ГОЛЕМИТЕ МЪЖЕ…
***
„… Но на брега на река Йордан,
сякаш нищо не се беше променило
същата тишина, същото място.”
Ищар /Евкалиптова гора/
Големите мъже -
не съм от тях ,
не стъпвам и на малкото им пръстче,
че лутам се в прахта и мра от страх,
от туй, което може да се случи
на тези, дето мисля всеки ден
и всеки ден по малко се смалявам,
но зная, че мъжете са пред мен
и мисълта за туй ме утешава.
А те вървят в колона по един,
тъй както към Голгота се отива,
и най-отпред един Божествен син
им дава знак, а пък на мене сила,
че тези дни, с които съм избран
са кръстени да бъдат стих и слово.
Река да бъда с името Йордан,
а на брега й - тишина…
И нищо ново…
СИВА
На дядо ми Йордан Димитров Пеев,
чиито имена нося …и трите …
И на себе си, в спомен
за минало време и хора…
Имахме сива, красива кобила.
Кръстена беше на дните ни - Сива.
С бели петна по гърба, с черна грива.
С нея и дядо ми бяхме щастливи.
Той я запрягаше в стара каруца
и по стърнищата бродеше с нея,
а отстрани му сме двамата внуци:
Росен и аз… Дядо весел ни пее.
Ала веднъж сивата ни кобила
падна… И счупи си лошо краката.
Помня, че дядо до нея без сила
тъжно приседна… И тихо заплака.
После главата й нежно повдигна.
Сложи я в скута… И дълго я гали.
А тя го гледаше без да примигва,
с едри очи от сълзи натежали,
с тъмни очи, от любов и от мъка…
Сякаш не кон, а човек в нея беше.
И към високото дядо ми викна:
„Господи, мен вземи!… Аз съм по-грешен!
В моя живот само тя е утеха!
Мъкнеше, както се мъкне за трима!
Сива от туй е, виж, нейната дреха!
Моля те, Боже!… Недей ми я взима!”
Сякаш небето го чу и отвори
в себе си дупка… През нея го дръпна,
както от кладенец право нагоре
дърпа въже, в друг свят да го измъкне.
Помня, че потен месарят пристигна
и взе сакатата, сива кобила.
А подир него чух как го настигна
плач, в който конче за майка си цвили.
Баба се сви… И над дядо се свлече.
И като свещ се стопи върху него,
че той замина безкрайно далече,
дето днес с нея незримо ни гледат.
И през очите на Господа виждам
сива кобилата в скута на дядо…
А със сълзите ми спомен приижда
и като сянка солена в мен ляга…
МЪЖЕ
Големите мъже сълзите крият
и в кладенец от мисли се заравят,
а болката като ракия пият.
Сънуват… И тъгата си забравят…
И стискат тишината си в юмруци.
От нокти погледът им е разцепен.
Със зъби драскат камъни и буци,
с които ги замеряха джуджета,
че спомените са кървящи рани,
които със забрава се лекуват.
Големите мъже са бели врани
там, дето гарвани не съществуват.
ПРИЗРАК
Когато с любовта си се сбогуваш
си чужденец във родния си град.
И улиците с хора чувстваш пусти.
Подобно призрак бродиш помежду им.
Обхождаш мисли и броиш на пръсти
места, където сте били щастливи.
И тайно се заглеждаш завистливо
след влюбените двойки покрай тебе.
Насила се усмихваш… И е криво
небето, дето двамата ви гледа
застанали един от друг далечни.
И нямаш сили, нито съпротива
да промениш застиналата вечност.
Към нея и към себе си пътуваш,
със всяка стъпка ставаш по-обречен,
когато с любовта си се сбогуваш.
ВЛАК
Тъй както лястовицата гради
гнездото си упорство, кал и плява,
така и аз, под мъжките гърди,
градя света си… И се продължавам
по слепи пътища да търся знак
за смисъла си, в който съществувам.
И в мрак, като засилен, тъмен влак,
през себе си летя… И все пътувам…
Пропускам гари, нощи, хора, дни
и кръстопът с изгубени посоки…
Събития пропускам и злини,
които в мен се взират еднооки
Но влакът ми не спира… И гърми,
че в пещите му изгреви изгарям.
Хвърчи по релси - сребърни змии.
И по гърба им лъскав преминава.
РАВНОСМЕТКА
„…Човекът човека
вика ли, вика.”
Спаска Гацева
Животът ни наказва със несбъднатост
и с полутонни звуци преминава
през сенките на изживени сънища,
които съскат зли като жарава.
И посред тях върви безспир човекът
в гърдите си с листо от трепетлика
и сляпо търси обич и пътека,
и в охладнялото си ехо вика
човека, който стене срещу него
в солената си жажда… И минава
зад каменна стена, която гледа
с очите на всевиждащия дявол.
И се превръща в дух… Невидим броди.
И с настървени мисли се намята,
но вместо по пръстта, в небето ходи,
че само там, което на земята
не може да улучи, ще открие.
Тъгата често сменя имената
и ястребно над всеки ни се вие,
че птиците са литнали разпятия,
в които себе си на кръст разпери.
…И дните са възкръснали понятия,
щом топъл ъгъл в него си намери…
натам, където Слънцето кърви,
където не боли и е поляни
от цъфнали и влюбени треви,
в които всеки иска да остане.
Натам, където вече не е влак,
а само сянка след пронизващ писък,
че тук едно гнездо е пълно с мрак
и няма кой стиха ми да допише.
ПЕСЕН
Момче на улицата Главна пее
и с песента му Главната танцува,
а отминаващия свят по нея
върви загърнат в себе си… Нечуващ…
И крачи с бързи крачки сляп от грижи,
но към момчето даже не поглежда,
а песента в тъгата му се ниже,
че никой вече час не се навежда
паричка в шепата му да остави
и с нея да нахрани песента му,
ала момчето пее… И се дави…
И тя разпаря като с нож гласа му.
Издига се високо над земята
с надежда милост в някой да събуди.
Като ранена птица се премята
в очакване да го споходи чудо,
което шепа стоплени монети
в ръката му усмихнато да пусне.
Момчето после да отиде, дето
продават чай и гозби много вкусни.
Премръзналия глад с тях да засити
и стоплено след туй да помълчи.
На възел връзва гърлото си свито,
че в бедността му песента горчи…
И даже да не иска, пак ще пее
на Главната с протегнати ръце
коремът му, когато огладнее.
И топка жал е малкото сърце,
че песента е оживяло чувство,
което само слепите очи
ще видят… И скръбта му ще почувстват,
додето песента му там звучи.
И като луд гласът му ще се лута
сред бързащите хора и коли,
че пее се от радост или мъка,
но песента от мъката… боли!
***
Каквото и да кажа ще боли,
каквото и да пиша - ще е тъжно,
че в мене се забиват сто игли
след погледа, направил ме ненужен.
След празната и охладняла длан,
с която маха любовта за сбогом.
И без да пия, чувствам се пиян,
и сякаш някой ми е сипал дрога.
Така се губя в себе си до край ,
че трудно ми е пак да се достигна.
И сигурно спасителния Рай
е само любовта, която идва…
09.01.2015
