Димитър Горсов

Поезията на Здравко Кисьов

Както повечето поети, живеещи в провинцията, Здравко Кисьов не е обект на литературните дискусии. Около неговото име не се шуми, затова то може да ни се стори малко познато. Това обаче съвсем не значи, че към творчеството му трябва да се подхожда със снизхождение или понижен критерий.

Напротив - Здравко Кисьов е един самобитен и силен талант, с тънко и проникновено око за явленията на заобикалящия го свят, със свои концепции, с безкомпромисен и аналитичен ум, със стабилна житейска философия.

Макар привидно живял под щастлива звезда, той всъщност никога не е бил галеник на съдбата и всичко, което е постигнал в живота си, го дължи на собствените си качества на човек и поет, качества, които са култивирани в един непрекъснат стремеж към самоусъвършенстване, към завоюване на нови позиции и устояване на вече постигнатото.

От първата си стихосбирка „Откровение”, излязла през 1962 г., досега Здравко Кисьов върви по възходяща линия на усъвършенстване на формата на стиха, както и на изостряне на проблемите, които третира. И докато в първите му стихотвореня се забелязва предумишлено търсене на атрибути, кореспондиращи асоциативно с темата, при което се получаваше осветяване на същността отвън, то в следващите си книги поетът се стреми към медитативно вникване в самата идея, стараейки се за извлече скритата в нея енергия и по този начин да въздействува директно върху сърцето и съзнанието на читателите.

Този похват дава възможност за максимално изчистване на формата, за свеждането й до определена простота, която от своя страна, без да обеднява стихотворението откъм многобагрие, дава възможност на непретенциозно поднесената идея да прозвучи силно и убедително.

Много са въпросите, които си поставя поетът и на които се стреми да намери отговор. Трогателно в това отношение е стихотворението „Елегия” от стихосбирката му „И все сънувам хълм”. Докато слуша летежа на нощните самолети, поетът се обръща към своя баща „Мой татко, ти корен си в тая земя, а техен е целият свят…” Бащата си припомня как каруцата дрънчи към града и е толкова тихо, че се чува как пада звезда, докато времето е спряло в едва проникващата виделина над ливадите.

Пространството е открито. Ние вървим през това пространство. А там всичко може да се случи. Къде е тогава нашата човешка сигурност? Не ни ли готвят някъде апокалипсис, докато ние живеем своето трудно и обикновено всекидневие. И не би ли могло всичко това да се прекрати? Поетът дискретно ни дава отговор. Дискретно се отдръпва. И оставя за нас тревогата.

Здравко Кисьов се стреми да проникне многостранно и многопосочно в нашето битие, в природата, в света. В неговото творчество крайпътните дървета зъзнат разсъблечени в една огнена, ала мъртва река от листа в нозете; самотният лист, паднал върху рамото му, е приятелско докосване, но на него му липсва душа и то не може да замести оная, тъй желана, окуражаваща човешка длан; поетът търси тънката граница между приятелството и ненавистта, между истината и лъжата, между злото и доброто.

Великото си е велико, дребното, стаено наглед в нищожните неща, също крие величие. Приемай го с охота - като солта - казва поетът, защото с него животът е по-сладък и светът по-хармоничен. Нещата в много случаи са илюзорни и двузначни. Понякога на хълма на една победа можеш да изпиташ не радостно ликуване, а печал. И останал самотен на върха без рамо до своето рамо, без близост, ти разбираш, че:

…ако има тука победени,
то всъщност победеният си ти.

Но в този непрекъснат, увличащ ни в градацията си кръговрат, сред възникването и разпадането на нещата поетът бърза да не пропусне „ симфонията тиха на нашите усмивки”. Вглъбен и същевременно разточителен, добър и безсърдечен, той иска и твърде много, и твърде малко, а именно:да върже невидимите нишки, които се късат понякога между нас.

Но стремежът е едно, а реалността - друго. И в даден миг един околовръстен път, опасал града като обръч, за да не би да се разпадне, събужда в нас асоциация, която ни стресва. Илюзията, че сме достигнали сърцевината, се разпада и ние виждаме, че както в повечето случаи, сме кръжили само по околовръстен път.

Светът с неговото многообразие е само поле, върху което в поезията на Здравко Кисьов се разиграва драмата на живота. Казвам драмата, защото авторът наистина има сетива за драматичното. Според него нищо в света не става случайно, а всичко е в пряка диалектическа зависимост и съдбата на човека се изгражда въз основата на причинно-следствения закон. Извън този закон нищо не съществува - няма съдби, няма време, няма пространство.

Природата почти никога не се явява в чист вид в поезията на Здравко Кисьов. Тя е компонент, или разгърнат декор, върху който човекът възправя своя духовен ръст. Но тя в никой случай не е допълнение, а една цялост, органично слята с психиката, при което психиката чрез многобройните символи намира съществен израз, без, разбира се, да се стига до пантеистични увлечения, тъй като социалните мотиви, градският пейзаж и душевните метаморфози се сплитат с природните компоненти в какива съотношения, които неминуемо ги извеждат в по-други, различни нива.

Здравко Кисьов е поет с подчертана култура на стиха. При него няма ненужен баласт от думи, особено в стиховете му от последните години. Думите са прецизно и точно намерени, без това да оставя някакво натрапчиво впечатление за мъчително и дълго търсене. Напротив - неговите стихове са пълни с дискретни внушения и са по възможност максимално кратки и плътни.

Поетът се пази от наслагването на идея върху идея, символите имат точна стойност и защитата на темата се извежда целенасочено. Затова при него трудно може да се забележи излишен стих или изкривяване на логичната линия. Понякога това опростяване може да доведе до лекота и подведени от музиката или песенния строй на стиха, да го приемем за лековатост, но при повторно прочитане се убеждаваме, че нещата не стоят така.

Здравко Кисьов винаги се стреми да преодолее красивите поетизации. С течение на времето като че ли опитът надделява над буйствата на въображението и понякога стиховете оставят у читателя привкус на горчилка от опита и от прозренията. Сега неговият поглед и станал по-тежък и по-съсредоточен. Той е склонен да търси смисъл не само в собственото си поведение, но и в движението на естеството, както и в общественото движение, и да извежда идеята си съобразно своята собствена позиция.

Макар че стиховете на Здравко Кисьов са носители на много проблеми, теми и вълнения, те имат все пак общ център, който ги обединява, и този център е един искрен, неспокооен и търсещ лирически герой, който намира своята нравствена опора в единствено възможната за него алтернатива: да остава верен на себе си и на своето верую.

Преклонението пред нравственото величие на героите и на всички безименни и честни хора, живели преди поета, се е превърнало в поезията му в символ на висш морал и стремеж към идеалното, което, за да бъде постигнато, трябва непременно да озарява пътя им. Мисля, че всичко това е причина за безхитростното отношение към словото, което завладява с простотата си и е разбираемо за всеки читател.

(с незначителни съкращения)

в. „ Пулс”, бр. 29, 17.07.1984 г.