
С една сълза измерваме височината им.
И колкото е по-дълбока тя
и синя,
толкова са по-високи те
и горди.

—————————–

***
В храма на гората
чухалчето
чух
веднъж.
То,
простете грубото сравнение,
като нявгашен пъдар
бранеше с гласа си тишината й.
И когато екна
птичият оркестър,
аз разбрах
защо го прави.
Справедливо е да кажа още:
знак за химните небесни даде
камертонът
на кълвача.

—————————–

***
Ако сърцето,
както твърдят,
умира всеки ден
по малко,
най-пестеливо живеят
столетниците.
Ето защо
поетите някога умираха млади.
Ето защо
те продължават да живеят.

—————————–

***
Всяко
талантливо
стихотворение
би трябвало
да носи
едно заглавие:
„Самопризнание”.

—————————–

***
Аз нищичко не знам за тебе, песен,
освен това,
че обградена си от дишане.

—————————–

***
Какво е днес,
ако не сражение
между вчера
и утре?…
И ти, ти, човеко, ще оцелееш,
ако си повече
вчера,
преди утре да бъдеш.

—————————–

***
Отсякоха главата му върху монета
признателните поколения.
По-късно
отсякоха главата му наистина
признателните поколения.
А на палача
заплатиха
с онази, същата монета.

Животът, както казват древните,
тече,
но не изтича.

—————————–

***
Няма нищо по-звучно,
по-пъстро,
по-пълно
от белия лист,
пред който безпомощен, зъл и объркан
застава
Поетът.

—————————–

***
Пред дъжд
всичко посърва за миг,
замира,
не трепва.
Чака
голямата новина,
която ще го пречисти.

—————————–

***
На колене! -
викнаха на падналия вече.
Той
заповедта им
не изпълни.
Въпреки, че
само тъй
можеше да се изправи.

—————————–

***
Възнегодувах от живота
и му предрекох мрачно бъдеще
пред старец стогодишен,
а той ми рече:
„Свят като цвят”.
Наистина,
възкликнах в себе си,
та кой ли знае предварително
какъв ще е
плодът.

—————————–

***
Разкрий душата си, о, моля те, о, моля те -
мълвеше тъй художникът, рисувайки
портрета на несрещан никога от него мъж.
Но онзи
не разбираше
от думи.
Тогава
художникът го нарисува тихомълком
и кръсти своето платно
„Автопортрет”.

—————————–

***
Досегашният ми живот
мина
като антракт между две действия
на една драма.
Първото
беше от комедия.
Очаквам
второто.

—————————–

***
О -
тази буква ме смущава.
Възмущава ме.
Дразни ме.
Плаши ме.
Ужасява ме.
Кръгла е, самодоволна е, ухилена е,
удобна е
за
заличаване.
Защо я мразя ли?
Може би защото прилича
на мене.

—————————–

***
„Търсиш си белята” - някой казва,
а с това доказва, че живея.
Има нещо сладко и тръпчиво
в загубата, дето ме привлича.
Всъщност нашият живот какво е,
щом не е поредица от грешки.

—————————–

***
Загуби своите приятели.
Сега
може да предава само
себе си,
ако има в него още нещо
непредадено.

—————————–

***
Човекът,
който събира боклука на градчето,
в свободното си време
рисува.
Върху всичките му платна има само
и единствено
цветя.

—————————–

***
Нищото е много повече от нещото,
понеже
е начало.
Не, не трябва да започваме
да броим
от единицата.

—————————–

***
Казах решително:
днес,
между вчера и утре,
ще бъда.
Вчера мълчеше,
утре - също.
А днес,
кой знае защо,
упорито странеше от мен.
Кога съм умрял?…

—————————–

***
Винаги, когато съм сам,
съвсем сам
в празна стая,
усещам как някой ходи край мен,
как шепне и драска,
как вие, крещи и простенва,
сякаш търси нещо
и не го намира,
и не го намира.

А днес
съвсем случайно открих:
било е сърцето ми.

—————————–

***
Яйцето,
снесено от птицата в гнездото тази утрин,
падна
и се счупи.
Не тъжа за птицата -
мъчно ми е
за небето.

—————————–

***
Ти,
който си в мен,
аз те обичам,
защото ме мразиш,
когато не съм
аз
и се обичам.

—————————–

***
В дни и години на бедствие
художниците
рисуват най-вече
натюрморти и голи тела.
Може би
защото
искат да бъдат по-близо
до душата.

—————————–

***
Пчелата
влетя в изложбената зала
и кацна
върху цвете, нарисувано от самодеец.
Бледнейте,
умни
рецензенти!

—————————–

***
Преди от струните да почнеш да изтръгваш
душа,
допираш ти, осиновителю на ехото сиротно,
цигулката си там,
                           където
най-яростно тупти сърцето ти -
след миг ще стане всеки негов удар наш.

А някой друг
допира там сега
приклад.

—————————–

***
„Във времето,
когато
само любовта и подвигът
бяха
самодейност” -
така ще почват
всички хроники
за нашия убийствен век.
И
с това ще казват
всичко.

—————————–

***
Гласът в пустинята
се чува от всички,
защото
няма
ехо.

—————————–

***
Думите,
които още не са станали песни,
са по-искрени
от думите,
които вече са песни.
Но ние пеем,
за да не заплачем.

—————————–

***
Аз съм.
Ти си.
Той е.
Нас ни няма.

—————————–

***
И защото трябва да заселим
с нещо свое
                  празното зад хоризонта,
ние крачим.

—————————–

***
Аз съм
не когато ме има,
а когато ме няма.
Отсъствието е важно -
то е
чувствителна,
точна,
непогрешима везна.
Тогава снегът е черен
почти като дявол -
и възлиза в небето почти като ангел
снегът.

—————————–

***
Този път
             между пропаст и връх,
този път
            не е сторен
нито от камък,
нито от пръст,
нито от крачки,
нито от стъпки.
Само от падане пътят е сторен.
Само от болка.
Само от смърт.