Георги Домусчиев

стихове в проза

ПЕСЕНТА НА СМЪРТТА

Ти си за мене гатанка, неумолима и мощна смърт! И досега ти си в съзнанието ми нещо смътно и неподдаващо се на човешкото разбиране… Понякога съм искал да те очертая във въображението си като най-мила и нежна самарянка. В такива моменти иска ми се да вярвам, че ти безболезнено и магически чудно приспиваш умиращия. Друг път в моите мисли ти си се мяркала като забулено в тайнствен ужас привидение. Тогава ми се струва, че ти с неизмеримо голямо равнодушие откъсваш болния от живота. Може би ти имаш образ на жена - спокойна, хладна, безучастна. Но нима толкова спокойна и безучастна е твоята мисия на земята? Може би твоя образ искат да ни наумят понякога за суетата. Но нима ти си суета?
Но тогава коя си ти?…О, аз вече се прощавам със суетното любопитство да те позная. Познавам ли те или не - един ден ти и без това ще се явиш пред мене. И ще поискаш да ме отведеш там, отдето никой не се връща. Ден след ден аз свиквам с това чувство. Дори вече не правя усилия да се отърва от мисълта за тебе. Аз само те очаквам. Очаквам те каквато си - недостижима за моя ум и тайнствено загадъчна. Очаквам те с едно дълбоко и чудно примирение. И колкото повече иде неизбежният час, толкова повече расте и крепне у мене това примирение. Дали към края то няма да се обърне в равнодушие?
За мене е все едно - ела, когато поискаш и води ме, където знаеш!

ПЕЙТЕ, ДРУГАРИ

Пейте, другари, нека се веселим в тоя час на забрава и блаженство! Пейте, защото не знаем след малко какво ни очаква… Нали знаете, ангелът на щастието е много свидлив. Не си спомняйте за миналото - еднакво ще тровят душата ви и добрите и лошите спомени. Не мислете и за онова, което ни очаква - зло или добро, то ще дойде и ние сме безсилни да го избегнем. Такъв е световният ред, другари, не трябва да измъчваме себе си с безутешни мисли. То е все едно да рушим с гумени топки твърди и непристъпни скали… Нали виждате, всекиго дебне зла орисница. Всекиму в света е даден тежък кръст и той безропотно го мъкне. Пък и защо ни интересува толкова съдбата на човека, нали ние не се раждаме и умираме като прости амеби?… Пейте всички, да не мислим какво е било и какво ще бъде след малко. Нека вкусим от това кратко щастие, за да не тъжим после за него. Пейте, другари, да забравим в бурно веселие световната скръб!

ДЕНЯТ СЕ СЪБУЖДА

Още не отървал се от кошмара на преживяното вчера и ето - нови тревоги те чакат. Събужда се бавно и постепенно новият ден… И като гвоздей се забива в челото мисълта за борбите и на тоя ден. Неизвестен и тайнствен страх измъчва душата ти от тая мисъл. Ти сякаш се чувстваш разбит в леглото. Дори светлината на деня те дразни. И обзема те желание да се завиеш през глава - да не виждаш, да не слушаш. Па да заспиш сън непробуден и от нищо несмущаван… И на крилете на тоя сън да се озовеш в мира на едно чудно блаженство. Но нахалният шум на деня се навира в ушите и не дава ти покой. И още не отървал се от кошмара на вчерашното, ти неохотно и едвам се обличаш. Па със свито сърце и зловещи предчувствия ти пак потъваш в океана на живота. И молитва шепнат устните ти за помощ и в тоя ден на сурови изпитания…
Знаеш ли, слаб и безпомощен човече, колко такива дни прекарваш до гроба?

ЕСЕННА НОЩ

Навън е нощ, есенна и тъжна нощ…
Вятърът пилее сухите листа по двора. Техният шум е тъй тих, тъй печален. В стаята е глухо, самотно. Не знам защо и ударите на часовника едвам се чуват.
Толкова спомени буди тая нощ - спомени от щастливата младост. И всичко преживяно изглежда далеко, недостижимо, мило. Като някакъв вълшебен сън, който няма да се повтори. И това тъй измъчва сърцето. Ех, да можем да живеем без тия спомени!
Навън е нощ, есенна и тъжна нощ…
Вятърът пилее сухите листа по двора и вещае за старостта… Вещае за времето на най-тежката самота!

ПОСЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

Навярно мнозина от ония, които бяха там още помнят неговото последно желание.
Той слушаше със смирение думите на свещеника и едва ли разбираше нещо. Лицето му беше изгубило своя човешки вид - дотолкова то беше променено. В очите му светеше непобедимо и страшно безумие. Може би в тоя момент той мислеше само за смъртта, или - нищо не мислеше.
Поискаха най-сетне да узнаят неговото последно желание. “Искам да намажете въжето със сапун”, заяви нещастникът скромно и умолително. И когато го окачиха на бесилката, всички си спомниха за неговите думи. Дори суровият представител на властта се замисли. И никой не можа да разбере какво означаваше това последно желание. Беше ли то само каприз на изумял от ужас човек? За всички това остана тъмно като нощем из непознати улици.
Но, може би, мнозина тогава се убедиха колко безпомощен е човекът в лицето на смъртта.

