Паруш Парушев

Щастлива е съдбата на хубавата книга. Нищо не може да спре естествения процес на налагането й в съзнанието на читателите ­ нито многотията на книжния пазар, където, разбира се, случайните издания преобладават, нито липсата на нормален литературен живот в страната, нито хаотичното разпространение. Достатъчно е една талантлива, ама наистина талантлива книга да попадне в ръцете на внимателен читател и мълвата за нея тръгва, за да намери непременно своята аудитория от почитатели. Споделям това неслучайно, защото вече се убедих лично в успеха на Светослав Нахум и неговия роман „Raptus”. Започна се преди месец-два със съзаклятническото приближаване на писателя Димитър Гулев и желанието му да поговорим за този роман, припомнил си, че името ми присъства в издателското каре като редактор, а едва преди ден една колежка ми предложи „нещо много интересно за четене”, ­ тя пък не забелязала името ми в карето.
Започвам така повествователно отзива си за романа на Светослав Нахум, за да отбележа преди всичко неговата четивност. Умението да създаваш атмосфера, да увличаш със стила си, да постигаш състояния, които внушават истинност, е първото и задължително условие за успеха на един писател. А Нахум отгоре на всичко е пестелив на изразни средства. Той гради фразата строго, неразточително, ­ достатъчно е тя да съдържа точния детайл, да придвижва напред интригата, да подсказва дискретно онова, което сюжетът крие оттук насетне. Поради напрегнатата ситуация, създадена около необичайната задача, която получава почти неизвестният научен сътрудник Яков, романът е изграден най-вече чрез диалог. Редуват се кратки накъсани реплики с по- дълги монолози и това носи динамика, четивност, но съдържа и проблема в неговата дълбочина.
„Raptus” започва занимателно като четиво от жанра на научната фантастика, но постепенно напластява сюжетно-стиловите си елементи, за да достигне в края си откровено до митологичното и то, засягащо най-важния за съвременното общество проблем - оцеляването на човешката същина, опазвайки я от една пагубна страст: ­ да се заграбва и подчинява всичко, да се контролира и предотвратява тотално всяка проява на свободна воля или свободен порив. Така светът се лишава от сакралност, а човекът от интимната си същност, без която се обезсмисля.
Докато четях романа, си припомних едно стихотворение на големия сръбски поет и интелектуалец Йован Ристич, което дава интересен ракурс към онова, което все още наричаме демокрация. То ме върна в годините на бурните митинги и на илюзията, че решаваме съдбата си. В стихотворението на Ристич хората са на площада и се борят за победата си. Онези, които решават всичко, вече са постигнали целите си, но хората на площада продължават да стоят. И тогава всевластните изпращат агентите си там, за да кажат на гражданите, че победата вече е постигната и могат да се разотиват. Спомних си победните митинги по нашите площади, песничката „спете спокойно, деца” и това, че онези деца вече пораснаха и не спят спокойно в своите америки, канади и навсякъде другаде по света, нито пък малцината от тях, които останаха тук ­ всички те, жертва на една гигантска манипулация с гражданското ни чувство, с интимните ни надежди за по-добро. Да не би да се окаже накрая, че всички ние, със своите копнежи и болка, превърнали недоволството си в съпротива и порив, сме били част от нечий добре планиран и осъществен проект?
Светослав Нахум отива докрай, представяйки ни още в началото на романа си цитаделата, която управлява света, и академик Борг, който стои начело и е загрижен масовата лудост, която се появява в затвореното пространство на различни колективи да не обхване света. Но за едни други сили в Системата самият Борг вече е отживелица и те планират неговото отстраняване. Всичко това звучи достатъчно хипотетично и напомня на приключенско четиво, но в разговорите на героите се споменават имена и факти, обяснени подробно в паратекстовете, което налага още една линия в романа­ - документалната. Като съвременен и модерен писател, Светослав Нахум умее да привлича и преплита фантастно и достоверно, фикционално и документално, търсейки универсалност на внушенията си, доказвайки в крайна сметка на читателя, че става дума за неговата собствена съдба.
В романа същият този читател ще срещне различни научни екипи на цитаделата, ще се запознае с техните тайни за света изследвания, някои от които са повече от шокиращи. От конгломерата на пчелните кошери, през човека на бъдещето Алис, лишен от емоции и затова могъщ, до проекта „Бог” и глобалния политически конвент, тези екипи въоръжават една централа с възможността не просто да манипулира глобално човечеството, но и да промени самия код на съществуването. „Облъчвайки всичко около себе си, те създават ден след ден подходяща база за трансформиране на собствената си лудост в световна норма” пише в писмото си до академик Борг поразеният от видяното Яков. Но ще се окаже, че академикът вече е детрониран от един всемогъщ Командор и страшното вече се е случило. Не е случайно, че романът завършва с пророческия сън на Яков и мъчителното му пробуждане, след което той, срещнал се със „страшните истини”, трябва някак да продължи живота си, да създаде дом, да отгледа деца и внуци.
Още в самото начало на романа си Светослав Нахум привежда Първото допълнение на академик Борг към завета на Христос, че истината ще ни направи свободни: „Цялата истина, представена накуп, убива човека на място.” В името на живота обаче тази истина ни е необходима и авторът на „Raptus” ни я казва.