СНЯГ
СНЯГ
Уморен съм.
Нещо си отива.
Или трябва да си иде.
Всичко е повторено, изречено.
Тук съм, за да зная кой съм.
НА ТАТЕ
От корена откъртен. В грешен час.
Далечен, непривичен, неподправен.
Аз още вярвам в строгия ти глас
и в твоя лик на праведен…
Излизаш или влизаш - нещо ти тежи.
Безбожен град, в какво да те покръсти.
В корави длани неразчупен хляб държиш
и твоят селски свят възкръсва.
Къде ще найдеш тук онази пръст,
над нея с шепа да замяташ?
Усетила големия ти ръст -
да те развесели земята…
Минават есени с ловджийски екот.
Април шуми в бразди и трепетлики.
Дъждът и вятърът със своя шепот
останаха по къра да те викат.
СЛЯПА ЖИЛА
Бие жила в сляпото око.
И днес.
Скверна дума пари на езика.
Все съм грешен.
Все на тръни е сърцето.
Бързай!
Не от въглен ще изгаряме
и не от огъня на слънцето.
Господи, от бързане жена ми
оставила трохи по масата.
Разпилени, меки още -
думи неиздумани…
Чай дими като разнежен огън.
Глас от кожата ми всмукан
ми повтаря:
приеми заръката, Иване!
В тръпките на утрото…
***
На М. Стоилов
Ние нe умираме сами.
А самотни.
Този свят, забравил думата Амин,
оглушава в своя тътен.
Ти, света Цветано, майко на цветята,
жива ли си още и за дълго ли?
В мен като камбана е светa -
няма ъгъл.
Мои делници велики. Моя пръст.
И на виното тръпчивата умора…
Слагам корен - моят жилав кръст.
Нека мъдрите да са отгоре ми.
МЪГЛА
Тежи. Денят е сива, зла магия.
Не зная на кого да закрещя.
Аз себе си не мога да открия.
Не мога себе си да защитя.
Така е душно, а пък нещо стене.
Под стъпките - измъчена земя.
И няма път, ни свое време,
ни мисъл - с дума да сменя.
Огъва ме пресипнала душата
за реч, за късче синева.
Отдалечава ме от себе си земята
от въздуха, от живата трева.
***
На М. Стоилов
Задушно е. Едва гори свещта.
Такава нощ!… И този вик на чухал…
Безсънието влачи самота,
безверието е без чувства.
Отлагаш зрелостта си.
Нощ и ден.
А тя е твоя спътница отдавна.
Неземен или земен - грешен си роден.
Осил на залък - ето твойто пладне.
В душата ти - от жажда плач
на тая прокълната птица каня.
Върви през дните ти ездач,
от тебе ли, от бога ли поканен.
Велики делници - съдба,
на виното тръпчивата умора.
Полагаш мисъл под звезда,
със двойника да се пребориш.
***
Не зная точно днес
или вчера…
Във ъгъла на мойта мисъл.
И над прашеца на победата -
виси сълза.
Вина.
По жилата на тъмната стена
прочетох
тебеширено изписани -
на белия ми ужас
трите имена…
И плаках с тебе.
ДВОЕН КРЪСТ
…И вече в ясния сезон,
когато се сгъстяват соковете,
в устата си усещам
аромат на дюли…
Когато наедряват ниско
топлите звезди
и умъдряло тегне
нощното небе.
Зад мен,
когато се затварят -
от мене правени врати,
ковани
и навършени години…
Величествен като пазач
кръстосвам нивите.
И себе си кръстосвам -
да ги опазя…
***
На мама
Като тънък залез
е усмивката ти, мамо.
Всички есени са в твоите очи.
Пак ли оня път минаваш
от чешмата до дома?
А сетне под кепенците
във тъмни менци
свети моето лице.
Но не спирай
покрай старата икона, мамо…
Тати ще се върне от мегдана
и на прага сам останал,
новините ще ти каже.
Не придиряй, ако е послъгал.
Мамо,
прекръсти света:
при живи майки
толкоз синове осиротели!
ОТГОВОР
Друг не искам и да бъда
и не мога - с разлюляната си кръв.
Някой, скрит в житейския ми ъгъл,
дебне крачката със стръв.
Гневен днеска, утре по-различен.
Просто този свят живее в мен.
Няма времена епични -
ние сме епични всеки ден.
Дните - нужни и насъщни -
са на масата ми хляб и сол.
До завода и до мойта къща
е опънат странен сърцебол.
Има смърт и има раждане.
Жив да си! Не те напускам пръв.
Ако думи някога ми кажеш,
нека бъдат капки мъжка кръв…