СЛУШАЙ, ЖОРЕ

Ти право казваш: обичай като Бог и мрази като сатана! Но тогава кому се сърдиш?… Не виждаш ли - такъв е твоят дял в света. Пътят между тия две крайности е за обикновените хора… Защото само една възвишена душа може да бъде тъй отзивчива към доброто и злото. Всяка преданост буди у тебе възторг и ти не знаеш как да се отплатиш за нея. Също тъй всяка измяна те хвърля в униние и ти кипиш от омраза за поруганото доверие. Нима това ще обърне вниманието на обикновения човек? Не дава значение на измяната онзи, който не цени самата преданост.
Затова в света няма да има място за тебе между спокойните и щастливите хора. И докато те погълне гробът, ти много идоли ще издигаш и рушиш. Защото… Такъв е твоят дял в света: да обичаш като Бог и да мразиш като сатана! Но тогава няма кому да се сърдиш… Помни, че ти често ще бъдеш жертва на разочарованието и ще омръзнеш дори сам на себе си. И винаги душата ти ще прилича на ограбен храм!

СЛЕД МНОГО ГОДИНИ

И ето, след много години аз пак поисках да видя неговия гроб… Но в старото гробище, където царуваше пустота и безмълвие, нищо не личеше вече. Там изничаха с любопитство и учудване кръстовете на нови гробове. И мястото, където преди много години легна моят мил другар от детинство, беше равно. Вместо кръст, там глъхнеха гъсти бурени и царуваше забвение.
И стана ми мъчно на душата, като да търсех моя собствен гроб… защото радостите и скърбите на моя мил другар бяха тъй близки на сърцето ми. Нашият живот беше нещо неразделно и прилично на два стръка иглика. Всичко, преживяно от двама ни, се таи у мене като спомен за пролетно утро.
И скръб изпълни сърцето ми, и аз заплаках, както никога друг път не съм плакал… Защото неумолимото време беше заличило не само гроба на моя мил другар. Заедно с това то беше сложило печата на забвението и върху моята отдавна погребана младост… И никога тъй дълбока не бях чувствал скръбта за такава загуба като в това гробище.
И продължаваха да текат сълзите ми, като да оплаквах моя собствен гроб. А наоколо, със същото любопитство и учудване, изничаха кръстовете на нови гробове.

ДЕН СЛЕД ДЕН

Нижат се във вечността ден след ден и струва ти се всичко като да е едно и също… Онова, което живее у тебе като сладък и мъчителен спомен, изглежда като нещо отдавна познато. Тайната прелест на всичко изживяно като да потъва у тебе в някаква бездна… Суетният живот те поглъща изцяло и не дава ти време да се опомниш. И ти виждаш само омръзналото и далечното.
Ден след ден отиват във вечността и как всички тия дни си приличат един на друг… Дори местата, дето си играл през детинството; дори хората, които отдавна срещаш по улиците - дори те отбягват твоето внимание. Всичко ти се вижда тъй обикновено и неизменно, като да си го виждал уж вчера… Ти не забелязваш дори какъв печат е сложило времето на всичко около тебе. Дотолкова животът те поглъща и не дава ти време да се опомниш.
Изчезват във вечността ден след ден и ти все още се залъгваш със суетата на деня… Ти не намираш минутка да разбереш дори какво е сторило времето и с тебе. Да, макар ежедневно да виждаш в огледалото своята смачкана от живота фигура… Ти все още вярваш, че си същият онзи, отпреди много години. И едвам, когато смъртта те подгони като ранен дивеч, разбираш каква жалка играчка си бил на живота.

МАЛКАТА ПТИЧКА

Това беше отдавна, през дните на една хубава пролет, когато птичките безспир се суетят около своите гнезда. Отвън, под широка и старомодна стряха, безпокойно обикаляха две лястовички. Но тяхното гнездо беше заето сега от някаква малка, сива птичка. Представете си тяхното възмущение от такава постъпка… И заеха се възмутените лястовички тъй жестоко да кълват малката сива птичка. Но тя лежеше върху своите яйчица и не искаше да мръдне. Снишена и разперила малки крилца, тя търпеливо понасяше техните твърди човки и недоволно цвърчеше. И изглеждаше тя тъй настръхнала, като да бе готова да се бие с цял свят… Тогава ожесточените лястовички извършиха нещо, което смути моето детско сърце. В продължение само на два дни те изградиха догоре гнездото около нея… И когато отворихме гнездото, за да спасим малката сива птичка, намерихме я задушена върху своите яйчица.
Оттогава споменът за малката сива птичка живее в душата ми като някаква светиня… И когато чуя да говорят за велики подвизи, аз нямам куража да се удивлявам.

ПРИВЕЧЕР

Пак бие камбаната и тъжно зове вярващите на вечерна молитва. На запад, зад розови и прозрачни облаци, угасва и тоя ден! Повява преднощният хлад и още повече усилва мъката за угасващия ден. С болезнено свито сърце аз изпращам и тоя ден във вечността… Заедно с това аз чувствам, че нещо от моето битие също си отива във вечността. И отвлечен за няколко минути от кипежа на живота, аз като че се опомням… Светът ми се струва като да е някакъв хотел. А в него, не знам защо, аз като да стоя с безпокойство и мъчително чувство на пътник… И тъй свидно ми става за изчезващия във вечността ден!